Страница 1 от 1

Разработени въпроси по ГП по лекции на д-р К.Таков /за ВТУ/

МнениеПубликувано на: Сря Авг 27, 2008 4:54 pm
от stancho_83bg
1. Предмет и система на общата част.

В съвременния юридически език терминът ГП е многозначен. С него се означават четири различни правни категории:
1.ГП като отрасъл на действащото обективно право-представлява съвкупност от правни норми с определено съдържание;
2.В литературата с понятието “обективно гражданско право” се означават конкретни възможности на лица; то е основно понятие в теорията на гражданските правоотношения;
3.Означава се и онази част от правната наука, която представлява система от знания за основните понятия и институти на ГП като обективно право;
4.Учебна дисциплина;
ГП е обективно право, съвкупност от правни норми , които уреждат положението на гражданско - правните субекти и отношенията на равнопоставеност между тях. Това определение почива на общи белези на частното право и не е достатъчно за характеризиране на ГП като един от отраслите на частното право. Необходимо е да се възприемат допълнителни разграничителни белези: 1. Нормите на ГП се отграничават от останалите отрасли на частното право, по това, че те са общи норми. ГП е съвкупност от правни норми, които нямат самостоятелно съществуване. Правните норми уреждат явления със правни средства и по правен начин. ГП има за предмет две групи явления:
- гражданско-правните субекти (уреждат се правоспособността, дееспособността, индивидуализиращите белези на ФЛ и статута на ЮЛ - образуване, преобразуване и прекратяването им)
- равнопоставеност на отношенията между тях – основен метод.
От съществено значение при определяне мястото на ГП, като обективно право е делението на действащото право на публично и частно. Широко разпространен критерий за деленето на правото на частно и публично е правното положение на страните по правоотношенията, които възникват въз основа на съответните правни норми.
Правните норми , които третират субектите на правоотношенията като автономни, независими и равнопоставени се отнасят към частното право. ПН, които уреждат отношения на власт и подчинение се отнасят към публичното право.
Системата на ГП обхваща - критериите и начина за разпределение и подреждане на правните норми /ПН/. Системата на ГП има както теоретическо, така и практическо значение. Тя е необходима за научно изследване и за изучаване на ПН на ГП. В своето развитие ГП се свързва с две известни системи:
- институционна - в нея са възприети начините за подреждане на институтите на ГП(за първи път приложена в Институциите на Гай, въз основа на нея е изграден ФГК от 1804г.)
- пандектна – създадена от гражданско-правната теория през ХVІІІ и ХІХв. И възприета от ГГЗ от 1896г. За нея е характерно, че общите правила които важат за всички или за повечето граждански правоотношения са обособени в обща част на гражданския кодекс. Останалите норми се подреждат в специални части по клонове:вещно, облигационно, авторско, семейно и наследствено право. Поради предимствата, които предлага е придобила широко разпространение в много страни.
В нашето ГП преобладава, разбирането което структурира съвкупността на гражданско-правните норми по образец на пандектната система. На първо място се поставя общата част на ГП. Тя обединява общите правила за гражданско-правните норми и общи институти за отделните граждански правоотношения /ГПО/.
В нея най-напред се поставят нормите за обективното ГП:
- за източниците, действието на ГП норми по време, място и спрямо лицата,
- за критиката и тълкуването и за преодоляването на празнотите в него.
Следващите дялове на общата чат се отнасят до ГП - субекти, съдържанието и обектите на гражданските правоотношения, правните сделки, като типичен юридически факт на ГП. Представителство и погасителна давност.
За разлика от класическата пандектна система в нашата теория преобладава разбирането, че след общата част следва да се постави вещното право, на второ място облигационното, след това авторското, семейното, наследственото, търговското и патентно право.


2. Съпоставяне и ограничаване на ГП от търговското, трудовото, гражданско-процесуалното и международното частно право.
ГП е общо частно право и като такова е част от обективното право. Със своят специфичен предмет на разглеждане и регламентиране то се разграничава от другите клонове на правото.
І. ГП и Търговско право
Отделни институти на ТП се открива още в правото на античните държави, но като обособен отрасъл ТП възниква през Средновековието, за да отговори на нуждите на търговския обмен. У нас след Освобождението се обособява ТП след влизане в сила на ТЗ(1897г.) и редица други актове на търговското законодателство. През 1951г. ТП е ликвидирано. През 1991г. се изработва и влиза в сила ТЗ и по този начин ТП намери отново своето място в системата на действащото обективно право.
Търговското право е специално частно право. ГП и ТП се отнасят помежду си като общо към специално.
Нормите на ТП определят специалните изисквания на които трябва да отговарят физическите и юридическите лица за да придобият качеството търговец /чл. 1 и 2 от ТЗ/. Адресати на неговите правила са лица ,които притежават това качество. По съдържание нормите на ТП въздействат върху отношенията на производство и реализиране на стоки и услуги на пазара. Това са изключително само възмездни отношения, докато нормите на ГП регламентират според волята на правните субекти както възмездни така и безвъзмездни отношения по предоставяне на имуществени или не имуществени блага.
ТП в много по- малка степен в сравнение с ГП поставя изисквания за форма, като условие за действителност на правните действия или за доказване, за да не се спъва търговският оборот.
Нормите на ТП установяват по-строги правила за отговорността на търговците, тъй като те притежават специални знания и умения при упражняване на дейността си. Така например по-широко се прилага солидарната отговорност и отговорността без вина при неточно изпълнение на задълженията от търговеца, като по този начин в по-голяма степен се гарантират търговските отношения, правата на потребителите на стоки и услуги.
ТП се отличава с по-голям брой императивни норми в сравнение с ГП. Това се налага за гарантиране на сигурността на търговския оборот и за защита на правата на лицата, които участват в него. /ТП защитава в по-голяма степен интересите на кредиторите, а в ГП обратно./ Търговският обичай намира приложение като източник на правни норми в ТП, докато в ГП той до голяма степен е загубил своето практическо значение.
Производствата за защита на субективни права по граждански и търговски правоотношения са едни и същи с изключение на универсалното принудително изпълнение при несъстоятелност, което се прилага спрямо търговците. Спорните търговски правоотношения се разглеждат от общите граждански съдилища.
ІІ.ГП и Трудово право
Трудовото право се заражда и съществува продължително време като частно ГП и носи всичките му родови белези. Страните по трудовите правоотношения са ФЛ и ЮЛ, а правопораждащият юридически факт - договор. Нормите на ТрП регламентират отношенията по реализацията на пазара на работна сила като една особена стока. Работодателят осигурява средства и условия за осъществяване на трудова дейност, той носи риска от нейното неблагоприятно протичане и развитие, поради което на него принадлежи правото да установява реда и дисциплината при изпълнение на трудовите задължения, докато в ГП изпълнителят по договора за изработка е самостоятелен и независим - сам организира работата си. В трудовите правоотношение работникът е зависим от условията и реда за полагане на труд, който работодателят установява.
Трудовите спорове са разглеждат от общите граждански съдилища. Понятието "Гражданско дело" обхваща процесите за защита на трудове права. Не е възможно прилагането на ТрП вън и независимо от ГП.
ІІІ.ГП и семейно право
При изграждане на гражданските кодекси през ХІХв. се изхожда от разбирането, че семейното право е част от ГП като отрасъл на обективното право. Но в редица страни нормите, уреждащи семейните отношенияса отделени в специални кодекси, което дава основание на някои теоретици да смятат семейното право като оделен отрасъл на обективното право.При СП отношенията между субектите са отношения между лица, свързани с брак, произход или осиновяване. Семейните имуществени отношенияса тясно свързани с личните, поради което при тях не се извършва есвивалентна размяна на имуществени блага.
ІV. ГП и ГПП
Гражданското процесуално право /ГПП/ представлява самостоятелен отрасъл на публичното право. Процесуалните граждански правоотношения са властнически, при тях едната страна е държавен правозащитен орган. Нормите на гражданския процес в преобладаващия си брой са императивни. Въпреки съществената разлика между характера н съдържанието на нормите на ГП и на ГПП между тях съществува тясна функционална връзка. Както ГП не може да съществува без ГПП. така и ГПП няма смисъл без ГП и останалите отрасли на частното право.
V. ГП и МЧП - Нормите на международното частно право са тясно свързани е ГП. Голяма част от тях се прилагат към граждански правоотношения с международен елемент. Нормите на МН частно право са част от националното законодателство на отделните страни. Чрез тях се решават стълкновенията между законодателствата, с които са свързани съответните правоотношения, поради което се наричат “колизионни норми”. Проблемът за мястото на тези норми в системата на обективното право е дискусионен.тъй като колизионните правни норми нямат самостоятелно съдържание, те се отнасят към несамостоятелните правни норми, т.е когато е необходимо те препращат към съответното законодателство – българско или чуждестранно. Нормите на МЧП, които се отнасят до граждански правоотношения се съдържат в гражданското законодателство /чл.422 от ЗЗД . Гл.9 чл. 129-143 от СК /



3. Основни принципи на ГП. Развитие на българското ГП.
Принципите на ГП са основни идеи и правила, които проявяват своето обвързващо действие в цялото ГП или в някои негови клонове. Правните принципи могат да бъдат закрепени в нормативни текстове или да бъдат изведени по логически път от правни норми, в които те са изразени. Най-често правните правните принципи се формулират не като общи правила за поведение с хипотеза диспозиция и санкция, а като общи изисквания спрямо определени субекти или правоотношения или като техни общи характеристики. Характерно за принципите на ГП е тяхната стабилност и трайност. Принципите на ГП не са формулирани изрично в нашето гражданско законодателство поради . което те се извеждат от него от теорията и съдебната практика. За ГП като най-общи са характерни 4 принципа.
I. Самостоятелност на ГП - субекти и свобода за участие в ГП - живот. Този принцип намира много широко положение във всички клонове на ГП и чрез него то се характеризира и отличава от другите правни отрасли. Чл.9 от ЗЗД признава възможността на ГП субекти свободно да определят вида и съдържанието на договорите, които сключват, стига те да не противоречат на повелителни правни норми и на добрите нрави.
II. Справедливост в гражданските правоотношения. Този принцип означава да се закриля и защитава всеки признат от нормите на ГП интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти.
III. Равнопоставеност на ГП субекти. Състои се в това, че нормите на гражданското законодателство третират еднакво ГП субекти, като им предоставят равни възможности за придобиване на права, за тяхното осъществяване и защита , за участието им в ГП живот.
IV. Изискване за правна сигурност В гражданските правоотношения. От голямо значение интересите на всички участници в гражданския оборот и за обществените интереси е правната сигурност в гражданските правоотношения. Установяването на изисквания за форма, като условие за действителност на правните сделки и на други правомерни правни действия е продиктувано главно от съображения за правна сигурност. ГП съдържа редица разпоредби чрез които защитава интересите на лица, които не знаят и не са могли да узнаят определени обстоятелства. Тези лица се наричан добросъвестни трети лица и в определен случай законодателят защитава техните интереси ,като допуска изключения от утвърдени в ГП принципи като например : "никой не може да прехвърля права, които не притежава" чл.17 ал. 2 и 3 , чл. 33 ал. 3, чл.88 ал.2 от ЗЗД.
V.Обезпечаване на адекватна защита на нарушени субективни права По отношение на субективните права могат да се извършат редица нарушения. Поради това ГП урежда редица форми на защита на нарушени или заплашени от нарушение субективни права. В редица случаи правните субекти могат да избират между две и повече средства за защита-напр. купувачът по договор за продажба може да запази некачествената вещ и да иска намаляване на цената и обезщетение за причинени вреди или да развали договорът – чл.195 от ЗЗД.



4. ГП в различните правни кръгове – романски, германски и англосаксонски. Развитието на българското ГП и принадлежност на българската гражданска доктрина към отделните кръгове
Възникването и развитието на българското ГП може да се проследи научно само на фона на зараждането и усъвършенстването онези правни системи на континента, с които нашето обективно право има сходни черти.
Според френския юрист Рене Давид правните системи биха могли да се разграничат в няколко групи или фамилии, като се изхожда от философските, политическите и икономическите основи, на които почиват, и от чисто правни белези като източниците на правни норми, основните принципи и методи, с които си служат юристите. Според него това са романо-германската правна фамилия, фамилията на общото право или наричана още англо-саксонско право, социалистическите правни системи, философските и религиозните правни системи.
Българското право принадлежи към романо-германската правна фамилия. Създаването на романо-германските правни системи се свързва с Възраждането в Западна Европа през 12-13 век, когато постепенно престават да смесват религията и морала с гражданския порядък в правото. Заслуга за създаването на правната система имат старите университети в Западна Европа, в които се преподавало римско и каноническо право. Така римското право е усъвършенствано и приспособено към новите социал.-икономич-ки условия и се превърнало в модерно пандектно П.
Втори източник за формиране на Романо-германската система имат и местните правни обичаи от неримски произход. До 18в. обичайното право имало преобладаващо значение пред НА.
Каноническото право е послужило също като източник за формиране на романо-германското право. Църквите имали широка юрисдикция в средновековието.
В Англия въз основа на съществуващите правни обичаи, чрез решения на висшите съдебни инстанции се създава нова правна система - Англо-саксонска. 1. Произход - създава се на базата на обичаите на старогерманските племена. Процесът започва през 11 век, когато Нормандската династия установява централизирана монархия в Англия и създава система от кралски (Уестминстърски) съдилища, успоредна на системата на заварените графски съдилища. Тези кралски съдилища са изключителни, те са органи на кралската власт, те се произнасят директно от името на краля, те не са обвързани от съществуващите заварени правни обичаи и нормативни актове, те имат за цел да потвърдят или да отхвърлят властта на краля да дава правна милост и правна справедливост, те разглеждат само дела, в които е присъствувал засилен кралски интерес. Всички решения на другите (графските) съдилища им отстъпват по своята юридическа сила. Неизпълнението на решенията на кралските съдилища означавало бунт срещу краля, което се е наказвало направо и единствено със смърт. Кралските съдилища противостоят на графските съдилища, които правораздават на базата на заварените стари местни обичаи (правото на справедливостта). Семейството на общото право възниква като специфична съдебна технология, по пътя на която се утвърждават правомощията на кралската власт. Общото право се утвърждава най-напред като "процедура за обосноваване на допустимостта на едно решение", после като "ред за гледане на делото" и едва накрая като "материален закон, регулиращ отношенията между страните". Всеки статут и всеки прецедент установяват собствен регулативен режим, който задължит. подлежи на стеснително тълкуване.
Развитието на българското ГП преминава през три периода :
1. От Освобождението (1878г.) до 09.09.44 г. След Освоб-нието у нас до създаването на българското гражданско законодателство продължава да се прилага турското религиозно право – Шериата, заедно с обичайното ГП, с цел да се избегнат сътресения в правния живот. След приема на Търновската К-я се пристъпва към създаване на либерално гражданско законодателство. В продължение на три десетилетия след Освобождението се приемат основните граждански закони – З-н за ипотеките, З-н за настойничеството, З-н за припознаване на незаконно родените деца, за узаконяването им и за осиновяването, ЗЗД , З-н за наследството, З-н за давността. След първата световна война, по силата на Ньойския мирен договор България е задължена да приеме закони за авторското право и патентите(те влизат в сила през 1921г.) За този период е характерно, че семейното право и въпроси на личния статут на ФЛ остават в компетентността на църковните общности. Законодателството от този период е демократично, либерално по съдържание, с известни изключения след започване на Втората световна война, когато се приема З-н за защита на нацията(1941г), с който се въвеждат ограничения на правоспособността на определени групи български граждани.
2. От 09.09.44 г. до м.01.1990г. а/ След 09.09.44 г. новата власт веднага отменя някои закони, които квалифицира като дискриминационни. Част от завареното законод-тво се запазва временно, но се прилага в съответствие с идеите за право и справедливост. Започва създаването на ново гражданско законодателство по образец на съветското. Семейното право и актовете за гражданско състояние на ФЛ се изземват компетентността на църквата и правният им режим придобива светски характер. Със закон от 1951г. се отменят заварени към 09.09.44 г. законодателни актове. Престава да съществува търговското право,като отделен правен отрасъл. Въпреки напредналата работа по изготвяне на гражданския кодекс през 60-те, 80-те години, до приемането му не се стига. Взето е партийно решение за изготвяне на стопански кодекс. През този период влизат в действие отделни граждански закони като: ЗЛС, З-н за авторското право, З-н за изобретенията и рационализациите.
б/ През 1990г.се започва с изменение на К от 1971, (отменена е ръководната роля на БКП), в последващите изменения на К и на действащото законодателство са възприети нови принципи, като равнопоставеност на всички форми на собственост, стимулиране на частната стопанска инициатива, отпадане на привилегиите за отделни социални групи. С приемането на К(1991г)и влизането и в сила бяха отменени разпоредбите на завереното законодателство, които противоречат на нейните правни норми. През последните години са приети редица з-ни с важно практическо значение за ГП, като З-н за имената но българските граждани, З-н за възстановяване на собствеността върху отчуждени земи, З-н за банките и кредитното дело, З-н за приватизацията.
Периодът, в който се намираме, би трябвало да бъде преход към постепенно създаване на ново гражданско законодателство, демократично по съдържание, което да възприеме положителното от националните традиции и да бъде ориентирано към бъдещето. Въз осново на действащата к бяха приета множество закони-ЗСПЗЗ, ЗАвПСП, ЗДС, ЗОС и правилниците за приложението им. През този период се осъществиха редица правни актове, засягащи международните отношения на страната ни, които определят нейното бъдеще. През 1998г. РБ-я започна преговори за пълноправно членство в ЕС, като до настоящия момент почти е приключило сближаването и хармонизирането на българското с европейското законодателство. Определящи тенденции за бъдещото развитие на ГП можем да посочим:
• създаване на гаранции да равнопоставеност на гражданскоправните субекти и защита срещу неравноправни клаузи в договорите;
• равнопостовеност на държавната, общинската и частна собственост;
• отпадане на всички необосновани ограничения и затруднения при упражняване на субективните права;
• създаване на обща уредба за защита на личните права и законните интереси на личността;
• обогатяване на облигационното право с нови договорни видове като фючърсни сделки, прехвърляне на дълг срещу собственост, договори за спонсориране и др.


5. Източници на ГП. Понятие . Видове.
Нормативните актове и правните обичаи като източници.
Терминът “източник”е познат още на римското право.У нас той се използва с различно значение.Според едни автори това са материалните условия на живот на обществото; според други-това е писмен документ(акт), който съдържа правни норми; а според трети-тава са особен вид юридически факти, които установяват или отменят правни норми. Нормите на ГП, както и на всеки друг правен отрасъл, се признават и гарантират от определен ДО и изразяват неговата воля.В този смисъл държавната воля се явява източник на ГП, но това не е достатъчно-тя ще стане източник, когато се изрази в определена форма при спазване на определен ред, когато придобие писмена форма на нормативен акт.Поради това нормативните актове, в които са формулирани общозадължителни правила за поведение, признати или установени и гарантирани от държавата са основен източник на правото.
Източник на ГП е юридически факт, който според установения правен ред има за последица поставяне в действие на нови гражданскоправни норми, изменение, тълкуване или спиране действието на преди това влезли в сила ГП норми. Едни от източниците се създават целенасочено въз основа на правни актове на държавни органи. Други се формират стихийно, но държавата ги признава като източници. Според това как се формират и от къде черпят своята правна сила, могат да се разграничат 5 вида източници на ГП - нормативни актове, правен обичай, тълкувателни решения и постановления на ВКС, правила на морала и справедливостта.
За нормативния акт е характерно това, че той е волеизявление, което се извършва от овластени от закона лица при съблюдаване на определен ред и има за последица поставяне в действие на нови правни норми и /или изменение, отмяна, тълкуване или спиране действието на влезли в сила преди това правни норми. По принцип НА се издават от държавни органи /ДО/ с призната от К или законите нормотворческа компетентност. НА издадени от ДО се подреждат в йерархия според мястото на органа ,който ги е издал.
Със силата на върховен закон се ползва К, поради което е недопустимо останалите НА да й противоречат.
- Кодексите, законите и другите актове на НС
- Постановленията, правилниците, наредбите, инструкциите и разпорежданията на МС
- Нормативните актове на министри и ведомствени ръководители
- Нормативни актове на органи на местно самоуправление
А/ К. е основен закон и има важно значение като източник на основните принципи , които се прилагат в отделните клонове на ГП , а също и поради конкретните разпоредби , които уреждат правата и задълженията на ГП субекти. Конституционните норми имащи значение за ГП се делят на три групи - 1. Норми за характера и насоките за развитие та ГП. 2. Норми за обществено-икономическите отношения. 3. Норми за субектите на ГП - ф.л и ю.л.
Б/ След К, като източник на ГП идва законът. Законът или кодексът са основен източник на ГП. Всички други НА са под законови. Подзаконовите правни НА се издават въз основа на законите , които съдържат основните ПН и с тях се доразвиват или конкретизират з-ните и се организира тяхното приложение. При подзаконовите актове източници на ГП следва да се провери от правоприложителя основанието за издаването им и компетентността на органа от който изхождат.
В/ Международните /МН/ договори са друг източник на ГП. Според действащата К. те пораждат задължителна сила за правните субекти у нас след ратификация или потвърждаване от МС и след публикуване в ДВ и влизането им в сила. Тези актове, които отговарят на тези изисквания стават част от вътрешното право, без да е необходимо да се издава вътрешен НА, който да възпроизвежда съдържанието им.
Г/ Исторически най-ранният източник на право е обичайното неписано право.
Признаци на правния обичай
1. Той е общо правило за поведение, като всяка норма.
2. Прилага се отдавна и не се променят произхода и началото.
3. Налице е задължителност, необходимост за спазването му.
Правният обичай е трайно прилагано със съзнание за необходимост правило за поведение, което се признава и гарантира от държавата.
Отношението на правния обичаи спрямо писаното право той може да бъде:
1. Правен обичай, който е в съгласие със съдържанието и духа на закона. В тези случай правния обичай доизяснява съдържанието на ПН от закона.
2. Правен обичай, чрез който действат правила, които липсват в писаното право.
3. Правен обичай, който противоречи на правила, които се съдържат в закона. Правен обичай не може да отмени правна норма от закона /в широк смисъл/.
Правните обичаи според териториалното си действие биват:
1. Общи -прилагат се на територията на цялата страна.
2. Местни - важат за определени части от територията на страната.
Правните обичаи с оглед на действието им спрямо лицата
- общи - прилагат се за всички ГП субекти
- специални - прилагат се само спрямо определен кръг лица, които принадлежат към определена професия, народност или религия. В ГП понастоящем правния обичай рядко се прилага. В гражданското законодателство се използва една друга правна категория близка по наименование до правния обичай -
Обичаите в практиката не са задължителни правила за поведение, а повтарящи се фактически действия, които участниците в частно-правния живот съблюдават при сключване и изпълнение на правни сделки. Обичаите в практиката се установяват, също както и правния обичай, чрез продължително повтаряне на фактически действия, но съществената разлика е, че при тях липсва убеждението за задължителност.

7. Действие на ГП норми по време. Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения. Действие по място и спрямо лицата.
Гражданскоправните норми са общи правила, предназначени продължително време да "въздействат върху поведението на гражданскоправните субекти, които не са индивидуално определени. Три са насоките, в които се ограничава действието на гражданскоправните норми - по време, по място и спрямо лицата. Специални разпоредби за действието по време, място и спрямо лицата се съдържат в самите граждански закони, най често в преходните и заключителни разпоредби.
1. Влизане в сила на гражданския закон
Всеки закон действа от определен начален момент и прекратява действието си в един краен момент. Действието на гражданския закон се провява от момента на влизане в сила, като задължителна предпоставка за влизането му в сила е неговото публикуване. По този начин се създава обективна възможност за узнаване на съдържанието на закона от неговите адресати. Задължителната сила на гражданския закон се проявява независимо дали гражданскоправните субекти са се възползвали от разгласяването му и са узнали съдържанието на правните норми или не. Незнанието на закона не извинява незнаещият. Според К всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в сила 3 дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Времето от обнародването на нормативния акт до влизането му в сила се означава като vacatio legis, който е предназначен за запознаване със съдържанието на закона. Той може да бъде определен в самия нормативен акт, а ако липсва такава разпоредба - срокът е 3 дни, които се отчитат от деня, следващ обнародването. При ГЗ и кодекси той е обикновено по-дълъг от три дни.
2.Отмяна и спиране на действието на гражданския закон Отмяната на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Тя следва да се отличава от неприлагането на гражданския закон, което не го лишава от задължителната му сила. Отмяната може да извърши само по установен със закон ред. Основанието за отмяна на нормативен акт може да се съдържа в неговия текст, като например срок за действието му или определена цел. Ако липсват такива основания отмяна може да се предизвика само с по-нов нормативен акт, като задължително изискване в този случай е последният да има същата или по -висока степен от отменения. В зависимост от обхвата целите и начина по който новия закон проявява своето действие различаваме : пълна или частична отмяна. При пълна отмяна - действа само новия закон, а при частична действат както стария, така и новия закони. Според това дали в отменящият нормативен акт изрично си изброяват нормативните актове или правни норми, които загубват силата си или липсва изрично указание за това, отмяната бива изрична и мълчалива. При мълчалива отмяна в по- нов нормативен акт, без да се указва кои правни норми се отменят, се включват правила, които уреждат по различен начин случаи, уредени в по-стар закон. При нея обаче е от значение какъв е характера на заварения и по-новия закон. Отмяната ще бъде на лице ако и двата закона са общи(напр.действащия ЗЗД отмени стария ЗЗД от 1992г.) или и двата закона са специални(напр.З-на за наемните отношения отмени З-на за наемите от 1952г.)По-новия общ закон не отменя по-стария специален закон. Когато новия з-н е специален, а стария общ, важи същото правилото : по-новия специален закон не отменя по-стария общ.Мълчаливата отмяна често съпътства изричната и намира широко приложение. Тя задължава правоприложителят внимателно да вникне, чрез тълкуване смисъла на ПН за да прецени кои разпоредби от завареното законодателство са засегнати от нея. Отмяната трябва да се отличава от спиране действието на ГЗ. Спирането означава непораждане на правно действие от нормативен акт, който не е отменен. Спирането на Г3 може да важи за цялата страна или за отделни части от нея.
3.Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения на гражданския закон
Правилото относно действието на новия ГЗ по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварени и висящи граждански правоотношения за в бъдеще. ГЗ има действие за в бъдеще и няма обратно действие. Обратно действие на ГЗ може да се даде само по изключение с изрична разпоредба и то ако не се отнася до санкции, които са по-тежки от тия по стария НА. Винаги при обратно действие юридическите факти или състояния от миналото осъществени преди влизане в сила на новия ГЗ се подлагат на правна квалификация, според съдържанието на неговите правни норми и търпят в зависимост от това промени и правни последици. Законодателството у нас предоставя пример за обратно действие на ГЗ, при което се дава нова правна квалификация в три различна насоки.
1/ Факти които, при действащия закон са били нищожни, поради липса на форма, по съображения за справедливост са признати за действителни - продажба на недвижими имоти.
2/ Преоценка на минали юридически факти в обратния смисъл - превръщането им от действителни при стария ГЗ в недействителни (по съображения за стопанска целесъобразност, при сключени сделки с държавно и общинско имущество при явно неизгодни условия/.
З/ Прилагането на новия ГЗ към минали юридически факти в трета група случаи може да доведе до съществена промяна на правните последици за тези факти(в СК & 4 от преходните разпоредби - относно имуществото придобито преди и по време на брака/
Само тълкувателните правни норми действат по правило с обратна сила от момента на влизането си в сила., с цел да се осигури еднаквото и приложение спрямо всички правни субекти. За гражданскопроцесуалните правни норми това не важи-те действат само занапред.
4. Действие на гражданския закон по място
Действието на гражданския закон е ограничено и по място. Територията, върху която той може да действа, когато не са предвидени изрично ограничения, е тази, върху която се разпростира суверенитетът на РБ-я – това са сухоземните и водни пространства, кораби плаващи под наш флаг, дипломатическите и консулски представителства на Б-я в чужбина.Извън така определените граници, нормите на българското гражданско право могат да действат само въз основа на норми на МЧП или на междудържавни актове.
Повечето от гражданските закони действат на територията на цялата страна, без да съдържат ограничения за място.Законодателната практика познава граждански закони с ограничено действие(такива в миналото са някои норми от ЗТСУ за имотни обезщетения при отчуждаване на недвижими имоти, които понастоящем са отменени). ПМС, които съдържат и гражданскоправни норми могат да имат ограничено действия само за определени области в страната. Решенията но ОбС са типични нормативни актове с ограничено действие само на територията на съответната община. Чуждестранни граждански закони могат да действат на територията на нашата страна съгласно норми на МЧП, междудържавни актове и споразумение на заинтересованите страни, ако не противоречат на повелителни норми на българското законодателство.
5. Действие на гражданския закон спрямо лицата
Действието на гражданския закон се характеризира и чрез прилагането му спрямо лицата. Те се прилагат спрямо всички гражданскоправни субекти, освен ако в съдържанието им не е указано друго.Отнасят се до всички български, чужди граждани и лица без гражданство. За лицата, които не са български граждани , има специални гражданскоправни норми, които установяват различия в режима в сравнение с този на българските граждани. Наред с общите граждански закони, които с прилагат за всички гражданскоправни субекти, има и такива, които намират приложение само спрямо определени групи субекти(напр. СК, ЗГР се прилагат само за ФЛ, докато ЗЮЛНСЦ, ЗПП се прилагат само за определен вид ЮЛ).Чужди граждански закони могат да бъдат прилагани спрямо български граждани според нормите на МЧП и на чуждестранните законодателства.


8. Действие на нормите занапред, спрямо заварени
отношения и обратно действие

Гражданскоправните норми са общи правила, предназначени продължително време да въздействат върху поведението на гражданскоправните субекти, които не са индивидуално определени. Действието на гражданскоправните норми е ограничено по време, по място и спрямо лицата. Правните норми, които регламентират действието на гражданскоправните норми, биват общи и специални. Общите се съдържат в К – чл.5, 18(2), 26)2) и в ЗНА – чл.11, 13, 14, 15 и т.н. специалните разпоредби за действието по време, място и спрямо лицата се съдържат в самите граждански закони, най-често в преходните и заключителни разпоредби в края.
1. Действие на нормите занапред
действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила. Задължителна предпоставка за влизането му в сила е неговото публикуване. Така се създава обективна предпоставка за узнаване на съдържанието му от неговите адресати. Практиката познава различни начини, чрез които съдържанието на един нормативен акт да се узнае от неограничен кръг лица: отпечатване в множество публично разпространени екземпляри, поставяне на публично място, обявяване по радио.
След Освобождението у нас се възприема практиката на други европейски страни – публикуването на нормативните актове да се извършва чрез отпечатване на пълният им текст в официален печатен орган на НС 4 Държавен вестник”.
Според чл.5 ал.5 от К “Всички нормативни актове се публикуват. Те влизат в сила 3 дни след обнародването им, освен когато в тях не е определен друг срок”. От обнародването на нормативния акт до влизането му в сила изтича определен период от време, наречен “vocatio legis”, който е предназначен за запознаване със съдържанието на закона. Той може да бъде определен в самия нормативен акт, а ако липсва-срокът е 3 дни от деня, следващ обнародването му.
2.Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения на гражданския закон
Правилото относно действието на новия ГЗ по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварени и висящи граждански правоотношения за в бъдеще. ГЗ има действие за в бъдеще и няма обратно действие. Обратно действие на ГЗ може да се даде само по изключение с изрична разпоредба и то ако не се отнася до санкции, които са по-тежки от тия по стария НА. Винаги при обратно действие юридическите факти или състояния от миналото осъществени преди влизане в сила на новия ГЗ се подлагат на правна квалификация, според съдържанието на неговите правни норми и търпят в зависимост от това промени и правни последици. Законодателството у нас предоставя пример за обратно действие на ГЗ, при което се дава нова правна квалификация в три различна насоки.
1/ Факти които, при действащия закон са били нищожни, поради липса на форма, по съображения за справедливост са признати за действителни - продажба на недвижими имоти.
2/ Преоценка на минали юридически факти в обратния смисъл - превръщането им от действителни при стария ГЗ в недействителни (по съображения за стопанска целесъобразност, при сключени сделки с държавно и общинско имущество при явно неизгодни условия/.
З/ Прилагането на новия ГЗ към минали юридически факти в трета група случаи може да доведе до съществена промяна на правните последици за тези факти(в СК & 4 от преходните разпоредби - относно имуществото придобито преди и по време на брака/
Само тълкувателните правни норми действат по правило с обратна сила от момента на влизането си в сила., с цел да се осигури еднаквото и приложение спрямо всички правни субекти. За гражданскопроцесуалните правни норми това не важи - те действат само занапред.



9. Видове ГП норми: императивни и диспозитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Презумпции и фикции.
Правнитe норми са израз както на волята на отделния индивид, така и на нейното проявление. Правните норми по принцип са двустранни -те създават права и задължения на отделни правни субекти, като при неизпълнение са свързани с възможност се потърси държавна принуда. Правната норма е общо, абстрактно правило за поведение, отнасящо се до неограничен брой субекти, участващи в определен вид отношения. Тя дава указания, какви последици ще настъпят, ако предписанията и не се изпълнят. Структурата на правната норма се състои от три взаимосвързани и взаимозависими части: хипотеза – определя фактическият състав, при чиято наличност се предписва определено поведение; диспозиция – основната част на правната норма, съдържаща предписанието за дължимо поведение. Тази част определя действието или бездействието, което се изисква от правните субекти.;санкция – заключителната част на правната норма, в която са указани правните последици, които ще настъпят при неспазване на формулираните в диспозицията изисквания.
Гражданскоправните норми могат да бъдат класифицирани според различни критерии:
І. Според степента на тяхната задължителност:
- Императивни /повелителни/ - В ГП законодателят си служи с този вид норми когато установява правни последици, които засягат общонационални интереси, като този вид интереси не трябва да се отъждествяват с интересите на държавата. Характерен белег на повелителните норми е, че адресатите са обвързани да ги съблюдават, без да имат възможност да допускат никакви отклонения. В ГП повелителен характер имат правните норми, които уреждат видовете гражданскоправни субекти, тяхната правоспособност и дееспособност и останалите елементи от правния статут на гражданскоправните субекти. Отклонението на гражданскоправните субекти от императивната правна норма води до недействителност на правното действие и непораждане на желаните правни последици. Тези норми са безусловно задължителни. Субектите нямат право да уговарят нещо различно от предписаното.Така напр. според чл.2 от ЗЛС пълнолетие настъпва с навършване на 18г. възраст - друго не може да се уговаря.
- Диспозитивни правни норми - чрез тях се проявява един от основните принципи на ГП, този за самостоятелност и свобода на гражданскоправните субекти. Те също са задължителни правила за поведение, като характерно особеност тук е, че правните субекти могат да се отклоняват от предписанията съдържащи се в тях. Диспозитивен характер имат онези правни норми, които уреждат правни последици, засягащи интереса на отделни правни субекти, а не обществен интерес. Тъй като отделните правни субекти сами най-добре могат да преценят, кои правни последици са в техен интерес, законодателят предоставя тази възможност да се отклоняват от правната норма. Според функцията, която изпълняват, диспозитивните правни норми биват два вида: тълкувателни - чрез тях се доизяснява волеизявлението или съгласието на субекта, когато не е достатъчно ясно (напр. чл.72ал.5 ЗЗД определя, че под начало на месец се разбира първо число, под среда на месеца-15-то число и под край на месеца-последния ден от месеца) и допълващи - те се прилагат, ако страните не са уговорили нещо различно. От диспозитивен характер са голяма част от правните норми, които уреждат договорните отношения. Една и съща правна норма може да има диспозитивен характер в едно насока и повелителен в друга(чл.197 ЗЗД е диспозитивна относно продължителността на погасителната давност, но императивна за това, че погасителната давност тече за исково за недостатъци). В зависимост от това дали законодателят ограничава възможността да се отклоняват от предписаното в диспозицията и какви граници поставя съществуват 4 вида диспозитивни правни норми:
• Норми със задължителна долна граница, под която страните не могат да слязат;
• Норми със задължителна горна граница, над която страните не могат да отидат;
• Норми с минимална и максимална граница;
• Норми без определени граници за свободата на страните да се отклонят от тяхното предписание;
ІІ. Според характера на правоотношенията правните норми:
Материални - уреждат правните качества на правните субекти - правоспособност, дееспособност или правни качества на правните обекти - имущество, вещ и т.н. Тези норми уреждат отношенията между равнопоставени субекти. Отнасят се до придобиването, упражняването и прекратяването на субективни права и съдържат защитата им при нарушение.
Процесуалните - регламентират реда и процесуалните средства за защита на субективните права. Процесуалните отношения с правозащитните органи са властнически, защото тези органи прилагат държавна принуда, като санкция за нарушени права. Чрез тях се защитават всички права в частноправната сфера: освен гражданските и търговски, трудови, патентни. Правното значение на това делене се състои в това, че докато норми на материалното право могат да бъдат прилагани от чуждестранни съдилища, то за процесуалните норми това е недопустимо. Процесуалните норми имат обратно действие, но само ако е изрично постановено, докато материалните – нямат обратна сила.
ІІІ. Според съдържанието на гражданскоправните норми
Няколко класификации на гражданскоправните норми се основават на тяхното съдържание:
А. Самостоятелни и несамостоятелни
Самостоятелни са тези, чието правно действие не е свързано с наличието на други правни норми.
Несамостоятелни са тези, които могат да намерят приложение само във връзка с други правни норми. Те се разделят на няколко групи:
1. С отменително действие - пораждат своите правни последици само във връзка с правните норми, които отменят;
2. Препращащи - с тях законодателят разпростира действието на една правна норма върху случаи, които не са предвидени в нейната хипотеза. При препращането имаме една препращаща правна норма, в която се посочват случаите, за да се приложи друга правна норма, посочена в препращащата. Тези норми са специфично средство на юридическата техника, което до сега се използва с чувство за мярка и в тази връзка заслужава одобрение. Препращащите норми биват:
• С пряко препращане – когато въз основа на препращането се прилага друга правна норма, без да е необходимо да се приспособява към специфичните особености на случаите, за които се прилага ( напр. чл.240 ал.3 ЗЗД постановява към отношенията по обикновения договор за заем да се приложи чл.247 от ЗЗД , отнасящ се за заема за послужване – законодателят е преценил, че отговорността за вреди, причинени от скрити недостатъци на вещта може да се уреди при обикновения заем, както при заема за послужване);
• Съответно - при този вид препращане се налага съответната правна норма да се съобрази със специфичните особености на случаите, посочени в в препращащата норма, поради което в нея се указва, че приложението трябва да е съответно ( пр. Чл.44 от ЗЗД, който допуска едностранните волеизявления с правни последици де си прилагат съответно общите правила за договорите; чл.84 ал.1 от ЗЗД, който постановява за придобивната давност съответно да се прилагат чл.113-117 и 120 от ЗЗД, които се отнасят до погасителната давност).
3. Тълкувателни – също са несамостоятелни, защото имат предназначение да определят смисъла, в който тълкуваната правна норма трябва да се прилага. Макар и по-късно приети от съответните органи и публикувани, тези норми влизат в сила от деня на влизане в сила на тълкуваната норма.
Несамостоятелните правни разпоредби, които определят предмета на правната уредба в нормативния акт, целите и задачите му, основните принципи, възприети в него или легалните определения на правни понятия – такива са чл.8 ал.1 от ЗЗД, чл.70 ал.1 и 2 и чл.110 от ЗС.
ІV. Според начина на формулиране на съдържанието:
Абсолютно определени- те са формулирани с понятия, които не се поддават на по нататъшна конкретизация, поради което за правоприложителя е възможно само да ги приложи точно.Такива са чл. 2,3,4 от ЗЛС и чл. 18,23,25 от ЗЗД.
Относително определените са формулирани или чрез общи понятия, които при прилагането им се налага да се отчетат конкретните обстоятелства, или в съдържанието им се изтъква необходимостта от конкретен подход. Така според чл.13 ал. 1 предложението за сключване на договор, отправено до лице, намиращо се в друго населено място, с писмо, ако в него не е определен срок, обвързва предложителя със срока, необходим му, за да пристигне приемането. А този срок зависи от това, каква сделка е предложена да се сключи-дали е от голям имуществен интерес, колко е отдалечено населеното място и т.н.Друг пример е чл.16 ал.З, който изисква страната, искаща да измени договор при общи условия да даде на другата страна достатъчно време за отговор; и чл.63 ал.2 ЗЗД, който си служи с абстрактното понятие ”грижа на добър стопанин”, поради което се нуждае от конкретизация.
V. Презумпции
Чрез презумпцията въз основа на установени факти се прави заключение за съществуването на други неустановени факти. Те представляват формулирани в нормативните текстове заключения за наличието на неизвестни факти, като се изхожда от други установени факти. Според древните римляни почиват на това, което обикновено става. Законните презумпции биват два вида:
Оборими - при тях законодателя изрично предвижда възможност те да бъдат опровергани, като се докаже, че макар даден факт да е установен, фактът, за който е установена презумпцията, не е възникнал – напр.( чл 45 ал.2 ЗЗД-деликвентът е причинил вреди, но не е действал виновно); чл.ЗО ал.2, чл.69,70 ал.2 и чл.83 ЗС и чл.ЗЗ от СК. Оборимите презумпции улесняват доказването – при тях доказателствената тежест в процеса се размества, като страната, която е заинтересована от несъществуването на установения с презумпцията факт, трябва да я обори. Този вид презумпции имат предимно процесуално значение при доказване на фактите, от които страните на материалното правоотношение черпят права.
Необорими презумпции - по-рядко се използват от законодателя и имат материалноправно значение, тъй като при наличието на определени факти настъпват материалноправни последици, които не могат да се оборват- такава е презумпцията на чл. 109 ЗЗД, според която, ако документът за дълга е върнат доброволно на длъжника, задължението се смята за погасено.
VІ.Фикция - означава нещо, което реално не съществува. В правната действителност, само законодателят може да установява с нормативни текстове фикции. Това се прави само когато той има достатъчно основания, наложени от изисквания за справедливост или социална справедливост. Фикциите не могат да се оборват. Така напр. чл2 он ЗНасл. Допуска заченатият при откриване на наследство да наследява по закон или завещание, ако е живороден и способен да живее. Тук се признава за правен субект нещо, което още не е правен субект. Друг пример е решението на съда по чл.19 от ЗЗД за обявяване на предварителният договор за окончателен се приравнява на договор.



10. Тълкуване: понятие, правна уредба. Възгледи за тълкуването. Сравнение с тълкуването на разпоредбите в други правни клонове. Сравнение с тълкуването на договорите. Нисша и висша критика на закона

Необходимост от тълкуване Правоприлагането се предшества от тълкуване на разпоредбите на нормативните актове, чрез които са формулирани гражданскоправните норми. За да могат да се приложат точно тези норми се налага да се изясни смисъла, вложен в нормативния текст. Тълкувателната дейност като процес на познание заедно с методите, които се използват, са предмет на специална наука – херменевтика.
В правото тълкуването намира широки приложение при всички правни актове – както нормативни, така и индивидуални, административни актове, съдебни решения, правни сделки.
Понятие за тълкуване Тълкуването е мисловна познавателна дейност, която е неразривно свързана с правоприлагането. Тълкувателната дейност е творческа логическа дейност, която има обаче предварително и обективно определена основа, на която трябва да почива. Тълкуването не може да бъде в противоречие със закона, нито да води до неговото заобикаляне. Като мисловна дейност тълкуването не е уредено в закона. В чл.46 ал.1 от ЗНА се урежда тълкуването като резултат от такава дейност, като се посочват изискванията, на които този резултат трябва да отговаря. Неточността на чл.46 от ЗНА е в няколко насоки:
според него разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл. Смисълът се отнася до съдържанието на правните норми, а те като задължителни правила за поведение трябва да се прилагат според точния им смисъл. Но до него може да се достигне само чрез тълкуване.
От буквалния текст на чл.46 от ЗНА се налага изводът, че се тълкуват само неясните разпоредби. Но в гражданскоправната теория преобладава разбирането, че на тълкуване подлежи всяка нормативна разпоредба, независимо дали изглежда неясна или не.
Мисълта на законодателя е била да посочи допълнителни критерии за изясняване на разпоредбата, която тя в резултат на езиково или логическо тълкуване се окаже неясна. Тези критерии са изброени последователно:
трябва да се съобразят другите разпоредби, които се намират в определена връзка с тълкуваната;
целта на тълкувания нормативен акт;
основните начала на правото на РБ-я и правилата на морала;
Една част от тези допълнителни показатели се черпят от законодателството (първите три).
Обект на тълкуване са текстовете на нормативните актове, въпреки че неправилно в литературата се говори за тълкуване на правни норми. Целта на тълкуването е от нормативната разпоредба да се изведе съдържанието на правната норма. Изясняването на правната норма е целта, а не предметът на тълкуването.
В древното римско право тълкуването на нормативните актове е било буквално и формалистично. Практиката доказала, че такова тълкуване е незадоволително, поради което видни представители на класическата юриспруденция изтъквали, че да се знаят законите означава да се владеят не техните думи, а тяхната сила и власт. И в древността и през средновековието владетелите не гледали с добро око на тълкуването, като средство за изясняване смисъла на закона. По времето на Юстиниан се смятало, че само императорът може да тълкува Кодекса.
Негативното отношение към тълкуването продължавало да господства и след Френската революция. Поради страх от връщане към старото съсловно право, чрез тълкуване на новите закони се е предпочитало буквално тяхното прилагане, без да се допуска логически да се вниква в техния смисъл. Школата на естественото право е спъвала развитието на теорията за тълкуването поради прекалено скованите и неизменни правила, от които изхожда. На тази школа принадлежи максимата: “да се спази закона, та макар и да погине светът”. Историческата школа в правото оказала благоприятно влияние върху развитието на теорията за тълкуването, защото не разглежда закона като самоцел , а свързва тълкуването със социалната цел на НА, с необходимостта от справедливо решение към момента, когато се прилага закона.
В края на ХІХ и през ХХ век се обосновават социологически теории за свободно търсене на правото, които заместват смисъла на нормативните актове с целесъобразното решение на случая според усмотрението на съдията, та макар и в противоречие на закона. Понастоящем редица теоретици силно преувеличават ролята на правоприложителя като приемат, че смисълът на закона е този, който съдията влага в правната норма.
Относно целта на тълкуването като познавателен мисловен процес в правната доктрина са обосновани две становища:
1). Субективна теория – тя приема, че с тълкуването трябва да се установи волята на законодателя (създателя на нормативния акт) така, както тя е била изразена по времето на издаването на закона. Тълкувателят трябва да разкрие намеренията на законодателя, като изходи от нормативния текст, мотивите към него, разискванията по време на издаването му. Срещу този възглед се правят редица възражения:
когато законодателят е колегиален орган не може да се знае кой е авторът на акта, за да се търси неговата воля;
като се има предвид, че актовете се приемат с мнозинство от гласовете на част от народните представители, ако по-късно мнозинството се формира от други политически сили, не е ясно кой трябва да се счита за законодател;
от влизането на закона в сила до прилагането е възможно да е минало продължително време, през което волята на законодателя да претърпи развитие, но при тази теория не се държи сметка за тези изменения;
2). Обективна теория – тя приема, че целта на тълкуването е да се разкрие смисълът на закона като обективирана и изразена воля без оглед на намеренията на законодателя. Когато нормативният акт се публикува и влезе в сила той се отделя от своя автор, превръща се в обективна даденост, от която трябва да се изхожда при изясняване на съдържанието на правните норми.
Тези две теории не трябва да се противопоставят, а от всяка да се извлекат рационалните идеи. Освен това трябва да се държи сметка за духа на времето и нуждите, когато се прилага правната норма. Еволюционният възглед в тълкуването е този, според който законът трябва да се схваща в онзи смисъл, който най-добре отговаря на социалното му предназначение в момента, когато се прилага.
Нисша и висша критика на ГЗ. Правоприлагане.
Правоприлагането се предшества от два вида логическа дейност, чрез които се създават гаранции, че нормативните актове ще бъдат приложени точно и ще се постигнат целените с тях резултати. Първата такава дейност е “критика на гражданския закон” – като правно-техническо средство тя няма нищо общо с преценката на правилността и целесъобразността на закона по същество. Целта на критиката на гражданския закон, като мисловна познавателно дейност, е да се внесе сигурност относно действащият нормативен акт в дадена област на отношения и за неговия точен текст. При критиката на гражданския закон се преценява неговата автентичност и правната му сила т.е. извършва се формална юридическа оценка на ГЗ. Критиката бива два вида според нивото на формалната оценка на нормативния акт:
1. Низша критика - тя има за цел да определи кой е автентичния текст на подлежащия на приложение ГЗ. При тази преценка правоприложителя е улеснен от установеното правно задължение на определени длъжностни лица за публикуване на нормативните актове в ДВ. Нормативно установения ред за изпращане на редакцията на ДВ на текста на нормативен акт, който подлежи на обнародване, създава гаранции, че публикацията в официалното издание на НС съответства на точния текст на нормативния акт. Напълно възможно е да се допуснат при публикацията несъответствия с текста на приетия от съответния орган нормативен акт. Напълно логично в ЗНА се изхожда от разбирането, че нормативният акт влиза в сила със съдържанието, според публикацията на ДВ, освен ако е допусната очевидна грешка. Нисшата критика няма за цел да поправя допуснати грешки и несъответствия между публикацията и текста на нормативните актове. Подобни несъответствия се поправят чрез нова публикация. Ако има несъответствия между текста на нормативния акт и изпратения за публикуване заверен препис, то се установява от органа който е извършил удостоверяването и се поправя чрез нова публикация. Ако при отпечатването е допусната грешка, тя също подлежи на поправяне чрез нова публикация, разпоредена от редакцията на ДВ. Поправките влизат в сила по същия ред, който се отнася за поправения нормативен акт, но срока е винаги тридневен от обнародването. Грешки, които законодателят е допуснал при формулирането на нормативен акт се поправят само с нов нормативен акт или чрез поправително тълкувание. Важно практическо значение има разпоредбата на чл.45 ЗНА, според действията на ГП субекти съобразени с обнародвания текст на нормативния акт преди влизане в сила на поправката, се смятат за правомерни и действителни, освен ако грешката е била очевидна.
2. Висша критика – свързана е с по-квалифицирана и отговорна формално-правна оценка. Има за цел да определи дали ГЗ е действителен /валиден/ и дали поражда правно действие. При нея се преценява дали нормативният акт е издаден от компетентен орган; дали органът, който е посочен в него го е издал и дали са спазени формалните изисквания по неговото издаване. По същия начин, както при нисшата критика и тук публикацията в ДВ поражда оборимата презумпция, че нормативният акт изхожда от посочения в публикацията орган и при издаването му е спазен предписания в законодателството ред. Висшата критика дава отговор и на въпроса дали ГЗ не е отменен или не е суспендирано действието му. В обсега на висшата критика стои и преценката дали ГЗ не противоречи на нормативни актове от по-висш порядък.
В ГП съществува най-голяма възможност за тълкуване. В другите правни клонове тълкуването е по-стеснено.
в процесуалното право тълкуването трябва да е предпазливо, за да не засегне правото на защита;
в административното право тълкуването също е стеснено;
в наказателното право е почти недопустимо, като разширителното тълкуване е изрично забранено;
В нашата правна система уредба на тълкуването има в чл.46 от ЗНА, т.е допустимостта на тълкуването на нормативния акт е в ЗНА, а на договорите-в чл.20 ЗЗД. При договорите се тълкуват термините-напр. разлика между разваляне и прекратяване на договор.




11. Видове тълкуване според резултата. Видове тълкуване според субекта на тълкуването. Видове тълкуване според способа – езиково, граматическо, логическо, систематическо, историческо, теологическо и сравнително – правно.

Съществуват няколко класификации на тълкуването като дейност и като резултат. Критериите са:
І. Според това кой извършва тълкуването и дали тълкувателният акт е задължителен, то бива :
Официално - извършва се от специално оправомощени от закона длъжностни лица. Те действат по своя инициатива или след сезиране от определени органи и лица. Актовете, които се издават са задължителни за всички или за определен кръг правни субекти. Примери за такова тълкуване са решенията на КС за тълкуване на разпоредба от К, тълкуване в съдебни решения и административни актове, тълкувателните решения на ВКС и ВАС и др.
Официалното тълкуване може да се извърши от орган с нормотворческа компетентност с нормативен акт. Такова тълкуване се нарича нормативно (легално) тълкуване. Ако тълкувателният акт изхожда от органа, който го е издал, тълкуването се нарича автентично. (НС може да тълкува издаден от него акт, МС – издадени от него правилници, наредби, инструкции). Официалното тълкуване няма нормативен характер, ако тълкувателният акт не е нормативен – такива са тълкувателните решения на ВКС.
Неофициално /доктринално/ - може да се извърши от лица които не са носители на властнически правомощия. На практика такова тълкуване се извършва от теоретици на правото, адвокати, прокурори. То няма задължителна сила, неговото влияние върху правораздавателните органи се определя от убедителността на аргументацията.
ІІ. Според това дали тълкуването се дава с оглед на конкретен случай или без да се съобразяват конкретни хипотези, тълкуването бива:
Казуално – дава се в мотивите на съдебните решения по граждански дела;
Общо – тълкувателните решения на ВКС;
ІІІ. Езиково тълкуване
Тъй като нормативните актове са изразени с думи, първият етап от тълкуването е изясняването на смисъла на езиковите термини, които са използвани. Тук се изхожда от правилата на науките за езика-лексика, морфология, синтаксис, семантика. При граматическото тълкувани трябва да се държи сметка за развитието на езика и промяната на значението на някои думи. В практиката са се утвърдили три правила за тълкуване на думите: когато думите имат две значения – обикновено и особено, предпочита се обикновеното значение;
ако думите имат обикновено и техническо значение като термини, предпочита се техническото значение. За правно-техническите термини владеене, държане, вина, неизбежна отбрана и др. Се съобразяват легалните им определения, ако има такива;
ако думите имат две значения-широко и тясно, предпочита се по-широкото;
Езиковото тълкуване не може да разкрие смисъла на нормативната разпоредба, поради което задължително тълкувателният процес минава на по-висш стадий – той се нарича логическо (реално) тълкуване.
ІV. Логическо тълкуване При този вид тълкуване намират приложение категории и правила на формалната и на правната логика. При определяне съдържанието на понятията се изхожда от законите за тъждеството и за изключеното трето.
Напр. навсякъде владението където се има предвид като фактическо състояние, се определя според разпоредбите на чл.68,69,70 от ЗС, а не като право или част от съдържанието на субективно право.
Чрез метода на индукцията се извеждат по-общи правила и принципи, които се проверяват като се използва дедукцията.
Чрез довеждане до абсурд се елиминират онези значения на разпоредбата, които не отговарят на действителния и смисъл.
При логическото тълкуване се съобразява дали правната норма е обща или специална, има ли изключителен характер, използват се аргументи от противното и от по-силното основание. То включва изискването нормативните разпоредби да се тълкуват систематично. Това е изрично указано, макар и непълно, в чл.46 ал.1 от ЗНА. При изясняване смисъла на разпоредбата трябва да се държи сметка за връзките и с други текстове от същия нормативен акт или от други актове. Така напр. чл.46 ал.1 от ЗЗД указва, че не се дължи обезщетение за вреди, причинени при неизбежна отбрана, но тази правна категория е определена в чл.12 от НК.
Телеологическото тълкуване също се включва в логическото тълкуване. При него смисълът на разпоредбата се изяснява във връзка с целите на нормативния акт и на конкретната разпоредба. То е най-висшата сфера на тълкуването. За да се извърши телеологическо тълкуване са необходими много знания, висока обща култура, ценности. То ни помага при определяне на това, коя норма е императивна и коя диспозитивна.
Логическото тълкуване обхваща и съобразяване на историческия момент и социално-икономическите и политически условия, при които е била приета разпоредбата. Още трябва да се съобразят доколко народностните традиции и психология са оказали влияние върху съдържанието на разпоредбата. Конкретният повод за издаване на един нормативен акт, също има значение при тълкуването.
Сравнителният метод също играе полезна роля при тълкуването. Когато се сравняват близки по съдържание и цел правни норми от различни правни системи, това помага да се вникне по-дълбоко в смисъла на тълкуваната разпоредба.
V. Според резултатите от тълкуването – критерият е съотношението между логическото и граматическото тълкуване, то бива:
Потвърдително - при него се достига до един и същ смисъл на правната норма в резултат и на езиковото, и на логическото тълкуване, т.е. когато буквата на закона съответства на духа на закона. Това е най-желаният вид тълкуване с оглед на резултата.
Ограничително - когато от логическото тълкуване следва смисъл, който е по-тесен от езиковата редакция на разпоредбата. Така според чл.27 ЗЗД сделките, сключени от недееспособни са унищожаеми. При логическо тълкуване като се съобразят чл.26(2) от ЗЗД и чл.73(3) от СК се достига до извода, че има сделки, сключени от недееспособни, които са нищожни, а не унищожаеми, поради което чл.27 от ЗЗД се тълкува ограничително
Разширително - при него обратната хипотеза е налице, когато буквата на разпоредбата е по тясна от нейния смисъл – това не е средство за разширяване приложното поле на правната норма, а чрез тълкуване се изяснява точният смисъл на разпоредбата. Разширителното тълкуване се различава от аналогията на закона, при която правоприложителят извежда от закона едно правило, което изрично не е установено с по-широко приложно поле в правната норма, която се прилага по аналогия. Пример за разширително тълкуване е чл.26ал.1 ЗЗД, според който нищожни са сделките, които противоречат или заобикалят закона. В този смисъл под “закон” по смисъла на посочената разпоредба се разбира всяка повелителна правна норма.
Поправително - Когато несъответствието между буквата и духа на закона е пълно, чрез логическото тълкуване следва да се установи смисъла на разпоредбата, ако това е възможно. Грешките и неточностите в текста се коригират чрез логическо тълкуване.
Отменително - Ако в резултат от тълкуването се установи, че в гражданското законодателство има две разпоредби с противоположен смисъл и те са от еднаква степен, те взаимно се обезсилват. Това тълкуване, според резултата си, е отменително.



12. Отделни правно-логически тълкувателни способи. Аналогия: видове, допустимост, понятие за празнота в правото. Сравнение между аналогия и разширително тълкуване

ГП се отнася до много широка област на социални отношения. Законодателят не е в състояние да обхване и уреди с изрични правни норми всяко от тях. Друга причина за наличие на празнини в гражданското законодателство са промените, които настъпват във всички области на социалния живот. Законодателя не винаги своевременно откликва на проявите на социалния прогрес.
Докато по време на първите граждански кодекси се е смятало, че законодателството е пълно и изчерпателно урежда всички правно релевантни хипотези, то в съвременната теория преобладава разбирането, че обективното гражданско право като съвкупност от правни норми е по-широко от гражданското законодателство. У нас законодателят изрично е изразил тази позиция, като е уредил правни средства за преодоляване на непълнотите в законодателството.
Празнина в законодателството има, когато липсва изрична правна норма, която урежда съдържанието на възникнали граждански правоотношения. На липсата на правна уредба се приравняват случаите, когато правната разпоредба е неясна и чрез тълкуване не може да се изпълни разумно съдържание или когато има две разпоредби с едно и също приложно поле, но с противоположно съдържание, поради което взаимно се обезсилват.
На практика проблемът с празнините в законодателството има най-съществено значение за ГП. В него действа принципът за договорната икономия – чл.9 от ЗЗД, който допуска да се сключват всякакви договори, които не са уредени изрично в гражданските закони, стига те да не противоречат на повелителни норми и на добрите нрави.
Преодоляването на празнини е дейност, чрез която се извежда правило за решаване на конкретен случай, без да се създава една нова правна норма. Празнината в законодателството си остава и тя може да бъде преодоляна само по нормативен път.
Преодоляването на празнини в гражданското законодателство е дейност по правоприлагане, а не вид тълкуване на гражданския закон.
В законодателството като правно средство за преодоляване на празнини е уредена само аналогията в нейните две разновидности:
аналогия на закона (analogia legis)
аналогия на правото (analogia iuris)
При аналогия на закона от една изрично формулирана правна норма по логически път извеждаме правило с по-широко приложно поле, което обхваща и изрично неуредени юридически факти. Предпоставките на аналогия на закона са уредени в чл.46 ал.2 ЗНА.
На първо място трябва да се установи, че има празнини в законодателството. Правоприлагане по аналогия на закона е възможно, ако има правна норма, която се отнася до юридически факти, имащи общи белези с тези, които не са уредени изрично. Следователно между изрично уредените случаи и тези, за които липсва правна норма, има освен някои общи черти и различия. Само сходство в някои характеристики не е достатъчно. Необходимо е да се вникне в смисъла на правната норма и да се определи какви ще са правните последици за двата случая. При аналогията на закона се прилага максимата: ” където основанието е едно и също, еднакво трябва да е и законовото правило”.
В чл.46 ал.2 ЗНА се поставят още две изисквания за допустимост на аналогията на закона. Прилагането на дадена норма към изрично неуредени случаи трябва да съответства на целта на нормативния акт. Разкриването на целта на нормативния акт и конкретната правна норма е необходимо, за да се изясни предполагаемата воля на законодателя за едно правило с по-широко приложение. Освен това в чл.46 ал.2 от ЗНА се изисква правоприлагането по аналогия да не противоречи на морала, т.е да не води до резултати, неоправдани от нравствено-етична гледна точка.
Правоприлагането по аналогия на закона не означава, че правните последици на правната норма трябва да се приложат напълно еднакво към неуредените случаи. С оглед на различията на между юридическите факти е допустимо известно приспособяване към особеностите на неуредените случаи.
Според чл.46 ал.2 от ЗНА не могат да се обосновават чрез аналогия наказателна, административна и дисциплинарна отговорност.
Примери за аналогия на закона са прилагането на разпоредбите за отговорност при евикция при продажбата към договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане; правилата за отговорността за недостатъци при продажбата към лицензионния договор; прилагане на чл.87 от ЗЗД към многостранните договори и т.н.
Когато липсва правна норма, която урежда близък на неуредения случай, следва да се прецени може ли липсващото правило да се изведе чрез аналогия на правото. Този вид аналогия се основава според чл.46 ал.2 ЗНА на основните начала на правото и правилата на морала. При нея мисловната дейност на правоприложителя е насочена към извеждане на такъв основен принцип, от който би могло да се изведе правило, приложимо за неуредения случай. При липса на изрични разпоредби, които да формулират правните принципи, правоприложителят следва с логическия метод на индукцията да ги изведе от отделни правни норми. След като обоснове подходящият принцип, от него чрез дедукция следва да се изведе и приложи правилото, с чиято помощ да се преодолее празнотата и се даде защита на неуредения случай.
Чрез аналогия на правото трябва да се преодолее празнотата на чл.46 ал.2 от ЗЗД, където се установява правилото, че вредите, причинени при крайна необходимост, следва да се поправят, но не се указва кой дължи обезщетение за тях. Причиняването на щети при крайна необходимост е уреден изрично в закона случай на самозащита. Поведението на лицето е правомерно и не би трябвало да се прилагат по аналогия разпоредбите за деликтната отговорност, освен в случаите, в които самата крайна необходимост не се дължи на виновно противоправно поведение. Ако едно лице в състояние на крайна необходимост, за да защити блага на свои близки е нанесъл вреди на трето лице, кой следва да обезщети пострадалия? Отговор не може да се даде чрез аналогично приложение на чл.60 и следващите от ЗЗД, защото в тези разпоредби не се урежда отговорност за причинени вреди на трети лица. Празнотите на чл.46 ал.2 ЗЗД може да се преодолее като се изходи от принципа: “комуто изгодите от дадена дейност, нему и неблагоприятните последици, обвързани с нея”. Този принцип е възприет в гражданското законодателство, като се прилага в чл.50, 60 и следващите от ЗЗД. Следователно, вредите причинени при крайна необходимост следва да се поправят от лицето, което се е облагодетелствало от избягването на опасността, а не от прекия причинител.
Разширителното тълкуване не е средство за разширяване приложното поле на правната норма, а чрез тълкуване се изяснява точният смисъл на разпоредбата. Разширителното тълкуване се различава от аналогията на закона, при която правоприложителят извежда от закона едно правило, което изрично не е установено с по-широко приложно поле в правната норма, която се прилага по аналогия. Пример за разширително тълкуване е чл.26 ал.1 ЗЗД, според който нищожни са сделките, които противоречат или заобикалят закона. В този смисъл под “закон”, по смисъла на посочената разпоредба, се разбира всяка повелителна правна норма. Аналогията е израз на по-голяма свобода от разширителното тълкуване.
Аналогията се прилага главно при ненаименуваните договори – договор за издръжка и гледане(аналогично се прилага договор за покупко-продажба), договора за услуга – те нямат правна уредба. Днес аналогията слабо се прилага, тъй като почти не е останал неуреден проблем.



13. Гражданско правоотношение. Сравнение с правното явление. Развитие на правоотношението във времето

Терминът “гражданско правоотношение” е сравнително нов. Той е утвърден от пандектните правни системи и теория. За разкриване на неговото съдържание е необходимо да се изясни родовото понятие “правоотношение” и чрез видовите признаци да се определи и гражданското правоотношение.
За удовлетворяване на своите потребности ФЛ и ЮЛ влизат в разнообразни отношения по придобиване и отчуждаване на вещи, по извършване на услуги и т.н. чрез правото се въздейства на тези отношения като на участниците се определят права и задължения, обезпечени с принудителната сила на държавата. Регулирани по такъв начин обществените отношения придобиват правен характер, стават правни отношения. Затова правното отношение може да се определи като регулирано от правото обществено отношение.
Въпреки връзката между обществено отношение и правоотношението, те не са тъждествени преди всичко защото не всички обществени отношения се уреждат от правото (дружба, любов, приятелство). От друга страна участници в правоотношението са правни субекти – ФЛ и ЮЛ, а в общественото отношение – отделни лица, социални общности, групи и др. Освен това фактическите обществени отношения може да не съвпадат с правните, въпреки че са уредени от правото. Така напр. едно лице може да е собственик на лека кола, но друг да я владее и ползва. Целта на правното регулиране е да приведе фактическото положение с правното и по този начин да насочи развитието на обществените отношения в нормотворческа насока.
Правоотношението е създадена от теорията научна абстракция, но то същевременно е и легално понятие. Законодателят си служи с него макар и да не го определя – чл.97 от ГПК. Това налага теоретичното му изясняване да има преди всичко нормативна опора. Според чл.8 ал.1 ЗЗД правоотношението, което се поражда от договора, е правна връзка между лица . Освен това, страните в правоотношението стават носители на права и задължения, които възникват с проявлението на определен юридически факт.
Специфичното за гражданското правоотношение е това, че то е правна връзка между равнопоставени субекти и има за съдържание субективни граждански права и задължения. Поради това то може да се определи като конкретна правна връзка между равнопоставени субекти, която възниква въз основа на закона при проявлението на определен юридически факт и се състои от субективни граждански права и задължения.
Общоприето е в съдебната практика и правна теория, че гражданските правоотношения могат да възникват не само от юридически факти на гражданското право, а също и от властнически актове на администрацията, съдебни решения или от фактически състави, които включват такива актове. Властническите волеизявления, които пораждат граждански правоотношения се регламентират като юридически факти от негражданскоправни норми. По тази причина отрасловата принадлежност на правната норма, от която възниква правоотношението, не е определяща за последното.

Гражданските правоотношения се състоят от субективни граждански права и правни задължения, което е вторият им видов белег. Гражданското правоотношение определя конкретно какви възможности има носителят на правото и за какво е обвързан носителят на правното задължение. То съществува независимо дали страните осъзнават и съобразяват своето поведение с него.
Съдържанието на гражданското правоотношение се състои от едно или повече субективни права и едно или повече правни задължения. Правата и задълженията са свързани с определени правни субекти - това са страните на правоотношението.
Гражданското правоотношение има две страни – едната е носителят на субективното право, а другата – на правното задължение. Всяка страна може да включва един или повече правни субекти. Не може да се сподели застъпеното в съветската правна теория разбиране, че всяко гражданско правоотношение включва в себе си като страна и държавата. Не е допустимо да се свързват в единство разнородни категории – правоотношение между равнопоставени субекти и с властнически правоотношения. При доброволно изпълнение на правните задължения правоотношението се прекратява, без да е нужна намесата на държавни органи. Когато се търси защита на нарушени субективни права от съда, в исковата молба се изисква да бъдат посочени юридическите факти, от които произтичат претендираните права. Тези факти представляват основата на иска. Юридическите факти са предпоставка за възникване на правоотношенията, но те не се включват в тяхното съдържание. Юридическите факти, заедно с правоотношението, правните последици в тесен смисъл, субектите и обектите на правоотношението и правната норма образуват съдържанието на понятието “правно явление”.
Юридическите факти, които пораждат гражданското правоотношение, определят неговата правна природа, а от там и правните средства за защита на накърнените права по него. От това дали правото за използване на вещта възниква от договор за наем или от договор за учредяване на вещно право на ползване зависи дали ще се породи облигационно или вещно право, с какви искове то ще може да се защитава.
Елементи на гражданското правоотношение. Гражданското правоотношение има своя логическа структура, свои елементи. За някои това са страните и съдържанието, а за други субектите и предмета (обекта) са предпоставка за правоотношението. Съдържанието на гражданското правоотношение обхваща7
Субективно право - това е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение и да иска от друго лице спазването на определено поведение за задоволяване на признати му от закона интереси. Още може да се определи като възможност носителят му да получи едно имуществено или неимуществено благо.
Правно задължение – то е предписано и гарантирано от закона поведение, което лице трябва да има спрямо друго лице за задоволяване на признати от закона интереси




14. Субективно право. Теории за същността на субективното право. Субективно право интерес Субективно право и право на иск

Терминът “субективно право” е правно-технически, но се употребява изключително в научната литература. С него се назовава едно от основните понятия на ГП – правото като част то съдържанието на конкретно гражданско правоотношение за разлика от обективното право като съвкупност от правни норми. Законодателят нарича субективното право или само право – чл.87 ал.5, чл.91 ал.1 ЗЗД или си служи с други термини (глаголната форма “може” – чл.87, 90 ЗЗД). Като синоним на субективно право се използва и терминът “правомощие”. Терминът “иск” също се използва в законодателството като синоним на субективно право в чл.34 ал.3 ЗС, чл.19 ал.3, чл.59 ал.2, чл.197 ЗЗД.
Субективните права са средства за задоволяване потребностите на правните субекти, поради което те играят важна роля по време на тяхното съществуване. Видът, съдържанието и защитата на тези права зависят от нормите на действащото право. А то като съвкупност от правила за социално поведение е подложено на промени и развитие.
В съвременният етап правната уредба на субективните права се характеризира с обогатяване с нови видове, като напр. правото на информация, правото на здравословна околна среда, права, възникващи от нови договорни видове като лизинг, лицензионни договори, фючърсни сделки и др.
Субективното право като научно обобщение е създадено най-напред от гражданскоправната теория. Постепенно тя се възприема от другите отрасли и придобива универсален характер.
През последните три века много от известните представители на правната теория подлагат на задълбочени изследвания правното понятие “субективно право” и предлагат различни определения за него. Усилията и до днес не довеждат до единен възглед за същността на тази правна категория. Теориите, които схващат субективното право като необходима правна категория и се стремят да изяснят неговата правна същност се означават, като положителни теории. Обосновани три основни възгледа, които стоят в основата на определенията на субект-ното право
Според школата на естественото право субективните права са иманентно присъщи на човешката личност още от нейното раждане. Всички хора се раждат равни и свободни. Според тази теория субективните права са първични, свързани с естествената човешка природа, неотменими, а законодателят трябва да се съобразява с тях и да осигурява тяхната защита. Този възглед не разкрива същността на субективното право като юридическа категория и въпреки слабостите и критиките на които е подложена, естественоправната школа е изиграла в миналото полезна роля, а днес също има привърженици.
През първата половина на ХІХ в. е създадена и разработена волева теория. Според нея субективното право е “отдадена от правния ред волева власт” на неговия носител. На преден план се изтъква волята но носителя на субективното право, която обаче може да се проявява в границите, определени от правния ред. Положителното в тази теория е, че изяснява субективното право в неговата неразривна връзка с правния ред. Само по себе си субективното право не е волева власт на неговия носител. Основателно тази теория се критикува от Йеринг и неговите последователи, тъй като субективни права могат да притежават и лица, които не могат да извършват правновалидни волеви актове и да упражняват волева власт. Недееспособните правни субекти, лицата, които не знаят че са придобили субективни права, не упражняват волева власт и въпреки това субективни права в тяхна полза съществуват.
Създател на третата теория е известния немски юрист Йеринг през ХІХв. Според него “субективното право е правозащитен интерес”. Субективното право има за цел да задоволи определени интереси. Чрез тази цел се разкрива същността му. Това е рационалното в теорията на Йеринг. Нейна слабост е, че отъждествява субективното право с интереса. Субективното право е годно да обслужва различни интереси. Конкретното субективно право не е свързано с точно определен интерес. От определението на Йеринг следва, че с отпадане на интереса бе трябвало да се прекрати субективното право. Но в гражданското законодателство не се възприема това разбиране, защото то противоречи на правната сигурност и на обществения интерес. Така собствениците на вредни вещества (ядрени отпадъци и др.), макар да нямат интерес от тези вещи, са длъжни да ги обезвредят и унищожат, а не престават да бъдат собственици поради липса на интерес да ги притежават.
През ХХ в. намират широко разпространение еклектични, теории, които съединяват волевата власт с интереса, като съществени качества на субективното право.
Наред с положителните теории в правната литература са изразени отрицателни схващания относно необходимостта от правната категория “субективно право”. Според Х. Келзен правното задължение е необходима правна категория, докато субективното право според него има второстепенно значение.
В нашата правна теория не се е поставял никога въпросът за необходимостта от съществуването на субективни права. При изясняване на правната им същност преобладава еклектичният възглед, който обединява волевата част и интереса като съществен елемент на определението
Определение за субективно право: 1) то е възможност, която възниква въз основа на закона от определен юридически факт, 2) то е гарантирана от обективното право възможност, 3) да получи определено имуществено или не имуществено благо. Субективното право може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение и да изисква от друго лице /лица, спазването на определено поведение, за задоволяването на признати от закона интереси.
На всяко субективно гражданско право съответства и правно задължение.
Правно задължение
Съчетанието на прилагателно и съществително име има за цел да определи характерът на задължението, за разлика от моралните и други неюридически дългове. Терминът “гражданскоправно задължение” се използва предимно в литературата. В законодателството то се изразява с глаголни форми като “задължава се”, “дължи”, “отговаря”, “трябва”, “длъжен е”, “задължен е”, “отговорен е”.
При характеризиране на правното задължение трябва да се започне с връзката му с обективното право. Всяко правно задължение възниква въз основа на закона от юридически факт, който или е конкретно посочен в хипотезата на някоя правна норма, или с общо правило се допуска неговото пораждане. На второ място, връзката с правния ред се проявява в санкционирането от него на неизпълнението на правното задължение.
Правното задължение е обвързаност или необходимост за носителя му. В литературата няма единно мнение за съдържанието на тази обвързаност. Според едни автори тя се свързва с определено поведение на задълженото лице. При правното задължение обвързаността е насочена към определено лице – носителят на субективното право.
ГП задължение може да се определи като предписаното и гарантирано от закона поведение, което едно лице трябва да има спрямо друго за задоволяване на признатите му от закона интереси.
Най-важното качество на субективното право, което му придава юридически характер и го отличава от всички останали форми на социално поведение, е гарантирането на неговото осъществяване чрез използване на държавна принуда. Нарушението на субективното право предизвиква качествена промяна в съдържанието му – то се попълва с реална възможност за принудителното му осъществяване спрямо задълженото лице. Това състояние на субективното право се нарича притезание, претенция или право на иск в материален смисъл. То се различава от правото на иск в процесуален смисъл, което е публично потестативно право.
Облигационните права, когато станат изискуеми, а ако нямат срок за изпълнение, още с възникването си, представляват притезания. Останалите субективни права както абсолютните (като вещните, личните, авторските, патентните и др.), така и семейните и наследствените се превръщат в притезания при нарушения.
Процесуално право на иск има всеки, който твърди, че притежава определено субективно право, което не може доброволно да осъществи. Съдът е длъжен да уважи иска, защото правото на ищеца включва в съдържанието си правото на принудително изпълнение спрямо ответника.
Разграничаването на двете правни категории – субективно право и притезание, има важно практическо значение при защитата. За да се уважи осъдителен иск, следва да се докаже в процеса, че ищецът притежава не какво и да субективно право, притезание. Изпълнителният лист се издава и изпълнителен процес може да се предприеме само след като се удостовери наличието на притезание. То е предпоставка и за допустимост на самозащитата и самопомощта.



15. Видове субективни права. Абсолютни и относителни; прости и сложни; главни и зависими (акцесорни); прехвърлими и непрехвърлими; делими и неделими; нематериални и имуществени права; членствени права; естествени права; според принадлежността им към отделните клонове. Значение на делението.
Субективните права
I. Според съдържанието си се делят на: притезателни и непритезателни, като критерии за това деление е дали за осъществяване на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице.
Притезателни са тези, които дават право на носителя им да изисква от другата страна по правоотношението спазване на определено поведение - действие или бездействие. За упражняване на притезателните права е необходимо носителят на задълж-то да осъществи или да спазва продължително време дължимо поведение. Напр. поръчващият при договор за изработка следва да получи от изпълнителя осъществения от него трудов резултат съобразно уговореното между тях. От изпълнителя зависи дали ще се осъществи субективното право на поръчващия. На едни от притезателните права съответстват задължения на определени лица – това са относителните притезателни права, а при други задължените лица са неограничен кръг – такива са абсолютните притезателни права.
Голяма част от притезателните права – тези, които се пораждат от облигационни договори, могат да се уговарят свободно между страните, стига договорът да не противоречи на повелителни правни норми и добрите нрави. Вещните притезателни права са ограничен кръг, т.е те са само тези, които са уредени по вид и съдържание от закона.
Непритезателните субективни права са уредени и гарантирани от закона възмжности носителят им едностранно да въздейства върху чужда правна сфера, като предизвика пораждане, изменение, погасяване или прекратяване на субективни права. Те са регламентирани стриктно с изрични правни норми. Към тях се отнасят преобразуващите права и овластяването на едно лице да действа от името на друго лице като негов представител. Упражняването на непритез-те права зависи от волята на носителя.
Тази класификация има най-голямо практическо значение, защото чрез нея се държи сметка за различията при упражняването и защитата им. Носителят на притезателното право е зависим при упражняването му от задълженото лице и ако то не изпълни дължимото, защитата на правото се осъществява чрез установителни и осъдителни искове. При липса на доброволно изпълнение притезателното право може да бъде упражнено принудително.
Упражняването на непритезателните права зависи от волята на носителя. С упражняването им се постигне целеният с тях резултат, което не може да се осуети от задълженото лице. В едни случаи тези права се упражняват извънсъдебно с волеизявление на носителя, а в други – законът изисква да се предяви иск, който е конститутивен, или възражение. Съдебното решение, с което се уважават, поражда правна промяна и има действие спрямо всички правни субекти.
II. Според това колко правни възможности се включват в съдържанието на субективното право
1.Прости – това са тези правоотношения, които се състоят само от едно субективно право и едно правно задължение. Напр. при договора за заем за послужване заемодателят има само едно право – да иска връщане на заетата вещ, но и заемателят има само едно задължение – да върне заетата вещ.
2.Сложни – тези, които се състоят от няколко взаимни, насрещни права и задължения възникващи между едни и същи страни и обединени от обща цел. Напр. при договора за продажба продавачът има субективно право да иска цената и правното задължение да предаде продадената вещ. Купувачът има право да иска да му се предаде вещта и задължение да плати цената.
Практическото значение на това деление, е че при сложните права трябва да се държи сметка за отделните правомощия, които са относително самостоятелнии в правната им уредба е възможно да има различия в момента, от който могат да се осъществяват; за начините на упражняването им; в последиците от неизпълнението; в защитата им срещу нарушения.
III. Според това дали при упражняване на субективното право може да се реализира имуществена облага - нещо, което има икономическа стойност в гражданския оборот и се поддава на парична оценка ,биват:
Имуществени - това са вещните, наследствените, някои от семейните, като съпружеска имуществена общност, правото на издръжка, някои потестативни права.
Неимуществени - при тях не може да се реализират имуществена облага. С тях се задоволяват само неимуществени интереси. Това са правата на физическите лица на живот, свобода, здраве, правото на авторство върху творчески произведения Практическото значение на това деление е в различията в правния режим на двата вида права. По правило имуществените права са прехвърлими, наследими, могат да бъдат отчуждавани с властнически актове, възможен е отказ от тях, те могат да се залагат или ипотекират. При тях по-лесно се реализира принудителното им осъществяване и поправянето на вреди, причинени при накърняването им.
Неимуществените права по правило не могат да сменят носителя си и да се използват при принудително изпълнение срещу носителя им. Тези права трудно или изобщо не могат да се осъществят принудително. При накърняването им обикновено не е възможно пълноценно поправяне на вредите с обезщетението, което се присъжда.
IV. В зависимост от това дали могат да сменят носителя си :
Прехвърлими - за тях е характерно, че могат както по волята на носителя им, така и въз основа на властнически актове да се придобиват от други правни субекти. Те могат да бъдат наследявани по закон или завещание. Прехвърлими права са имуществените права, с някои изключения и онези неимуществени права, за които това е предвидено изрично в закона.
Непрехвърлими - за тях е характерно, че се прекратяват със смъртта на носителя си, ако това не е настъпило при друго основаниеприживе на носителя. Те на могат да сменят носителя си. По -голяма частот тях са неимуществени права.
V. Според това дали субективните права са самостоятелни или
съществуването им е обусловено от наличието на други права те биват:
Главни – те не се намират в зависимост от други субективни права, т.е могат да се упражняват независимо и без връзка с други права. Такива са повечето права – право на собственост, лични права, семейните и наследствени пр.
Зависими (Аксцесорни) – това са права, които могат да се упражняват само във връзка с други, главни права. Те нямат самостоятелно съществуване и следват съдбата на главното субективно право. Промените, които настъпват в главните права се отразяват и върху акцесорните. Такива са правата на неустойка, лихва, залог, ипотека. Акцесорен характер има напр. правото на лихва – ако няма главно правоотношение по договор за влог, не може да се получава лихва.
VI.Според възможността обектът на субект-ното право да се дели, различаваме:
Делими - това са субективни права, чийто предмет може да се раздели на части и всяка от тях да се използва самостоятелно според нейното предназначение. Такива са паричните вземания, вещните и облигационните права върху вещи, които са реално поделяеми.
Неделими – такива, чийто обект не може да се раздели или ако се раздели, частите му не биха могли да се използват според предишното им предназначение. Напр. ако едно животно се раздели на части, то не би могло да се използва според основното му предназначение. Такива са правото на собственост върху жилище, което не може да се раздели на повече обекти, право на ползване върху пиано, лек автомобил. Когато неделимото право се придобие от две или повече лица между тях може да възникна само съпритежание - един може да придобие правото, а другите да получат дяловете си в пари.
Значението на това деление е в това, че при неделимите права възниква съсобственост, а така също и с оглед прекратяване на съсобствеността.
VII. Според броят на правно задължените лица и какво е съдържанието на правните задължения, субективните права биват:
Абсолютни - тези, при които броят на правно задължените лица в правоотношението е неопределен. На тях съответстват правните задължения на всички останали субекти, подчинени на дадения правен порядък. Правните задължения представляват обвързаност да не се пречи на носителя да упражнява своето право. Те са изрично уредени в гражданското законодателство. Такова е напр. правото на собственост. Правно задължени да се въздържат от въздействия върху вещта на собственика, да не му пречат да упражнява своите правомощия са всички други лица. Абсолютни са още личните, патентните, наследствените права /
Относителни – това са тези права, при които правно задълженото лице е точно определено и само от него носителят на субективното право може да иска спазването на определено поведение. Това са облигационните права, защото кредиторът може да иска дължимия резултат само от своя длъжник, не и от друго лице. При тях правните задължения не се отнасят във всички случаи до бездействие, а напротив в повечето случаи обвързват с активно поведение. Те възникват от общото правило да не се вреди другиму /облигационни, семейни , преобразуващи права/
VIII. Според принадлежността на субективните права към определен клон на ГП биват:
1. лични права - чрез тях се защитават пряко не имуществени блага и прояви на личността, като право на живот, здраве, свобода, име, чест, достойнство. Тези права в голямата си част са абсолютни притезателни права, но има и свързани с тях потестативни права като правото да се промени името при определени предпоставки или местожит-вото.
2 вещни права - това са имуществени права, които винаги имат за предмет телесни обекти-вещи. Те са абсолютни права и по вид и съдържание са точно определени от нормите на вещното законодателство – ЗС, ЗСПЗЗ, ЗУТ и др.
3. облигационни права -те могат да имат за предмет вещи, субективни права или съвкупности от субективни права и задължения, резултати от човешко поведение или просто действие или бездействие на задължените лица.не винаги предмет на облигац-ни права е поведението на задълженото лице. Облигац-те задължения не са обвързаност за поведение, а за резултат от човешко поведение. ЗЗД е основният закон, който урежда облигац-те отношения. Облигац-те права са както притезателни (като вземането на цената на продадената вещ, правото да се получи обратно вещта след прекратяване договора за наем и др), така и по-рядко преобразуващи (като правото да се развали двустранен договор при неизпълнение по чл.87 и чл.88 ЗЗД, правото да се отмени дарение по чл.227 от ЗЗД)
4. авторски и сродни на тях права – авторските права имат за предмет произведения на литературата, науката, изкуството, а сродните на тях права възникват върху изпълнения на артисти-изпълнители, върху звукозаписи и програми на радиото и телевизията. Уредени са в ЗАвПСП. Свързани са тясно с личността на автора, но тяхната защита има голямо значение за културното развитие на обществото. Те са срочни права, които траят определено време, след което се прекратяват.
5. семейни права - те възникват въз основа на брак, по силата на произход или родство или чрез осиновяване. Някои от тях са неимуществени, а други имуществени. Правният им режим и упражняването им е повлиян до голяма степен от морално-етични категории и норми. Принудително изпълнение тук много често е невъзможно - уредено е в СК.
6. наследствени права- те се пораждат при смърт на физическите лица. Носителите на тези права заместват починалия, ако приемат наследството, като поемат неговите права и задължения. Уредени са в ЗН.
Преобразуващи субективни права.
Тези права се наричат още потестативни , вторични или права-възможности. Най-важната особеност на тези права е, че те представляват възможности, носителят им едностранно да предизвика правна промяна, която засяга правната сфера на други правни субекти. Тъй като чрез тях носителят притежава власт да въздейства и засяга чужди интереси, те възникват винаги въз основа на определена правна норма. Тя определя от какъв юридически факт или фактически състав възниква правото, какво е съдържанието му, как може да се упражни и какви правни последици се пораждат при упражняването му.
Преобразуващите права се наричат вторични защото възникват въз основа на едно съществуващо правоотношение. В едни случаи същият юридически факт, който е породил това правоотношение, поражда и преобразуващо право /сделка, която страда от порок признат от закона, като основание за унищожаемост/, а в други случаи преобразуващите права възникват въз основа на вече породено гражданско правоотношение, от нов юридически факт. Когато този юридически факт представлява неизпълнение на правно задължение по съществуващо правоотношение или друго неправомерно поведение на страна по правоотнош-то /чл.227 ЗЗД/, потестативното право представлява санкция спрямо провинилото се лице.
В някои случаи потестативните права възникват, за да обслужат интересите на други правни субекти, а не на носителя на правото /припознаване на дете/.
Съдържанието на преобразуващото право се състои във възможността носителят му едностранно да предизвика правна промяна, която засяга правната сфера на друго лице - задълженото лице. Съдържанието на правното задължение е да се търпи промяната, която настъпва при упражняване на преобразуващото право. Правните последици от упражняването му настъпват независимо от волята на задълженото лице.
Правната норма, която урежда преобразуващото право определя и начина на упражняването му. В някои от случаите това става с едностранно. волеизявление на носителя извън съда /разваляне на договор чл.87 ал.1 и 2 ЗЗД – припознаване на дете/, а други - упражняването на преобразуващо право може да стане само по съдебен ред /разваляне на двустранен договор чл.87 ал.З/



16. Правни очаквания. Права-претенции и потестативни права

В зависимост от това дали субективното право е годно за защита и принудително осъществяване, частното право познава три правни възможности: правно очакване, субективно право-притезание и естествено субективно право.
Когато правопораждащият юридически факт или фактически състав е започнал да се осъществява, но не е завършен, възниква вероятност, че в един по-късен момент ще се породи субективното право, ако и когато настъпят липсващите факти. Правното очакване е последица от предварителния етап от пораждане на субективното право. То е зародишът на субективното право, който не е сигурно дали ще се развие в пълноценно право или ще отпадне. Правно очакване за придобиване на право на собственост възниква за купувача по продажба, сключена при отлагателно условие. Правно очакване за придобиване на патентно право възниква за правомерния заявител на изобретение, след подаването на искането за патент. Правното очакване, ако е от имуществен характер, се включва в имуществото, но то не може да се упражнява или защитава, докато не възникне като пълноценно право.
Субективните права в състоянието им на притезания (претенции) са годни за защита чрез компетентните държавни органи и за принудително осъществяване.
С погасяването си по давност въз основа на възражение на задълженото лице субективните права се лишават от възможността да бъдат защитавани и принудително осъществявани чрез държавната принуда. Поради качествено промененото си съдържание те се наричат естествени права.
Преобразуващи (потестативни) права - тези права се обособяват в отделен параграф поради редица особености, които имат в сравнение с останалите субективни права. Те се наричат още “вторични”, “права-възможности”. Като правна категория те подлежат на задълбочени научни изследвания в теорията от началото на миналия век. Най-важната им особеност е, че те представляват възможности носителят им едностранно да предизвика правна промяна, която засяга правната сфера на други правни субекти. Тъй като носителят им притежава власт да въздейства и засяга чужди интереси, те винаги възникват въз основа на определена правна норма. Тя определя от какъв юридически факт възниква правото, какво е съдържанието му, как може да се упражни и какви правни последици се пораждат при упражняването му.
Всички клонове на ГП уреждат преобразуващите права:
- възможността за промяна на името по чл.19 ЗГР;
- възможността за припознаване на дете по СК;
- възможността за обявяване на отсъствие и смърт по чл.8 и сл. от ЗЛС;
- възможността за поставяне под запрещение по чл.5 от ЗЛС;
Преобразуващите права намират приложение и в останалите клонове на частното право – в трудовото, търговското, патентното право. В отраслите на публичното право също се счита, че има преобразуващи права.
Преобразуващите права се наричат “вторични”, защото възникват въз основа на едно съществуващо правоотношение. Напр. сделката, която страда от порок, признат от закона като основание за унищожаемост, поражда правоотношението по сделката и правото да се иска унищожаването и. В този случай преобразуващото право се поражда като санкция поради неправомерния характер на сделката. Но при съсобствеността правото да се иска делба, която я съпътства през цялото време на съществуването и, не е санкция.
В други случаи преобразуващите права възникват въз основа на вече породено гражданско правоотношение от нов юридически факт. Когато този факт представлява неизпълнение на правно задължение, потестативното право и промяната, която предизвиква, представлява санкция спрямо провинилото се лице. В някои случаи потестативните права възникват, за да се обслужат интереси на други правни субекти, а не на носителя на правото (напр. припознаването на дете, поставянето под запрещение на близък роднина, който не може да се грижи за интересите си). Преобразуващите права се отнасят към относителните права, тъй като правните задължения възникват за определени лица, правната промяна засяга правната сфера само не тези лица.
Правната норма, която урежда преобразуващото право, определя и начина на упражняването му. В някои случаи това става с едностранно волеизявление на носителя извънсъдебно (напр. разваляне на договор по чл.87 ал.1 ЗЗД, припознаване на дете, компенсиране на насрещни вземания). В тези случаи законът може да предвиди и изисквания за форма на волеизявлението, за да може да породи правните последици. Така в чл.87 ЗЗД се изисква предупреждението за разваляне да се извърши писмено, когато договорът е сключен в писмена форма; за припознаването също се изисква писмена форма.
В редица случаи упражняването на потестативното право може да стане само по съдебен ред. Това е предвидено за развалянето на двустранните договори по чл.87 ал.3 от ЗЗД, за унищожаването на сделките по чл.32 ЗЗД, за отмяна на дарение по чл.227 ЗЗД, за прекратяване на брака по СК и др. Процесуалните средства за упражняването на правото са конститувен иск или възражение по предявен от задълженото лице иск. Носителят на правото следва да го докаже в съда, който със съдебно решение постановява правната промяна. Това решение има конститутивно действие спрямо всички правни субекти ( erga omnes). По изключение преобразуващи права с ГП последици могат да се упражнят по админ. ред. Такива са случаите на изменение подробните устройствени планове по чл.134 ал.2 т.7 от ЗУТ.
Упражняването на потестативно право е възможно само еднократно, то представлява нов ЮФ, който може да породи различни правни последици. В зависимост от съдържанието на правната промяна, която поражда упражняването на правото, то се отнася към една от следващите класификации:
- правопораждащи - тези преобразуващи права, които предизвикват пораждане на нови правоотношения. Такива са правата по чл.19 ал.3 ЗЗД, припознаването на дете, отказ от наследство и др.;
- правопроменящи – преобразуващи права, които водят до изменение на съществуващите права. Такива са правата за получаване на по-голям ял от съпружеската общност по чл.28 и чл.29 от СК;
- правопрекратяващи (правоотменящи) –преобразуващи права, които предизвикват прекратяване или отпадане на субективните права. Такива са правата за унищожаване на сделка, разваляне на двустранен договор, отмяна на дарение;
- правопогасяващи – преобразуващи права, чрез които се погасяват по давност субективни права. Такова е възражението за изтекла погасителна давност;
преобразуващите права се прекратяват с упражняването им или с изтичане на преклузивните срокове, предвидени в договора или в закона. Отказ от имуществени потестативни права, доколкото няма изрична забрана, също е възможен и води до прекратяване на правото. В законодателството може да бъдат уредени и други основания за прекратяване.



17. Лични неимуществени права. Гражданскоправна защита на личността. Съотношение на защитата на личността с другите правни клонове

Чрез личните субективни права се защитават пряко неимуществени блага и прояви на личността като живот, здраве, свобода, име, интимна сфера, глас, образ, чест, достойнство и др. Но от тях зависят до голяма степен и имуществените интереси на личността. Тези права се уреждат в гл. ІІ на К и в някои граждански закони като ЗАвПСП, ЗП, Закона за търговските марки и търговските означения и др. Тези права в голямата си част са абсолютни притезателни права, но има и свързани с тях потестативни права, като правото да се промени името при определени предпоставки, правото на избор на местожителство, да се иска ограничаване дееспособността на близък, който не може да се грижи за своите интереси поради болестно състояние и т.н.
У нас правната закрила на личността се съдържа в КРБ глава 2 „Права и задължения на гражданите”.
Член 28 КРБ закрепва субективното право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.
Член 7 КРБ Д отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейно органи и длъжностни лица.
Член 29-30 КРБ уреждат правото на физическа и духовна неприкосновеност на личността. На това право съответства задължения на всички останали правни субекти да не подлагат на никакви въздействия върху тялото, възгледите, волята и т.н човешката личност без нейно съгласие.
Член 32/1/ КРБ признава правото на неприкосновеност на лични и семеен живот. Член 32/2/ КРБ урежда правата върху външността, образа и гласа на човека по косвен начин. Установява се забрана за филмиране, фотографиране, запис и други без знанието или въпреки несъгласието на лицето. Член 32 КРБ защитава правата на чест, достойнство и добро име. Член 30 КРБ закрепва правото на лична свобода. Това е възможността човекът самостоятелно да определя своето поведение, да се предвижва, да напуска пределите на страната.
Член 35 КРБ – свободен избор на местожителство.
Член 37-40 закрепва свободата на съвестта, формиране на възгледи, изразяване на мнения.
Член 54 признава свобода на творчеството
Член 44 правото на свободно сдружаване
Член 33 право на неприкосновено жилище.
Член 34 – свободна и тайна кореспонденция
Член 36/2/ - право да изучава и ползва майчин език
Член 41 – право да се търси получава и разпространява информация
Член 55 – право на здравословна и благоприятна околна среда
Други права – на здравно осигуряване, на образование, на защита и др.
Личните права уредени в КРБ за гражданите, по аналогия могат да се ползват и за ЮЛ.
Всички неимуществени права, могат да се упражняват до колкото не накърняват правата на другите правни субекти и националните интереси.
Други закони които уреждат лични неимуществени права са: ЗАПСП/авторство/, ЗИБГ/имената на БГ/
ГП защита на личността.
Няма общи правила, поради липсата на граждански кодекс у нас. Защитни средства:
1. Осъдителен иск, за да се преустанови нарушението, като се осъди нарушителя да се въздържа от по-нататъшни нарушения
2. Установителен иск, че разгласеното е невярно и осъдителен – нарушителя публично да опровергае разгласените сведения и да се извини.
3. Осъдителен иск за обезщетение, ако са причинени вреди /член 52 ЗЗД за неимуществените вреди/
4. осъдителен иск за унищожаване на екземплярите, записите и други материали.
Неимуществените права на човешката личност добиват актуалност след Втората световна война. Личността с нейните неимуществени ценности се поставя под особена правна закрила – описание в Западноевропейските държави à живот, тяло, глас, лице и др. индивидуализиращи белези.
У нас правната закрила се осъществява чрез Конституцията – чл. 2, чл. 25 – 61. В глава II са уредени всички неимуществени права – поради прякото действие на К, защитата на тези права може да се основава непосредствено на тези норми. Например:
в чл. 28 от К е уредено най-висшето човешко благо – живота; в чл. 29 – 30 от К е уредена физическата неприкосновеност, а в чл. 32 – чест, достойнство и добро име;
В чл. 34 – неприкосновеността на дома; в чл. 36 – правото на език; в чл. 43 – правото на участие в политическия живот; в чл. 54 – свободата на художествено творчество.
Всички неимуществени права могат да се упражняват доколкото не засягат националния порядък и националните интереси.
Други закони – Закона за авторското право и Закона за имената.
Гражданскоправна защита на личността – нейни норми има в наказателното, административното, гражданското и процесуалното право.
Отричане на права – когато се отрича съществуването на субективно право, защитата се осъществява с установителен иск, чрез който се установява съществуването или несъществуването на правото.
Довършено нарушение на права – когато нарушението е довършено и може да са настъпили душевни вреди, физически болки, опозоряване, подбиване на доверие, накърняване на честта и доброто име, се подава осъдителен иск и съдът присъжда обезщетение по справедливост.
При снимки, видео, матрици и клишета – защитата се осъществява чрез осъдителен иск, целта на който е изземване и унищожаване. Ако носителят на субективното право има интерес да ги придобие, той може да ги изкупи по цена, равна на себестойността им. Тази цел се постига чрез конституивен иск за изкупуване.
При нарушено авторско право – чрез осъдителен иск по Закона за авторското право или Закона за патентите.



18. Различни способи за упражняване на отделните видове права. Колизии при упражняването на несъвместими права. Злоупотреба с право

Пораждането на Г-П отношения е само етап от реализирането на правните норми. Упражняването на правото представлява поведение на неговия носител или на други лица, определени от закона или от волята на носителя. То се състои в осъществяване на съдържанието на субективното право изцяло или частично.
С-нието на правото се определя от закона или от правния акт, който го поражда. Носителят на субективното право определя в чий интерес то ще се упражнява. Липсва ли интерес, правото не се прекратява, но не се упражнява.
Субективните права могат да се упражняват чрез различни фактически и правни действия. Действията на управление, като напр. личното служене с вещта, събиране на плодовете и, отдаването и под наем или заем за послужване, са свързани с продължително упражняване на правото. Действията на разпореждане, които водят до загубване на правото, са еднократни актове на неговото упражняване.
Много от субективните права могат да бъдат упражнени само ако се изпълни съответстващото правно задължение. Съдържанието на това задължение може да включва активно поведение на обвързаното лице, изискване да осъществи определен резултат или да се въздържа от извършването на определени действия.
Освен от носителя субективното право може да се упражни и от други лица.
Правното задължение може да бъде изпълнено и от лице, различно от обвързания правен субект, когато правоимащият няма интерес от личното изпълнение на задълженото лице. Това са случаите, когато изпълнението не зависи от личните качества на изпълнителя.
Продължителното неупражняване на субективното право може да доведе до погасяването му по давност, при което не може да бъде защитавано от държавните правозащитни органи. При правото на собственост, което не е подложено на действието на погасителната давност, има опасност вещта да бъде завладяна от друго лице и то да я придобие по придобивна давност. В този случай правото на предишния собственик се прекратява.
Неизпълнението на правното задължение е свързано с неблагоприятни имуществени последици за обвързаното лице като плащане на неустойки, обезщетение за вреди, глоби от съдия-изпълнител, разваляне на договора и др.
Колизии при упражняване на субективни права
При упражняване на отделни субективни права, които имат един и същ обект, се стига до колизия между интересите на носителите на тези права. Така ако върху един и същ недвижим имот едно лице има право на собственост, друго – право на ползване, а трето-право на строеж, то всяко от тях не може едновременно пълно да упражнява съдържанието на своето право. Ако собственикът ползва имота, ползвателят не може да го използва имота, а суперфициарът не може да го застрои. В такива случаи на колизии при упражняване на субективните права законодателят установява правила, според които се уреждат отношенията. Тези правила почиват на утвърдени принципи, като се отчитат и съображенията на справедливост и стопанска целесъобразност. При колизия между вещни права върху една и съща вещ предпочитание се дава на най-ограниченото по съдържание право. В примера това ще е правото на строеж. Ползвателят ще може да упражнява своето право само доколкото не пречи на носителя на правото на строеж да го осъществи. Собственикът ще може да упражни своето право само до толкова, че да не пречи на другите двама да ползват правата си. Тъй като правото на ползване е най-широко от вещните права върху чужда вещ, то доста съществено ограничава правото на собственост. Това е послужило на древните римляни да нарекат правото на собственост, обременено с право на ползване, “гола собственост”. Това правило за решаване на колизията между вещни права не е уредено изрично, но е утвърдено чрез продължително прилагане като обичайно.
При колизия между вещно и облигационно право, уговорено от носителя на вещното, предимство се дава на облигационното.
Правилото “първият по време е по-силен по право” важи въз основа на изрични разпоредби в ЗС, когато върху една и съща вещ са вписани две и повече ипотеки, носителите на ипотечни права се удовлетворяват от стойността на вещта по реда на вписване на ипотеките в нотариалните книги. Същото правило се прилага, когато един недвижим имот е продаден последователно на две и повече лица. Собствеността придобива този, чийто нотариален акт е вписан първи в нотариалните книги.
При колизии между кредитори на един и същ длъжник се удовлетворяват привилегированите кредитори според реда на привилегиите по чл.136 ЗЗД.
Колизиите между интересите на съсобствениците при използване на обща вещ се решават от мнозинството, образувано според притежаваните дялове.
Добросъвестността в смисъл на незнание на определени факти според законодателя е също основание в изрично уредени случаи да се даде предпочитание на интересите на едни лица пред други.
Злоупотреба с право
Упражняването на субективното право е неправомерно не само когато противоречи на изрично установени забрани. Тъй като субективните права са средства за задоволяване на интереси, когато не се задоволяват интереси, а с тях се постигат неправомерни цели, неговото упражняване е неправомерно. Такова упражняване на субективни права се нарича злоупотреба с право.
По-старата правна теория схваща злоупотребата с право като съзнателно превратно упражняване на субективно право. За да бъде налице е необходимо носителят на правото да извършва не забранени от закона действия, а такива, имащи за цел да увредят друго лице.
Малко граждански законодателства съдържат определение на понятието “злоупотреба с право”. ГГЗ възприема субективната теория за злоупотреба с право, която приема като необходими белези на това понятие освен упражняването му още и намерението за увреждане на други лица. В нашата литература от 70-те години е обоснован друг възглед по този въпрос, който може да се нарече обективна теория, защото оспорва необходимостта от намерение за увреждане. Понастоящем в действащата К в чл.57 ал.2 изрично се забранява злоупотребата с права. Легално определение на тази правна категория до скоро липсваше, но под влияние на ГГЗ в българския ТЗ в редакцията му от 1996г. е предвидена изрична разпоредба за злоупотреба с право. Това е чл.289 ТЗ, който гласи, че упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, “ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна”.
Понятието злоупотреба с право и в ГП трябва да се схваща в смисъла на чл.289 ТЗ, за да има единство в частното право. Практическото приложение на злоупотребата с право е твърде много ограничено при действието на чл.57 ал.2 К. За да се докаже, че упражняването на правото е неправомерно според чл.57 ал.2 Ке достатъчно да се установи, че то е от естество да увреди субективни права ил интереси на други лица.
Злоупотребата с право трябва да се отличава от непозволеното увреждане и деликта. При последния се изисква неправомерно причиняване на вреда и вина . различни са и последиците при злоупотреба с право и при деликт.
Примери за злоупотреба с право са:
• предявяване на неоснователни искове или жалби, по които лицето не представя доказателства за уважването им;
• отклоняване на вада от естествения и път, с което се лишава съседът от вода;
• искане за премахване на полезни подобрения в недвижим имот, извършени от наемател или добросъвестен владелец, с което му се причиняват вреди;
• прехвърляне на недвижим имот от съделител при делбено дело на близък, с цел да бъде предпочетен пред друг нуждаещ се при възлагане на реално неподеляем недвижим имот по чл.228 ал. 2 ГПК;
• Последиците от злоупотребата с право са отказ на търсената правна защита, ако злоупотребителното упражняване е искане, отправено до държавен правозащитен орган.
Ако със злоупотребата са засегнати чужди права или има опасност от това, заинтересованият може с осъдителен иск да предизвика осъждане на нарушителя да преустанови неправомерното упражняване.
Злоупотребата с право може да причини вреди на други лица. Обезщетение ще се дължи при вина на нарушителя на деликтно основание.



19. Защита на субективните права: държавна защита и защита от отделни правни клонове. Системата на гражданския процес като защита на правата. Видове искове. Видове производства в гражданския процес. Арбитражен процес

Доброволното изпълнение правните задължения отговаря най-добре както на интересите на страните по правоотношението, така и на обществените интереси. Но осъществяването на субективното право не може да бъде оставено само на добрата воля на задълженото лице. Според чл.56 от К гражданите имат право на защита , когато са нарушени ли застрашени техни права и законни интереси. Правната уредба на защитата на субективните права, която се съдържа в законодателството, е комплексна, защото включва правни норми от различни отрасли на обективното право. Гражданскоправната защита на субективните права включва правни норми както на материалното ГП, така и на гражданския процес. Материалноправната същност на защитата се състои в последиците, които актовете на правозащитните органи имат за материалното гражданско правоотношение. От гледна точка на материалното право защитата представлява принудително осъществяване на неизпълнено правно задължение, прекратяване или осуетяване на нарушенията на субективните права, осъществяване на допълнителни субективни права (за неустойки или обезщетение) като санкционна последица от неизпълнение на правното задължение.
Според това кой и по какъв ред осъществява защитата, тя се разделя на три вида:
1. Държавно организирана защита
2. Защита от недържавни институции или лица
3. Самозащита и самопомощ
Най-важно практическо значение има държавно организираната защита, която се осъществява от органите на съдебната власт, има най-широко приложно поле, а в някои случаи е единствено възможната правна защита.
На гражданските съдилища са подведомствени всички граждански спорове, включително и тези по търговски, трудови, патентни и други правоотношения. Според ЗСВ съдилищата, които решават граждански дела биват районни, окръжни, апелативни и ВКС.
Към районните съдилища има съдебно-изпълнителни служби. При съдиите-изпълнители протича изпълнителният процес за осъществяване на граждански притезания.
Нотариусите са лица, на които държавата възлага извършване на предвидените в законите нотариални действия. Чрез тях се прехвърлят или учредяват вещни права върху недвижими имоти или се удостоверяват обстоятелства, имащи значение за правата и интересите на частноправните субекти. Нотариалните действия по вписванията се извършват от съдии по вписванията при районните съдилища.
Прокурорите също участват в предвидените от законите случаи при защита на субективните права, като например отстраняват самоуправно изменени фактически състояния, участие по дела за поставяне пад запрещение, за осиновяване и др.
Възможно е законодателят по изключение да уреди възможност за решаване на граждански спорове от особени юрисдикции. Това са несъдебни органи, които правораздават. Понастоящем такъв е само Тарифният комитет към Министерството на транспорта. Комисиите по трудови спорове, които съществуваха до 1993г. са ликвидирани, също и Държавният арбитраж като особен правораздавателен орган е ликвидиран.
По изключение субективни права могат да се защитават и по административен ред. Това става чрез обжалване на административни актове, засягащи субективни права по реда на ЗАП или по реда на специални разпоредби в други закони ( обжалване на актове на Патентното ведомство пред отдела по спорове при него по реда предвиден в ЗП).
Въз основа на споразумение между тях страните по спора могат да го възложат за решаване от доброволен арбитраж. Това могат да са постоянно действащи арбитражи при Българската търговско-промишлена палата или при Българската стопанска камара, както и лица, избрани като арбитри - ad hoc.
Видът и съдържанието на правната защита зависи от субективното право и от нарушението.
1. При неоснователно оспорване на субективното право или на юридическия факт, който го е породил, заинтересованото лице може да поиска установяването им със съдебен акт. За факти това е възможно, когато законът изрично го допуска. Защитата може да се състои в признаване на нищожността на правна сделка, на актове на ДО, в резултат на което ще се установи, че тези актове не са породили правни последици. Установителното съдебно решение внася яснота и определеност между страните.
2. При неизпълнение на гражданскоправно задължение, съответстващо на притезателно субективно право, защитата се състои в осъждане на задълженото лице да осъществи дължимото поведение или резултат. Напр. продавачът да предаде продадената вещ на купувача, наемателят да заплати дължимия наем.
3. Нарушението на субективното право може да се състои в противоправно изменение на фактическото състояние, като напр. извършване на незаконен строеж върху чужд имот от владелец или държател. Защитата се предоставя чрез осъждане на нарушителя да възстанови фактическото състояние от преди нарушението.
4. При неправомерно виновно причиняване на вреди, на увреденото лице по негово искане се присъжда обезщетение в натура, когато е възможно, или паричната равностойност на имуществените вреди. За неимуществени вреди ( болка, страдание, засягане доброто име и чест) се присъжда обезщетение по справедливост.
5. При неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения кредиторът може да получи неустойка, ако такава е уговорена.
6. Когато не е изпълнено задължение, което може да се осъществи от друго лице, кредиторът може да поиска да бъде овластен да си набави изпълнение за сметка на длъжника – напр. продадено е жилище с недостатъци, които строителната фирма не отстранява след уведомяване от купувача. По негово искане фирмата-продавач може да бъде осъдена да плати разноските по отстраняване на недостатъците.
7. Гражданскоправната защита може да се състои в заличаване с обратна сила, прекратяване или изменение на гражданско правоотношение с произтичащите от това правни последици. Това са случаите на унищожаване на сделка, страдаща от пороци, отмяна на дарение по чл.227 ЗЗД, прекратяване на наемен договор с предизвестие и др.
8. При преобразуващите права, които се упражняват по съдебен ред, решението на съда поражда правната промяна, чрез която се обслужват интереси на носителя на правото.
9. Кредиторът е овластен да иска изпълнение и да търси защита по срочно вземане преди настъпване на падежа, когато длъжникът изпадне в неплатежоспособност
10. Самозащитата и самопомощта са също форми на ГП защита.
Гражданскопроцесуалното право у нас регламентира три вида производства, чрез които се защитават субективни права.
1. Исковият процес е състезателно производство, което започва по искане на заинтересованото лице. Съдът може да бъде сезиран с три вида искове:
- Установителен иск – той може да се предявява за признаване на съществуването или несъществуването на права, правоотношения или факти. С такива искове се защитават субективни права, когато се отрича наличието им.
- Осъдителен иск – предявява се, когато е нарушено притезателно субективно право; не е осъществен дължимия по договора резултат; причинени са вреди, които не са отстранени доброволно от длъжника и др. диспозитивът на решението, с което се уважава този иск е годен за принудително изпълнение.
- Конститутивен иск – с него се упражняват в предвидените от закона случаи преобразуващи права. Със съдебното решение се постановява правната промяна, която засяга интересите на задълженото лице, ответник по делото. Всички субективни права следва да се съобразяват с правната промяна поради конститутивното действие на решението.
2. Обезпечителен процес - това е другия вид производство, чрез което се осъществява защитата на субективните права. Когато има опасност по бъдещ или вече предявен иск да се осуети или затрудни осъществяването правата на ищеца, по негово искане и при определени предпоставки съдът в закрита заседание допуска обезпечение чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, запор върху движими вещии вземания на длъжника.
3. Изпълнителен процес – той има много важно значение за защитата на притезателните права. Образува се от съдия-изпълнител по искане на правоимащия, който в повечето случаи трябва да има изпълнителен лист. Последният се издава от съда въз основа на правни актове, които удостоверяват наличието на подлежащо на принудително изпълнение субективно право.




20. Защита на субективните права: самозащита на правата. Неизбежна отбрана, крайна необходимост, самопомощ - сравнение и разграничение

Съвременните законодателства, вкл. и българското, не допускат носителите на субективни права сами да си раздават правосъдие и със сила да уреждат споровете си. Като изключение от този принцип законодателя изрично урежда в две групи случаи възможност за самозащита на носителя на субективното право, включително и с причиняване на вреди на други лица.
В една група случаи самозащита се допуска, за да се отблъсне противоправното нападение, на което е жертва правният субект. Тази правна категория се нарича неизбежна отбрана. Според чл.46 ал.1 ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за причинени вреди. В гражданското законодателство няма разпоредба, която да дава легално определение на това понятие. Тя се определя в НК като поведение, което не е обществено опасно, поради което не е престъпление. В чл.12 ал.1 НК се казва:” за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се чрез причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели”. Анализирайки тази разпоредба могат да се изяснят белезите на “неизбежната отбрана”:
1. Необходимо е да има нападение, за да се налага отбрана. Нападението трябва да е действително, а не само заплаха за извършване на действия. При него трябва да има употребена физическа сила или друго средство за въздействие (лазерен лъч, ядрени материали), чрез които да се накърняват имуществени или неимуществени интереси (влизане в имот, отнемане на вещ, нанасяне на удар)
2. Нападението трябва да е непосредствено , т.е да се изразява във въздействие с физическа сила върху човешки същества или материални обекти.
3. Чрез нападението да се накърняват права или интереси на гражданскоправните субекти, без значение дали са ФЛ, ЮЛ или държавата
4. Нападението трябва да е противоправно, а не напр. задържане от органите на полицията или отнемане на вещ по изпълнително дело от съдия-изпълнител. Нападението не е задължително да е виновно – то може да е извършено от невменяемо лице.
5. Необходима е нападението да не е прекратено към момента, когато се причиняват вредите. Правомерно е само поведение, което цели да се отблъсне нападението.
6. При отбраната могат да се причинят вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Превишаване на пределите според НК има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността от нападението.
Поведението при неизбежна отбрана, което не излиза извън необхидимите граници, е правомерно, поради което не се дължи обещетение за причинените вреди на нападателя.
Другият случай на позволена от законодателството самозащита е крайната необходимост. Според чл.13 от НК при крайната необходимост се причиняват вреди на едно лице, “за да спаси държавни ли обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност , която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените вреди са по-малко значителни от предотвратените”. Характеристиките са :

1. Да има непосредствена опасност от засягане на имотни или лични блага на ГП субекти. Това означава, че опасността трябва да е реална, а не въображаема. Тя може да произтича от природни сили – наводнение, буря, ураган, земетресение и др. Тя може да произтича от виновни или невиновни човешки действия.
2. Опасността е необходимо да не може да се избегне, без причиняване на вреди.
3. Причиняването на вреди да е по-малозначително от тези, чието настъпване е осуетено.
При крайната необходимост по чл.46 ал.2 от ЗЗД се дължи поправяне на причинените вреди. В закона не е определено кой да направи това. Тук намира приложение приниципът:” комуто изгодите от дадената дейност, нему и неблагоприятните последици”.
Българското законодателство не урежда специално субективно право на самозащита на гражданскоправните субекти. Разгледаните две групи са уредени като допустими правомерни действия при осъществяване и защита на свои и чужди интереси, въпреки че с тях се причиняват вреди на други лица. Тези обстоятелства изключват гражданската отговорност като санкция за виновно поведение.
Самопомощта като вид самозащита също не е изрично уредена в нашето законодателство. В ЗЗД, ЗС и други нормативни актове има разпоредби, отнасящи се до специални хипотези на самопомощ – чл.90, 91,103, 105 ЗЗД, чл.72, 74 ЗС.
ГГЗ съдържа разпоредби за самопомощта и определя предпоставките, при която тя представлява правомерно поведение, въпреки че засяга лични или имуществени блага на друго лице. Необходимо е:
1. да е налице субективно право, което може да бъде защитено от държавните правозащитни органи;
2. да не може да се получи своевеременна помощ от публичната власт;
3. ако без незабавното действие има опасност да се осуети или затрудни осъществяването на претенцията;
При тези предпоставки е справедливо да се допусне извършването на действия по защита или обезпечаване на субективното право, стига да се вземат необходимите мерки самопомощта да не прерасне в самоуправство или престъпление спрямо личността на задълженото лице.
Самопомощта може да се осъществи както от носителя на субективното право, така и от други лица, притекли му се на помощ.
За вредите, които се намират в причинна връзка с противоправно поведение на лицето, на което са причинени, не би следвало да се дължи обезщетение от прекия причинител. Но ако вреди се причинят на трети лица, кото не са извършили правонарушение, те следва да се поправят от заинтересованото лице.
При изрично уредени случаи на самопомощ, като напр. правото на задържане по чл.91 ЗЗД, прихващането по чл.103 ЗЗД, възражението за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД, се има предвид упражняване на субективни права, чрез което се обезпечава осъществяването на други права или те направо се погасяват. От тези специални случаи може да се направи изводът, че законодателят допуска самопомощта, когато поведението на носителя на субективното право е правомерно.

21. Субекти на гражданското право - понятие и видове. Правоспособност на физическите лица - понятие, начало и край, съдържание, същност. Ограничаване на правосп-ността. Сравнения на правоспособн. с автономия на волята и свободата на договаряне.

ПН са адресирани до лица, които могат да ги възприемат и да съобразят поведението си със тях. Субективните права и правните задължения трябва да имат носители. Субектът на гражданското право/ГП/ се определя като човек или социална даденост, които по силата на ГП-норми могат да имат граждански права и задължения. Гражданско правните субекти се именуват от законите, като лица. Способността на правния субект да бъде носител на права и задължения се нарича правоспособност /правосубектност/.
Нормите на ГП признават три вида правни субекти /ПС/: 1. Хората като ПС се наричат ф.л. 2. Ю.л. могат да бъдат страни по граждански и други правоотн-я Те имат имущество, извършват правни действия, чрез ф.л. тяхната дейност е насочена към задоволяване потребностите на определени ф.л. или на обществото като цяло. 3./държавата — тя е уникален, неповторим ПС. Също може да има права и задължения и е носител на властта. Общото за правен субект, е че обективното право му признава правото да бъде носител на права и задължения.
Според възникването и положението на ПС в гражданското правоотношение, и функциите им при изпълнение на правните последици, субектите на ГП се делят на :
1. Активни - са носителите на субективни права /СП/ /собственикът или носителите на вещни права върху чужда вещ, като право на ползване/
2. Пасивни - те са носители на правни задължения /ПЗ/ . Те се наричат задължени лица. В облигац-те правоотношения – длъжник, а активния - кредитор
Правоспособността /Правосубектността/ се изяснява като абстрактна възможност за едно лице да бъде носител на права и задължения, които могат да се породят въз основа на обективното право, а не като конкретно притежание на СП и ПЗ. Правоспособността е основна категория на правото, която се определя по съдържание от закона. Според чл.1 от ЗЛС-всяко лице от момента на раждането си придобива правота да бъде носител на права и задължения", като под всяко лице се разбира кое да е живо човешко същество, без оглед на това дали е пълноценно физически и умствено или има недостатъци. Чл.1 от ЗЛС определя началото на правоспособността от "момента на раждането". Важно изискване за правоспо-собността е плодът да е роден жив. За възникването на правоспособността няма значение колко трае живота на живородения плод. Според нашето законодателство, заченатият не се счита за правен субект, освен изключението по чл. 2от ЗН, когато се отнася до придобиване на наследствени права.
Краят на правоспособността настъпва със смъртта на ф.л. Кога следва да се счита, че е настъпила смъртта се определя в съответствие с разбиранията на медицината. При възстановяване на временно спрели функции на важни човешки органи, правоспособността не се смята за временно спряна.
Съдърж-то на гражданската правосп-ст не е уредено конкретно в ЗЛС. То е широко и обхваща всички СП и ПЗ, които могат да се породят въз основа на гражданското законодателство. Правосп-стта трябва да се отличава от притежаването на конкретни СП. Придобиването на права може да настъпи само в полза на правоспособни лица. Реална е само правоспособността на ф.л., а не притежаваните от тях СП. Правосп-стта следва да се отличава от дееспособността на ф.л. Докато правосп-стта съпътства ф.л. в течение на целия му живот, дееспособността възниква тогава, когато то става способно да извършва разумни правни действия, с навършване на гражданското пълнолетие. Гражданската правоспособност на ф.л. не може да бъде напълно отнемана, а така също не може да бъде ограничавана въз основа на волеизявление на частно - правни субекти.
По изключение НП и ГП допускат в изрично уредени случаи, които на различно основание ограничават частично общата и гражданската правоспособност на ф.л.- 2 групи
1-ва група случаи - ограничаването се налага, като санкция за извършени тежки престъпления. Такива мерки могат да се прилагат. само когато са предвидени като наказание в съответните текстове на НК. Разглеждат се от наказат. съдилища, като присъдите подлежат на обжалване и съдебен надзор. Огранич-та на гражд. правоспособност по правило действат временно и само в редки изключения, ако законът допуска това - до края на живота на лицето. Ограниченията на гражданската правоспособност, които могат да бъдат предизвикани от наложено с присъда наказание са главно: лишаване от възможност за свободно придвижване, на свободен избор на местожителство, на упражняване на професионална дейност.
2-ра група - ограничение , което е предмет на остри критики и дискусии.се установява в чл.73 ал.З СК /дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения, чрез залог ипотека или поръчителство от не навършили пълнолетие лица са нищожни/. НО според чл. 27 ЗЗД, правните действия, извършени при неспазване на правилата за дееспособност на ФЛ са унищожаеми. Чрез по-тежката санкция по чл.73 ал.З СК, се цели да се попречи възникването на задължения от изброените правни действия, за ненавършилите пълнолетие лица, което означава ограничаване на тяхната правоспособност, освен на встъпилите в брак. Според М Павлова е уместно режимът по чл.73 ал.2 СК, да се отнася до всички разпоредителни действия.
С гражданска правоспособност у нас се ползват и лица. които не са български граждани. Със специални норми могат да се установят ограничения относно правоспособността на тези лица /чл.22 от К. не допуска чужденци да придобиват право на собственост върху земя, освен чрез наследяване по закон/.
Сравнения на правоспособн. с автономия на волята и свободата на договаряне.
Автономия на волята - решението ни с кого да сключим договор
Свободата на договаряне – възможността сами да определим клаузите на договаряне. Това има съответните ограничения – принуда на договаряне - отношения с монополистите:
o НЕК не може да откаже доставка, но и нямаме избор за друг доставчик;
o Банка не може да откаже откриване на банкова сметка, ако откаже се обръщаме към БНБ и т.н.
o встъпването в дълг на лица ненавършили пълнолетие самоувреждаща сделка–чл. 101, 102 ЗЗД.





22. Дееспособност на физическите лица - понятие и степени. Поставяне под запрещение - ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението.

Дееспособността /Д/ е правно качество - годност или способност на правните субекти /ПС/ да извършван правомерни правни действия, чрез които могат да се пораждат съхраняват, изменят, погасяват или прекратяват субективни граждански права и задължения. Човешките същества постепенно придобиват психическа и физическа зрялост, натрупват знания, умения, социален опит, което им помага да разбират правните предписания, да формират и изразяват воля, която може да поражда правни последици. Правната уредба за Д се съдържа в чл. 2-5 ЗЛС и чл. 72, 73 СК. Д. е не само възможността на едно лице чрез своите действия да придобива права и да се задължава, а и да извършва правни действия. Д. се свързва с извършването на правомерни правни действия /волеви актове на ФЛ, съобразени с правните предписания. Гражданската Д е признато и гарантирано от гражданския закон к-во на ФЛ
Д. следва да настъпи в такъв момент от развитието на човешкото същество, когато то е достигнало необходимата си физическа и интелектуална зрялост. Според нашето законодателство тази зрялост се достига с навършването на 18 години. Д се намира в определено взаимоотн-е с правоспособността, но се различава от нея. Тя може да възникне само за правоспособни лица и се упражнява само в границите на правоспособността. Д за разлика от правоспособността може да се отнема или стеснява с правен акт - поставяне под пълно или ограничено запрещение. Д е елемент от личния статут на правния субект /ПС/. Без правоспос-ст не може да има Д.
У нас Д възниква постепенно, поради което се различават три степени в нейното развитие,
1. До навършване на 14 години лицата са малолетни. Те са напълно недееспособни. Те могат да поемат задължения и да придобиват права, но само чрез действията на своите законни представители./родители, настойници /Действия на разпореждане с права на малолетните могат да се извършват от законни те представители, само при условията на чл. 73 ал.2 от СК - с разрешение на районния съд/. Съгласие за осиновяване се иска от малолетни лица от 10 до 14 год. – изслушват се в съда.Извън този случай тези лица не могат да извършват валидни правни действия. НО като се има предвид, че 6,7 год. посещават училище, ще е необходимо да се признаят за действителни сделките за задоволяване на техните елементарни потребности.
2. Лица от 14 до 18 год. са непълнолетни. Те са ограничено дееспособни. Тяхната Д е регламентирана главно в чл. 4 ЗЛС и чл. 73, ал. 1 и 2 СК. Имат ограничена Д за определен кръг сделки. Волеизявленията им пораждат правни последици – съгласие за осиновяване се иска от 14 год. деца Могат да извършват три групи сделки, като затова е необходимо е родителско или попечителско съгласие и съгласие на РС.
а/ 1. Непълнолетните са напълно дееспособни, когато извършват сделките по чл.4 ал.2 от ЗЛС защото за тях законът не изисква никакви други допълнителни волеизявления, освен обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди – храна, предмети за бита, задоволяване духовни потребности. 2. Могат сами да разполагат с придобитото от личен труд, като непълнолетният не може да продаде телевизор, без съгласие на родителите, въпреки, че го е закупил със средства от личен труд.
б/ Други правни действия, които непълнолетните могат да извършват сделки за разпореждание. В правната теория, под “действията за разпореждане” се разбират такива правни действия, които имат за последица загубване на субективното право или внасяне на качествени промени в него, обременяване с чужди тежести и т.н. Сделките се извършват от непълнолетните със съгласи на един от родителите или попечителя, разрешение на районния съд. Разрешението е като гаранция за правата на ненавършилия пълнолетие. РС преценява дали сделката е изгодна за него има ли нужда той от нея. Не е уточнено кога да се издаде решението преди или след сключване на сделката.
в/ сделки на управление – насочени са към използване и съхраняване на права – договор за наем, за влог, заем за послужване. Сделките се извършват от непълнолетните със съдействие на един от родителите или попечителя. Това означава, че към волеизявлението на непълнолетния е необходимо да се прибави и едностранно волеизявление на един от родителите или попечителя. Волеизявлението за одобрение на сделката се извършва пред непълнолетния или пред трето лице и само когато се прецени, че тя е в интерес на непълнолетния. В СК не се поставя изискване кога да се направи волеизявл-то. Ако сделката е формална волеизявление не се изисква. Сделки сключени от непълнолетни по чл. 73, ал. 1 и 2, са унищожаеми по чл. 27 ЗЗД.
3. С навършването на 18 год. настъпва гражданското пълнолетие. ФЛ е способно да извършва всякакви правомерни правни действия, които пораждат правни последици. По изключение лица навършили 16 години могат да сключат брак, ако важни причини налагат това с разрешение на председателя на районния съд по местоживеене на лицето и настойника, което има като правна последица еманципиране на непълнолетни, което представлява навършване на гражданско пълнолетие поради съображения за целесъобразност. Това е специална дееспособност. Д за членство в кооперация настъпва на 16 год., а за ученик-кооператор на 15 год. Трудова Д според КТ настъпва на 16 год., а по изключение или специални предпоставки могат за бъдат приемани на работа и лица навършили 13 и 14 г.-участие в цирк, филм.
Поставянето под запрещение е: уредна от закона възможност за ограничаване или отнемане Д на ф.л. на основания установени в закона. Това е изключително силна мярка, която се прилага спрямо ф.л. Тази мярка обаче е в интерес на лицето, което е неспособно на разумни действия, както в свой интерес, така и в интерес на обществото. То е болестното състояние, в което не е краткотрайно и последиците от него няма да преминат. Отнемане или ограничаване на гражданск. Д на ФЛ може да се постанови само чрез поставянето им под запрещение. Две условия за поставяне на непълнолетни и пълнолетни ф.л. под запрещение
1.Лицето да е болно от слабоумие /има различни степени – идиотия, цикофрения и др./ и душевна болест /разстройство на психиката/-/чл.5 ЗЛС/. Други болести, както и физически недостатъци не са основание за поставяне под запрещение. Алкохолизмът и наркоманиите са основание за поставяне под запрещение само ако са причинили слабоумие или душевна болест.
2. Лицето да не може да се грижи за своите работи или се е намалил възможността му за това.
Пълнолетни лица могат да бъдат поставяни както под пълно, така и под ограничено запрещение. Същото важи и за еманципираните непълнолетни /навършили 16 г. за сключване на брак/. Непълнолетни лица могат да бъдат поставяни само под пълно запрещение. Иск за поставяне под запрещение пред. Окръжен съд, по местожителство на засегнатото лице, могат да предявяват съпруг, близки роднини , всяко заинтересовано лице и прокурорът. Много важно изискване е лицето, чието запрещение се иска да бъде разпитано лично от съда. При нужда да се доведе принудително, а ако се намира в болнично заведение и състоянието не допуска да се доведе, съдът следва да отиде при него за да го разпита. Съдът преценява дали се налага назначаването на временен попечител, до назначаването на настойник, както и назначаването на вещо лице. Медицинското заключение не обвързва съда с изводите си, но ако той го отхвърли следва да посочи мотиви за това.
Съдът не е обвързан с вида на запрещението. Съдът определя степента на ограничаване на дееспособността самостоятелно въз основа на събраните и преценени в съвкупност материали по делото. За лицата поставени под пълно запрещение се прилага режима за малолетните . а за поставените под ограничено запрещение - режима за непълнолетните.
Съпругът, а при липса на такъв родителите са по право настойници или попечители на поставеното под запрещение лице. Ако последното е настанено в обществено заведение , управителят му е по право настойник или попечител на поставения под запрещение. Чл.128 СК. В тези случаи не се образуват дела за настойничество или попечителство в общината.
Извън случаите по чл.128 органът по настойничество и попечителство /кметът на общината или определено от него дл.лице/образуват дела за назначаване на настойнически съвет на поставените под пълно запрещение или попечител и зам.попечител за поставените под ограничено запрещение. До назначаването на такива лица дл. лице извършва опис на имуществото на запретения и предприема други охранителни мерки за личността или имуществото му.
На поставените под пълно запрещение се назначава настойнически съвет, който се състои от настойник, зам.настойник и двама съветници измежду роднините и близките на лицето, като по възможност се включват и лица с педагогическа подготовка. Настойникът е длъжен да се грижи за запретения, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица. Може да се разпорежда с правата на запретения само при нужда или очевидна полза с разрешение на РС, което се изисква и при теглене на суми от влоговете на лицето. Настойникът внася на влог получените парични средства на запретения, като дължи лихва за невнесени навреме суми. Всяка година до края на м.февруари настойникът дава отчет пред настойническия съвет, след което го представя на дл.лице. Зам настойникът изпълнява функциите на настойника в два случая: 1.Когато настойникът е възпрепятстван да изпълнява задълженията си и 2.когато има противоречие между интересите на настойника и тези на запретения.
Попечителят се грижи за личността и за имуществото на поставения под ограничено запрещение. За разлика от настойника той не е законен представител на запретения," а дава съгласие при сключване на сделки от него по реда на чл.73 ал.2 от СК - попечителят има права на родител на непълнолетно лице. Зам. попечителят действа, когато попечителят е възпрепятстван Ако състоянието на лицето се подобри и то стане способно да се грижи за своите работи, може да се отмени запрещението, като за промяната на вида на запрещението или за прекратяването му съдът може да бъде сезиран освен от лицата , които могат да искат поставянето под запрещение, така също и от органа по настойничество или от настойника. Спазва се същото производство, както при допускане на запрещението.



23. Правна индивидуализация на физическите лица. Отделните нормативни изисквания към индивидуализацията. Индивидуализацията в договорната практика. Име. Местожителство. ЕГН. Значение на документите за самоличност. Значение на постоянния адрес. Посочване на други адреси. Значение на други индивидуализиращи признаци.

Важно изискване за участие на ф.л. в социалния и правния живот е различаването му от всички останали правни субекти. Тава се постига чрез съвкупност от индивидуализиращи принципи, които в законодателството се наричат "гражданско състояние на лицата." У нас гражданско правния статут на ф.л. обхваща следните признаци и правоотношения:
1. Пол - всяко ф.л. принадлежи към един от двата пола - мъжко или женски. В ГП значението на пола се проявява при определяне името на лице с установен произход по баща. Брак може да се сключи само между лица от различен, пол. У нас лицата от двата пола са с равна дееспособност.
2. Произход – определя се от родителите. Свързан е с важни правни последици - възникване на правоотношение м/у родител и дете, наследяване и др. Произходът от бащата, се определя въз основа на оборима презумпция, че съпругът на майката се счита за баща на детето. При липса на брак, произходът от бащата се установява пред дл.л. или с иск по съдебен ред.
3. Родство - СК урежда три вида родство – 1 родство по права линия едното лице произхожда от другото - баща, син, внук, 2 родство по съребрена линия – с общ родоначалник - брат, сестра, чичо, племенник, 3 родство по сватовство. Родството има значение при пречките за брак, при правата и задълженията при издръжка.
4. Семейно положение - определя се от това дали в момента ф.л. се намира в брачна връзка, дали е имало брак и на какво основание е бил прекратен. Има правно значение за личните и имуществени отношения между настоящи или бивши съпрузи.
5. Гражданство - това е публично - правна връзка с държавата и се урежда от нормите на КП
6. Възраст - тя е от значение за правоспособността и дееспособността на лицето.
7. Здравословно състояние е от значение при ограничаване на дееспособността чрез поставяне под запрещ-е.
8. Грамотност - има значение за ГП при оформяне на документи. Неграмотните не могат да поставят подпис, поради , като, той се заменя от отпечатък от палеца на дясната ръка. Преподписва се от двама грамотни свидетели - чл. 151 ГПК. Народността вече не се вписва.
Право на име - най важният индивидуализиращ белег за всяко ф.л. То е нематериално благо, лично не имуществено право, непрехвърлимо и ненаследимо. Правният режим се съдържа в ЗГР. Името е словесно наименование, което е административно задължено да има всяко ф.л., което служи за индивидуализация на лицето, за определяне на неговата идентичност и за отличаване от други лица. Правото на име може да бъде нарушено. При използване на чуждо име защита се осъществява чрез осъдителен иск, с който се прекратява неправомерното използване на името, а ако използването е нанесло вреди с осъдителен иск може да се претендира обезщетение. Дл.л. може да откаже вписване на осмиващи, оскърбителни за об-вото имена.
Състои от три части. 1. Собствено - определя се свободно от двамата родители. Ако те не могат да постигнат съгласие - от дл. лице по гражданското състояние, от предложените от родителите имена. 2. Бащино - образува се от собственото име на бащата с наставките – ов, -ев, -ова, - ева, а когато самото име не позволява-без тях. 3. Фамилно - името на дядото или на рода на бащата, с който той е известен в обществото. Ако бащинството не е установено – приема се името на майката с наставките за мъжко име, или със съгласие на бащата на майката – неговото име. Трите части на името се вписват в акта за раждане и от този момент за ф.л. възниква правото на име. Записаното в акта за раждане име може да се променя само в случаите изрично уредени в закона. Промяната се извършва по писмена молба на лицето да Районния съд по местожителство. Молбата за промяна на име на малолетно лице са подава от двамата родители, а непълнолетните и пълнолетните подават молба лично. При брак името на единия съпруг може да бъде променено по негово искане. При развод се възстановява името от преди брака, ако при сключването му е било изменено. При осиновяване личното име на осиновения може да се промени по искане на осиновителите и със съгласие на осиновения, ако е навършил 14 год., а при прекратяване се възстановява. Не се допуска промяна на някоя от трите части, ако тя е осмиваща или опозоряваща об-вото. Псевдоним - той се отличава съществено от името. В някои случаи той напълно замества името под което правният субект се явява. Тава е свободно избрано име, с което могат да се изявяват пред обществото лица, които развиват научна, литературна, и др. творческа дейност – Ран Босилек/Генчо Негенцов/, Елин Пелин/, Чудомир..
Местожителство - /постояненн и настоящ адрес/то се избира и установява доороволно от лицето и доброволно може да се промени. Всяко ф.л. може да има само едно местожителство. За придобиване на местожителство е необходимо ф.л. да се е установила да живее постоянно или преимуществено в определено населено място. За придобиване на местожителство е необходимо да се подаде молба да общинската администрация или кметство лично или чрез специално упълномощен представител.
Местожителството е лична, непрехвърлима и ненаследима правна връзка, която проявява своето правно значение в конституц-то, финансовото, гражданското и др. правни отрасли. То се загубва при смърт и при изселване вън от пределите на страната, ако при това се изгубва и българското гражданство. Когато се придобива и се изменя по волята на дееспособно ф.л. се нарича доброволно. Когато се определя по силата на закона за не дееспособни лица се нарича законно - случаи: ако недееспособното лице има родители с различно местож-ство, законното местож-ство е местож-ството на родителя, при който то живее. При разведени родители за местож-ство на детето се смята местож-ството на родителя, на когото е възложено упражняването на родителските права. За местож-ство на лице поставено под пълно запрещение се счита местож-ството на неговия настойник. Принудително местож-ство се установява с присъда за извършено престъпление, когато е наложено наказание лишаване от право на местоживеене в определено населено място и задължително заселване в друго. При ю.л. не се говори за местож-ство, а за седалище.
Адресът е еднозначно описание на мястото, където лицето живее, получава кореспонденция и т.н. Състои се имената на областта, населеното място, улицата/булевард, площад, квартал...........
Постоянен е този адрес, с който лицето избира да бъде вписано в регистрите на населеното място, винаги е на територията на РБ. Може да имаме само един постоянен адрес. Придобива се след подаване на заявление за вписване в регистъра на населеното място. Това става лично или чрез пълномощник, който има писмено нотариално заверено пълномощно. Образецът на заявл-то се одобрява от МС. Кметът или овластено от него лице се произнася с разпореждане за вписването. Ако има мълчалив или изричен отказ - може да се обжалва. Адрес на новороденото съвпада с този на неговите родители, а ако имат различни се избира единия.
Настоящ адрес е този, на който лицето пребивава – може само един такъв. Придобива се след като се подаде адресна карта до общинската администрация. Подаването е като за постоянния адрес. Наст-ят адрес на новородено е като този на родителите, ако с различни – този на майката. И пост-я, и наст-я адрес могат а се променят по искане на ФЛ. Заявл-то за променя се подава на новото местоживеене. Лицата са длъжни в 30 дневен срок да заявят промяната, в 5 дневен срок адресната карта се изпраща за отразяване до националната база данни. Значение на други индивидуализиращи признаци-не знам какво да напиша!


24. Актове за гражданско състояние /АГС/- понятие, видове.
Процедура по издаването. Поправки. Промени. Правно действие на актовете.


АГС – това е правно-технически термин, който е възникнал като правен акт в следствие на властническо волеизявление на орган от местното самоуправление – длъжностното лице по ГС.
АГС са официални писмени документи, които се съставят от компетентен орган на местната администр-я, по ред определен от закона, за да се удостоверят чрез тях определени факти от гражданското състояние на ф.л. У нас АГС се издават със закон от 1893 год., следващ закон от 1945 год., където д-вната админ. поема ф-циите за издаване АГС. Сега чл. 1-7, 22-28 ЗГР, чл. 6-13 СК, и членове от ГПК. При извънредни ситуации – за военнослужещи се издават от военнослужещи, които са определени от командването да изпълняват тази дейност. Когато е извън пределите на РБ – на кораб, издава се капитана на кораба. Ако АГС на български гражданин е съставен от органи на друга д-ва, то той е длъжен да се снабди със заверен препис и не по-късно от 6 месеца да го изпрати на българския дипломатически корпус в съответната д-ва.
Действащият правен режим познава три основни АГС. Компетентно да състави АГС е само длъжностно лице по гражданско състояние в тази община, на територията на която са се осъществили съответните факти, независимо от местожителството на лицата. Издават се в строг образец и форма. Подвързват се като страниците се номерират и от РСъдия се посочва броя им.
1. Акт за раждане- съставя се въз основа на обявява факта за раждане от бащата, управителя на заведението или лицето в дома на който е станало раждането.
2.Акт за граждански брак- съставя се след като дл.лице провери самоличността и възрастта на страните, увери се ,че няма пречки за встъпване в брак и след като те заявят, че са съгласни да встъпят в брак един с друг в присъствието на двама свидетели. Вписват се имената
З.Акт за смърт - съставя се не по -късно от 48 часа от настъпването на смъртта , освен когато се наложи съдебно-медицинско освидетелстване на трупа или други причини забавят издаването на медицинско удостоверение. Акта се издава въз основа на съобщение за смъртта и медицинско свидетелство издадено от орган на здравното заведение .
Поправки, промени Изтривания и поправки, чрез заличаване на текста не се допускат в АГС. Под грешки в съдържанието на АГС се разбира неправилно записани дати, имена и други данни. Ако грешката се открие при съставянето или подписването, тя се поправя от длъжностното лице в присъствието на обявителя, страните и свидетелите, като се зачертават погрешно написаните думи и се вписва кратка обяснителна бележка на нарочно определено място в акта. Поставя се дата, подписва се от всички участващи при съставянето лица и се подпечатва. Унищожаването на образци или съставени вече актове се допуска само при много груби грешки отнасящи се изцяло до акта по същество. В тези случаи върху акта се пише "Анулиран", причината за анулирането, поставя се дата, подпис на дл.лице и печат. Гражданското законодателство допуска в няколко случая АГС да се съставят и въз основа на влязло в сила съдебно решение, като една част от случаите са предвидени в чл.126 ЗЛС.
Случаи на съставяне на АГС със съдебно решение: 1. Една част са предвидени в чл.38, ал. 4 ЗГР. Актовете за раждане и смърт нямат конститутивно значение и поради това, ако своевременно не са съставени, следва да се допусне по късно да бъдат издадени. Правната сигурност изисква това да става след проверка на държавен правораздавателен орган, за да не се правят грешки и злоупотреби от недобросъвестни лица. Акт за граждански брак не може да се съставя въз основа на съдебно решение /ако акта не е съставен при сключване на брак, то липсва граждански брак/. 2. По административен ред не могат се правят поправки на данни в АГС – имена на титуляри, дата на раждане, брак или смърт. Такива поправки се правят въз основа на съдебно решение и когато първоначално съставения акт е бил изгубен в общината, унищожен или повреден, поради непредвидени обстоятелства като пожар, наводнение и др. Това основание за съставяне на нови актове се отнася и за трите вида АГС. 3. При пълното осиновяване по реда на чл.54 от СК въз основа на заверен препис от съдебното решение за допускане на осиновяването се съставя нов акт за раждане с дата датата на съставяне на акта за раждане като за обявител се подписва единият от осиновителите. 4. При обявяване на смърт по чл.14-16 ЗЛС с решение на РС също въз основа на заверен препис от решението се съставя акт за смърт в общината по последното местожителство на отсъстващия. Промените в гражданското състояние на лицата, които се отнасят до обстоятелства, вписани в съставен вече АГС, се отбелязват в страни на този акт на определено за това място.
Отбелязванията са също правни актове, чрез които се внасят изменения в съдържанието на АГС въз основа на други юридически факти,които пораждат промяната.По реда на отбелязванията следва да се съобразят следните промени: установяване или оборване със съдебно решение на произход,прекратяване или обявяване на брака за недействителен, прекратяване на осиновяването и др.
Правно действие на актовете: Съставените по установен ред АГС представляват пълно доказателство за фактите, които дл.л. е отбелязало в акта до доказване на тяхната неистинност Съдържанието на АГС може да се опровергае с установителен иск по чл 97,ал.З ГПК или по реда на чл.154-156 ГПК. Актът за граждански брак има и конститутивно правно действие за разлика от другите два вида актове. Чрез АГС се дава и гласност на обстоятелствата от гражданското състояние на Ф.Л. Длъжностните лица по гражданското състояние са длъжни да дават устни справки и удостоверения и извлечения от актовете по молба на всяко лице.
Регистри на населението - Освен АГС законодателството предвижда и водене на регистри, като това се налага, за да се документира пълно гражданското състояние на ФЛ от местната админ. по местожителството им. Може на едно лице да съставени АГС в различни райони на страната. Регистрите се водят по семейства или домакинства, като се отразяват и родствените връзки между лицата, живеещи заедно. В регистъра се вписват не само данни от АГС, но и такива,които се отнасят до право- и дееспособност/трудови данни, правни ограничения, военен отчет. Регистрите се съставят въз основа на други официални документи и не се ползват с пълната доказателствена сила на АГС. Те са източник на данни.



25.Безвестно отсъствие и обявяване на смърт

ФЛ, обикновено пребивават преимуществен в определено населено място. Когато едно лице отсъства продължително време от това населено място, липсват сведения за него, за причините за отсъствието му, това създава несигурност и опасност от увреждане на интересите, както на отсъстващия, така и на други лица, с които той се намита в правоотношение. Защитата на интересите, заплашени от отсъствието на едно лице, се осъществява от правни норми, които уреждат обявяването на отсъствие и на смърт на ФЛ.Произходът на този институт се свързва с необходимостта от уреждане на отношения с лица, които продължително време са, в следствие участие във войни, дълго време не се завръщат в своето обичайно местоживеене. Първоначално се прилагат презумпцията, че при продължително отсъствие и ако лицето е достигнало до определена възраст, то е починало – Италия – 100 год., Саксония – 70 год. У нас сега това е уредено в чл. 8-19 ЗЛС и чл. 443-448 ГПК. Имаме усложнен режим за разлика от Фр-я, Герм-я.
Обявяването на отсъствие и обявяването на смърт на едно лице целят не да лишат това лице от правоспособност, а да запазят неговото имущество и правата на наследниците му застрашени от неопределеност поради безвестно отсъствие. Това лице в ЗЛС използва термина “отсъствие”, ГПК – “безвестно изчезнал”, а правната л-ра “безвестно отсъствие”.
За да бъде налице отсъствие по смисъла на чл.8-17 ЗЛС е необходимо:
1.ФЛ да е изчезнало,т.е. да не се появява в мястото, където то обикновено пребивава, като законът не изисква това да е станало при особени обстоятелства. За изчезване се говори, когато не се знаят причините за отсъствието, къде се намира лицето, дали е живо.
2.В чл.8 ЗЛС се изисква и да няма сведения за лицето - липса на известия, както от самия отсъстващ, така и от други лица за него, дали е жив и къде се намира. За да бъде налице тази предпоставка се налага да се потърсят сведения за лицето от държавни органи в страната и в чужбина. Ако се установи, че лицето е живо, нямаме основания то да се третира като безвестно отсъстващо
ЗЛС урежда три групи правни последици на “безвестно отсъствие”, в зависимост от това колко време продължава то.
Назначаване на представител: Назначава се, при безвестно отсъствие на ФЛ, от РС по искане на заинтересованите или на прокурора. За предпочитане да е от близките или роднините на отсъстващия. Ако отсъстващия има законен представител, друг не се назначава, а когато той има пълномощник, представител се назначава за онези действия, който пълномощникът няма право да извършва. Представителят се задължава безвъзмездно да извършва действия на управление на имуществото на отсъстващия, запазване на неговите интереси. Това задължение започва от момента, излизане на съдебното решение и волеизявлението на лицето, че е съгласно да извършва тези действия. Възниква правоотношение м/у отсъстващия и представителя, като при договора за поръчка. Представителят може да бъде освободен след сезиране на съда от заинтересованите лица.
Обявяване на отсъствие – правни последици.
1. Когато безвестното отсъствие продължи повече от 1 год., заинтересованите или прокурорът може да поискат РС по последното местожителство да обяви отсъствието - чл.9 ЗЛС. Правата и задълженията на обявения за отсъстващ се запазват, но се спира изпълнението на задълженията спрямо отсъстващия, които се погасяват с неговата смърт като издръжка, пенсия, защото се предполагаме той няма нужда от тях.
2. След обявяване на отсъствие е възможно наследниците на отсъстващия, да поискат да бъдат въведени във владение на имотите му, като те не могат да извършват действия на разпореждане с правата на отсъстващия, като например да ги залагат, ипотекират, освен с решение на РС, ако последният има нужда от него. В случай, че обявения за отсъстващ е жив, по негово искане обявеното съда отсъствие се отменя и той има право да иска връщане на имотите от въведените във владение лица и събраните от тях доходи след покана за връщане.
Обявяване на смъртта и правните последици. След изтичане на 5 години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, може да бъде обявена неговата смърт по искане на заинтересованите лица или прокурорът. Освен при петгодишно безвестно отсъствие ЗЛС урежда особени случаи, при които смъртта може да бъде обявена и при по кратки срокове. При военни действия или при събитие, което дава основание да се предполага.че лицето с загинало, обявяване на смъртта може да се иска след изтичане на две год. от прекратяване на военните действия или от събитието. Обявяв-то на отсъствие и последиците му не са предпоставка за обявяване на смъртта.
Смъртта се обявява с решение на РС по последно местожителство на отсъстващия, като в него се определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт. Въз основа на това решение се съставя акт за смърт в общината по последно местожителство на лицето. Правните последици от обявяването на смъртта са същите, които произтичат от действителната смърт на лицето. Реш-то на съда е оборима презумпция, като до оборването и се счита, че имуществените права на обявения за починал са преминали към неговите наследници.
Ако обявения за починал е жив, решението за обявяване на смъртта не прекратява неговата правоспособност, дееспособност, лични права, свързани с неимуществени блага на личността като живот, здраве. Ако обявения за починал е жив той има следните права:
o Да получи обратно имотите си, които наследниците и други лица са придобили вследствие на обявената смърт, ако са налице
o да му се върнат безвъзмездно отчуждените имоти от техните приобретатели
o Да му се върне всичко, което е придобито срещу отчуждени по възмезден начин негови имоти и да получи цената, дължима от трети лица срещу прехвърляне на негови права
Правата, които се погасяват при смърт,като издръжка, пенсия не се прекратяват по силата на реш-то за обявяване на смъртта ако лицето е живо. До обезсилване на решението изпълнението на тези задължения се спира. Възстановява се от дена на поканата, отправена до задължените лица.
По съображения за правна сигурност, бракът се прекратява и дори при оборване на презумпцията за смърт не се възстановява.



26. Юридическо лице - понятие, историческо развитие, теории за същността . Видове юридически лица.

В нашето законодателство няма определение на легалното понятие ю.л. То се изяснява от правната теория. Основно значение има разпоредбата на чл.131 ЗЛС, според която ю.л. са носители на права и задължения, които те придобиват чрез своите органи.
o Ю.л. може да се определи като изкуствено създадено по ред, определен от закона социално образование, което може да придобива права, и бъде носител на права и задължения и да извършва правни действия,
o ЮЛ възникват, за да са носители на права и задълж-я предимно в областта на частния сектор. Не притежава властнически правомощия.Само някои по изключение. По това тя с отличава от д-вата каоюто особен правен субект.
o ЮЛ има свое имущество, което е съставено от права, задължения и фактически състояния с икономическа стойност. Има имуществена и отговорностна обособеност.
o ЮЛ дава възможност да се обединят усилията на повече лица и заедно с това да се съберат значителни по размер материални средства, за постигане на общи цели.
o ЮЛ дава възможност за по-добро разпределение и използване на м-лните средства, както и възможността им за управление от добре подготвени кадри
o ЮЛ е самостоятелен субект със свое имущество и обособена отговорност, поради, което може да ограничи отговорността на правните субекти, които го създават.Те запазват своето лично имущество от отговорността за задълженията на ЮЛ.
o Чрез ЮЛ хората създават по-трайни контакти и връзки по м/у си за задоволяване на имуществени и неимуществени интереси.
o Има определено организационно устройство има свои органи, съставени от ф.л. На тези ФЛ или групи от ФЛ се делегират определени правомощия. Имат долни и горни предели на правом-та. Избират се от общите събрания на дружествата. ЮЛ могат да действа и чрез доброволно представители.
o Подлежат на вписване в търговския регистър за сигурност в оборота.
o Издава се актуално състояние на компанията/ друж-вото/, което е валидно само в деня на издаването.
ЮЛ имат правоспособност нямат дееспособност – извършват дейност само чрез свои представители, органи и чрез тях са носители на съответни права и задължения. Правоспособността е неограничена, но търпи редица естествени ограничения. ЮЛ не могат да са субекти Сем. П, не може да е наследодател, може да е наследник, но не по закон, а по завет, не може да е работник, мода извуршва определена специфична дейност – банките, застраховат-те др-ва.
Правната уредба на ЮЛ се урежда от малко общи и множество специални правни норми, които са разпръснати в различни нормативни актове. ЮЛ притежава родовите белези на понятието “субект на правото” и същевременно включва видови белези, които го отличават от другите правни субекти.
На ЮЛ търговски дружества – от ТЗ; кооперациите от ЗК; На ЮЛ с нестопанска цел – фондации, сдружения – в ЗЮЛНЦ; На ЮЛ – банките - в ЗБ; На ЮЛ – политически партии – в ЗП; На ЮЛ – МВР - със закона за МВР; На ЮЛ с д-вно учaстие се прилага – ПРУПСДДП - Правилник за реда за упражняване на правата на собственост в предприя-та.
Понятието ЮЛ не е било познато на Римското право. Сдруженията – частни и публични корпорации с религиозен и професионален харак-р, са били считани като един правен субект. Първите ю.л. като религиозни, занаятчийски, търговски сдружения възникват през средновековието. Първоначално те не са имали общ правен режим, а са се изграждали и действали въз основа на индивидуални или градски статути. Постепенно понятието ю.л. се утвърждава в западно-европейската правна теория, главно във връзка с правния режим на търговските дружества. В правния живот ю.л. придобива особено голямо практическо значение, чрез акционерното дружество. Наред с дружествата, които развиват търговска дейност възникват и ю.л. с идеална цел. Ю.л. понастоящем е една от основните категории на частното право, без която не би могла да функционира нито една правна система.
Теории за същността на ю.л.
1. Фикционна- основната идея на тази теория е ,че ю.л. има само идейно битие. То е правна конструкция въздигната в правен субект по волята на законодателя в резултат на правна фикция.
2. Органична - привържениците на тази теория приемат, че в обществото освен хората съществуват и свръх индивидуални колективни организми образувани от множество човешки личности. Положителното на тази теория е , че признава реалното съществуване на ю.л. и се стреми да вникне в неговата социална същност.
3. Безсубектни теории - според тях ю.л. е имущество , което служи на определена цел. То няма определен носител , има ф.л. които упражняват правата и изпълняват задълженията за да постигнат определени цели.
4. Отрицателни теории - според тях е достатъчно да се възприема съществуването на ю.л. въз основа на закона и не се налага юристът да разкрива неговата същност.
Видове ю.л. в зависимост от:
I. В зависимост от това как се създават и дали осъществяват държавни функции или такива на местно самоуправление или не, ю.л. биват :
1. Ю.л. на публичното право - създават се въз основа на властнически актове и развиват дейност, с която се обслужват общонационални или интереси на общности обитаващи територията на отделните общини - държавни учреждения, БНБ, Общините.
2. Ю.л. на_ частното право - те се създават по инициатива на субектите на частното "право. Възникват за да развиват дейност или в интерес на своите членове пряко или на по-широки общности от хора, без това да им е възложено като задължение от държавата или публични институции /синдикални организации, кооперации дърговски дружества/.
II. В зависимост от дейността, която упражняват и отрасловата принадлежност на правните им уредби ЮЛ биват:
1. ЮЛ на търговското право - те имат за основен предмет някои от дейностите изброени в чл.1 ал.1 на ТЗ. Към този вид ю.л. се отнасят различните видове търговски дружества, кооперациите, без ЖСК. 2 ЮЛ. на гражданското право - те са с нестопанска цел. Те могат да развиват синдикална , политическа, научна . и др. основни дейности.
III. В зависимост от това дали имат членствен състав ю.л. биват:
1. Корпорации - има за членове или само ф.л. или както ф.л. така и ю.л., с които те се намират в членствени отношения.
2. Учреждения-няма членове, не се намира в членствени отнош-я с други правни субекти.
IV. В зависимост от вида на правото на собственост върху вещите които притежават ю.л. биват: държавни, общински и частни.
V. Според вида на участниците:
1.Първични- образуват се направо от държавата или от граждани.
2. Производни - образуват се от други ю.л. / кооперативния съюз/.




27. Системи за възникване, способи за на ЮЛ. Начален момент на действието на възникването, преобразуването и прекратяването на ЮЛ.

В зависимост от това какви юридически факти следва да бъдат осъществени за да възникне ю.л., се разграничават следните системи :
1. Чиста нормативна с-ма – има най-кратко изискване за създаването – воля на правните субекти, което е достатъчно условие за възникване на ЮЛ. Сега няма такива – преди години това са били професионалните съюзи./от л-ция на Кр.Т./
2. Разпоредителна система - при нея ю.л. се създават с властнически актове, като това най често става с акт на изпълнителната власт, често това е закон. По този ред възникват ю.л. на публичното право. Няма вписване в регистъра, освен тези, които развиват стопанска дейност.
2. Разрешителна система - при нея инициатива за създаване на ю.л. поемат субектите на частното право, които желаят да участват в ю.л., но необходимо условие за възникването му е разрешение от държавен орган. При тази система държавата упражнява контрол при създаването на всяко ю.л., като преценява целесъобразността на дейността му. Необходимост от издаване на нормативен акт за възникването - Банки, АД, сдружения с нестопанска цел, религиозна дейност. Дружествата има оперативна самостоятелност. Регистрацията има конститутивно значение.
3. Нормативна система - при нея с нормативен акт се определят предпоставките за възникване на ю.л., техните органи и дейност.
4. Нормативно-контролна — разновидност на нормативната система. При нея е упражнява контрол за законосъобразност на учредяването на ю.л. и то се регистрира като ново възникнал правен субект в специални книги. ТЪРГОВСКО ДРУЖВСТВО
/Кр. Т говори за контролно-отменителна- необходима воля на правните субекти, учредители на ЮЛ. Проверка от специален д-вен орган – съда извършва проверка по законосъобразност, а не по целесъобразност.

Раз решителна 67 по ТЗ


законосъоб-ст

целесъобразност
обвързани по оперативна самостоятелност
компоненти вписване
У нас най-широко се прилага нормативно-контролната система. При съблюдаването й се осъществява фактически състав, който включва два елемента: 1. Образуването на ю.л. започва с учредителен акт, който обхваща волеизявленията на правните субекти, които желаят да станат членове на бъдещото ю.л. За някои ю.л. се изисква задължително да имат и устав /кооперации, сдружения с идеална цел/ съдържанието на устава зависи от вида на ю.л. и неговата дейност. 2. Охранително производство за регистрация на ю.л. То се открива по искане на лицата включени в представителния орган на бъдещото ю.л. и към него следва да се приложат писмени доказателства от които да личи, че са спазени законните изисквания за учредяването. Съдът упражнява контрол за разпоредителната система с властнически акт на орган на изпълнителната власт. Гледа се от тричленен състав на ОСъд. За тези ЮЛ, които развиват стопанска дейност, се изисква да бъдат регистрирани във фирмения регистър при Окръжен съд по седалище. Акта по вписване на ЮЛ има конститутивно действие. От момента на вписването възниква ЮЛ, освен ако специална правна норма не изисква обнародване в ДВ.Обнародването има конститутивно значение. Вписванията на ЮЛ в други регистри имат само информ. х-р. Декларативни???
Индивидуализация на ЮЛ:
а/ наименование /фирмата/ -словесното обозначение на ЮЛ по, което то участва в правния живот.ТЗ чл. 77, 116, определят специални правни норми определят какво задължително трябва да се включи в името. Това трябва да го отличи от други правни субекти от този вид. Включва се в акта на създаването. Името може да включва и предмета на дейност - не е задължително.
б/ седалище – където се намира управлението – чл. 132 ЗЛС Вписва се в учредителния акт, може да се променя от вътрешноустройствения орган, а за учрежденията от органа, който ги е създал.
в/ предмет на дейност и целите на ЮЛ с идеална цел – индивидуализиране на ЮЛ, според законодателството дали са осъществяват стопанска дейност или са ЮЛ с нестопанска цел. За последните законодателят изисква да се посочат и целите на дейността- регистрация по чл. 20 ЗЮЛНЦ.
г/ вътрешните устройствени актове – приемат се от органите на ЮЛ. Определят се органите на ЮЛ, техния статут, членствените права и задължения, устав. ВУА имат и някои ЮЛ-учреждения. На някои от тях законодателя предоставя автономия - ВУЗ
д/ гражданство – тези, които се създават в РБ имат, българско гражданство – има значения за правния ежим, на който е подложено ЮЛ
е/ регистрация – вписването в съответни регистри при ОС, което включва индивидуализиращи признаци.
Преобразуването на ЮЛ се състои във внасяне на промени в правното му положение, при които дейността му се запазва – вливане, сливане, отделяне, разделяне+отделяне. Промяната е на правно-организационно основание, което става при търг. дружества. У нас за някои корпоративно устроени ЮЛ като банките и сдруженията с не стопанска цел, които извършват дейност присъща на вероизповедание се прилага разрешителна система.
Прекратяване и ликвидация на ЮЛ – може да се съпътства с:
а/ прекратяване на дейността -
б/ издаването на нормативен акт – когато д-ността противоречи на правни норми, не отговаря на изискването за членствен състав, капитал. Състоянието на неплатежоспособност е дава основание за откриване производство за несъстоятелност по ТЗ. Ликв-та е уредена в ТЗ, като разпоредбите се прилагат и при дружества с нестопанска цел. Ликвидаторите се назначават от ЮЛ или от съда. Те съставя се баланс към момента на прекратяване на дейността, канят кредиторите да предявят вземанията си, довършват текущите сделки и вземания, удовлетворяват кредиторите и да събират имуществото. Р-ието за заличаване на ЮЛ се обнародва в ДВ. След ликв-я се започва от нова регистр-я.
в/ изтичане на срока за съществуването, предвиден в акта на създаването – постигане на поставените цели, изчерпване предмета на дейността
Управителни и изпълнителни органи - те изпълняват решения на върховните ръководни органи , но чест имат и някои ръководни функции по управлението-УС на кооперациите и търговските дружества. Според естеството на функциите, които изпълняват се делят на: върховни органи с ръководни функции-при корпорациите-ОС, а при д-вни предприятия, ЕТ дружества - едноличния собственик на капитала/.
Контролни органи-контролират дали д-стта на останалите органи не противоречи на закона или на ВУА и да сигнализират ръководните органи, като предлагат санкц на нарушителите, /контролните или надзорните съвети на кооперациите и търговските дружества/. назначаем. /изборен при корпорациите, назначаем при учрежденията/.



28. Държавата като гражданско-правен /Г-П/ субект. Правоспособност на д-вата и ограниченията и. Представителство на д-вата в отделни случаи.
Г-П режим на д-вните органи.

Държавата, като страна по гражд. правоотношение не се явява носител на власт и от тази гледна точка е равнопоставена на останалите Г-П субекти – ЮЛ И ФЛ. Белезите, чрез които тя се индивидуализира, като гражданско-правен субект са наименованието й, столицата и държавния печат. Д-вата може да бъде страна по всички видове граждански правоотношения с изключение само на тези, които възникват единствено между ф.л., като семейните и личните права на гражданите. Тя е многоотраслов правен субект и може да участва в широк кръг правоотношения. Тя е организирана система от органи с властнически правомощия /Imperium/. Като носител на власт тя е субект на правоотношения в публичното право.
Тя участва във вещни, облигационни и други правоотн –я. Най-важното ГП на държавата е правото на собственост. За да може да осъществява властническите си функции тя се нуждае от собственост. Тя защитава интересите на цялото об-во, поради което се оказва, че е целесъобразно да притежава м-лни обекти, които се ползват от цялото об-во. Държавна собственост са подземните богатства. крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, водите, горите, резерватите. Д-вата е страна по облигационните отношения.
Имуществената отговорност на държавата има Г-П х-р. В областта на наследственото право тя придобива имуществени права и поема правни задължения на почнали граждани, които нямат наследници по закон или завещание и те са се отказали от наследство. Имуществена отговорност за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, без да се поставя изискване за вина, е уредена в специален закон. Виновните дл.л. отговаря пред д-вата за изплатените обезщетения.
Д-вата е носител и на авторски права, ако авторът няма наследници.
Д-вата може да бъде страна по процесуални правоотношения, като ищец, ответник или взискател по изпълнителни дела.
Представителство на д-вата. В законодателството няма обща разпоредба от кого да се представлява д-вата. Има специални разпоредби според, които д-вата се представлява от МС, министри, председатели на комитети съобразно отрасловата компетентност, при управление на д-вна собственост – дялове и акции на търговски дружества и в/у непреобразувани д-вни предприятия. Когато няма специални разпоредби Гражданското представителство на д-вата се осъществява от министъра на финансите – по изпълнение на бюджета, по използването и съхраняването на д-вната собственост.
Особеност в правния статут на д-вата, като субект на ГП е, че срещу нея не може да се предприема принудително изпълнение от съдия изпълнител по реда на изпълнителното производство. Д-вата не е ЮЛ, тя е правен особен, трети вид субект на ГП и ЧП, с особен правен статут. Тя упражнява субективните си права чрез властнически актове.
Държавните учреждения са особен вид ю.л. Те са организации, които извършват в публичен интерес от името на д-вата нестопанска дейност. Целта на тяхната дейност не е реализиране на доходи, поради което тяхната издръжка е главно за сметка на държавния бюджет.
Държавните учреждения /ДУ/
o като ю.л. са предимно субекти на частното право.
o Те не са носители на власт.
o възникват въз основа на акт на изпълнителната власт и по рядко въз основа на нормативен акт;
o подлежат на регистрация и с възникването си придобиват гражданска право- и дееспособност. Гражданска правосубектност притежават само тези ДУ, които са признати за ю.л. ДУ които имат по-голямо обществено значение индивидуално са обявени с изрични правни норми за ю.л., като БАН, Главна прокуратура.
o Управлението на ДУ се подчинява в повечето случаи на принципа на единоначалието, с изключение на изрично предвидените в случаи./ВУЗ/ Ръководителят на ДУ е негов представителен орган.
o ДУ отговарят за своите задължения със средствата, които имат по сметките си. Срещу тях не може да се предприема принудително изпълнение. В гражданските правоотношения
o ДУ действат от свое име и те са равно поставени на другите ф.л. и ю.л. по повод на имуществото.
o ДУ има изпълнително- разпоредителни функции, издава нормативни актове, извършва организационни действия. Учрежденията могат да бъдат страни по процеса.Те са носители само на такива права и задължения, които възникват от сделки в кръга на бюджета и кредити.

29. ЮЛ на Търг. П. Особености във връзка с представителството, органите, отговорността и членството в тях. ЮЛ с нестопанска цел - понятие, видове. Сдружения. Фондации. ЮЛ с нестопанска цел в частна и об-вена полза. Значение на делението.

В зависимост от дейността, която упражняват и отрасловата принадлежност на правните им уредби ю.л. биват:
1. Ю.л. на търговското право - те имат за основен предмет някои от дейностите изброени в чл.1 ал.1 на ТЗ. Към този вид ю.л. се отнасят различните видове търговски дружества, кооперациите, без ЖСК.
2 ЮЛ. на гражданското право - те са с нестопанска цел. Те могат да развиват синдикална, политическа, научна и др. основни дейности.
Основ. въпрос е свързан с фактическия състав на възникване на ЮЛ. В/у това е фокусиран устава, броя на лицата, вида на учредителния акт, момента на възникв.на ЮЛ.
ЮЛ извършва правни действия спрямо други правни субекти, извън неговия състав, чрез органи, които имат представителни функции – т.е.органи, овластени да действат от името на ЮЛ. Наричат се представителни органи. Състоят се от едно или повече ФЛ. Съществуват специални правни норми, които определят, за отделните видове ЮЛ, кой е представителния им орган. При корпоративно устроените ЮЛ – може да е колегиален – управителен съвет или едноличен – председателите на управителните съвети при кооперациите. Представителният орган на ЮЛ има пълна представителна власт в границите на неговата правоспособност. Може да извършва правни действия, да приема волеизявления и действия спрямо ЮЛ – активна и пасивна власт, като пасивната не може да се ограничава с актовете на ЮЛ. Ограниченията не могат да се прилагат и спрямо трети лица. Когато представителния орган е колегиален, то правните действия следва да бъдат извършени с участието на всички ФЛ – колективно представителство. Това може да представлява неудобство, за това този орган може да упълномощи лица от своя състав или трети лица да действат от името на ЮЛ, за да действат от негово има, да го обвързват с правни последици от действията си – домакини, закупчици, пласьори на продукцията.
ЗЛС съдържа правна уредба за два вида Ю.Л.,чиято дейност не е насочена към реализиране на доходи и които се създават доброволно от Ф. или ЮЛ.
1.Сдружения - това са кооперативни ЮЛ с нестопанска - идеална цел. При тях възможността за сдружаване на Г-П субекти е израз на тяхната автономия в частно-правната област.Те имат свободата да избират правната форма на обединенията, които създават, дейността която ще осъществяват и целите, към постигането на който се насочват.
- Според целите, които преследват сдруженията биват: политически партии, синдикални организации, Съюз на писателите, спортни клубове и дружества.
- В зависимост от вида на членовете си сдруженията могат да обединяват само Ф.Л /Политически партии/,само Ю.Л/Конфедерации на синдикални организации/, а така също както Ф така и Ю.Л./Съюза на учените в България/
Корпоративно устроените Ю.Л. с нестопанска цел възникват по нормативно-контролната система, освен ако е изрично предвидено изискване за разрешение от ДО. За образуването на сдружение е необходимо Ф и/или Ю.Л. да изявят воля за създаване на конкретно сдружение, да одобрят устава и да определят кои Ф.Л. ще бъдат включени в органите му. Специалните правни норми и уставът на конкретното сдружение могат да поставят изисквания относно броя или качествата на членовете.В устава на сдружението се определя и наименованието му, уставът следва да съдържа още седалището, целите и задачите, редът за приемане на членове и за прекратяване на членство и др. Като предпоставка за регистриране на сдружения се иска съгласие на МС. Подава се молба от УС или негови членове, като се представят решението за основанието, уставът и доказателства, че са изпълнени и др.изисквания,които законът поставя. Препис от молбата за регистрация и приложението и се изпраща на прокурор който в месечен срок може да направи възражения./само по законосъобразност на учредяването/.Молбата за регистрация се подава и разглежда от ОС в района на който е седалището на бъдещето Ю.Л., с изключение на полит.партии който се регистрират пред СГС. Сдружението придобива качество на Ю.Л. с вписването му в регистъра, освен ако в специални правни норми не е предвидено друго.Членство в сдружението възниква или с участие в учредяването му, или последващо приемане въз основа на молба на желаещия,който трябва да отговаря на изискванията за членуване и решение на орган а. Членството правоотношение е комплексно-то може да включва и имуществени и не имуществени права и задължения като конкретното съдържание се определя подробно в устава.Членството с доброволно и може да се прекрати когато участникът пожелае,членството с лично и не може да се наследи.При неизпълнение на правните задължения членът може да бъде санкциониран и в най тежкия случай да бъде изключен от сдружението. Имуществото на сдружението се формира от имуществените вноски на членовете,от дарения и завещания в тяхна полза,от субсидии от държания бюджет,когато . това е предвидено в закона. Сдруженията могат да извършват и стопанска дейност във връзка с техните уставни цели и за подпомагане на издръжката си. Сдруженията могат да имат свои печатни издания и да извършват издателска д-ст.
Органите на сдружението са:
1 ОС е върховен орган и се състои от всички членове.освен ако уставът предвижда в него да се включат делегати избрани от членовете.То се свиква от УС в случаите и по начина определен в устава или по искане на 1/10 от членовете. За да бъде законно ОС, всеки член трябва да бъде уведомен за деня, часа и мястото на заседанието и за дневния ред. Кворумът с друга предпоставка за провеждане на ОС провежда се в присъствието на най малко половината от всички членове. Ако на определения час не се яви необходимия брой членове, събранието се отлага за един час по късно при същия дневен ред и се счита за законно колкото членове и делегати са се явили. В ОС всеки член има право на един глас и не се допуска гласуване но пълномощие. Решенията се вземат с обикновено мнозинство, освен тези за изменение на устава, за сливане на сдружението с друго, за които е необходимо квалифицирано мнозинство.
_2 .УС е органът, който действа когато ОС не заседава. Той се състои най-малко от трима души и се избира от ОС най много за три години. УС управлява работите на Ю.Л. и го представлява пред други правни субекти.
Прекратяването на сдружението като Ю.Л. може да настъпи въз основа на устава, ако то е учредено под срок или е предвидено,.че с постигане на целите се прекратява.Освен тези основания са предвидени три случая,при които РС, след като изслуша прокурора,може да вземе решение за прекратяване на сдружението.
1. Когато в продължение на три месеца Ю.Л. остане с по малко, отколкото са нужни според устава му за образуване на УС.
2. Дейността му е противна на закона, на устава, на държавния или об-ществен ред.
3.Когато стане неплатежоспособно.
II.Фондации /Ф/- ЮЛ с нестопанска дейност с идеални цели, които нямат членствен състав. Тя се образува доброволно от гражданско правни субекти,които не са негови членове.Те предоставят имуществени средства за дейността му, определят целите и органите които ще я осъществяват. Ф-цията се учредява с акт за дарение или завещание, в който се посочват целта и имуществото. Дарението е едностранна сделка. Особеност при завещанието, че предоставянето на средства и учредяването на ф-ция може да стане само след смъртта на завещателя. Учредители на фондацията могат да бъдат както ФЛ, така и ЮЛ, а също така и държавата като в този случай тя ще действа като собственик, а не като носител на власт. Фактическият състав за учредяване на фондация включва и съдебното производство пред ОС по седалище. Молба за регистрация следва да се подаде от дарителя, наследниците на завещателя или изпълнителя на завещанието. Ф-та възниква като Ю.Л. след вписването и в регистъра. Основната дейност на ф-та е нестопанска, тя може да преследва благотворителни цели, образователни, научни и просветни цели. Ф-та не може да извършва търговия като основна дейност, с цел да увеличава своето имущество. Надзор върху дейността на ф-циите според ЗЛС се упражнява от административен орган-министърът с отрасъла, на който е свързана дейността на ф-та. Възможни са и други две решения или от специализиран държавен орган или от съдебен орган.Фондацията няма ОС защото няма членове.Фондацията може да се прекрати на основания които са предвидени в учредителния акт: срок за съществуването и,постигане на целите на целите и,неосъществимост на целта.Фондацията се прекратява с решение на РС, когато целта е станала непостижима или противоречи на законите и на държавния и обществен ред. След прекратяване на фондацията имуществото и се предава на държавата.






З0.Обекти на гражданските правоотношения-понятие,.
Видове вещи и парва върху тях. Вземания. Интелектуална собственост.
Членствени и права в юридическите лица.

Няма точна дефиниция. Но за обект на гражданското правоотношение е може да се приеме, че това е някакъв предмет или благо, около който се движи, развива цялото правоотношение, цялото идейно съдържание на юридическия факт, на правата и задълженията, породени от него.
Благата – х-ка те да са оскъдни, което ги прави желани. Ако те са в изобилие или то не е желано, то няма да е благо, няма да поражда правоотн-я /въздух, космическо пространство, течаща вода.../
Обектите на гражданските правоотношение могат да се разграничат в няколко вида – основно са материални и нематериални.
1.Вещите – движими и недвижими материални неща от материалната действителност, които обектите желаят да притежават – те са самостоятелно съществуващи материални блага, които:
- могат да се възприемат със сетивата;
- имат пространствена обособеност – ако са течни или газообразно трябва да се акумулират в определен обем.
- особен случай за водата, когато използваме определени нейни свойства – кинетични, термални, лечебни свойства, а не самата вода.
2.Нематериалните блага,
- които се ползват с правна закрила /авторски права, търговски марки, ноу-хау/.
- Човешкото поведение - действия или бездействия, както и обективирани резултати от човешкото поведение, които не са вещи.
- съвкупност от права и задължения.
Хората не могат да бъдат обекти на гражданските правоотношения, те са единствено субекти на правоотношение.
Вещите са материални телесни предмети. За вещи има смисъл да бъдат признати само материални обекти, които са достъпни за човека и той може да извлича облаги от тях. Човекът не е вещ, органи или кръв, отделени от човешкото тяло със съгласие на лицето или неговите наследници след смъртта му, могат да бъдат обект на граждански правоотношения и се считат за вещи. Вещ може да бъде само материален обект, който има потребителна и икономическа стойност, поради което някои предмети като чифтове или в определена бройка се считат в оборота за една вещ: обувки, чорапи, колода карти. Съвкупностите от вещи не се считат за една вещ, въпреки че в оборота често са предмет на сделки: сервиз за хранене, колекция от марки или монети.
Видове вещи:
1.Вещите, които се състоят от един материален обект са прости вещи.
2.Голяма част от вещите са съставени от две или повече материални части, които при съединяването си в едно цяло загубват своята самостоятелност и служат заедно за определени цели-тези вещи са сложни/часовник, компютър/.
З.Вещи в гражданския оборот и такива извън него-вещите, върху които с правни актове могат да се учредяват или прехвърлят права в полза на правни субекти, различни от техните собственици са вещи който участват в гражданския оборот. Вещи, които са предназначени за всеобщо ползване-държавна или общинска собственост, поради което не могат да бъдат прехвърляни от собствениците си.
4. Движими и недвижими - в зависимост от това дали вещта е трайно прикрепена към земята и може ли да се придвижи от едно място на друго без да се повреди - изброени са изрично в действащото вещно законодателство. Междинни ситуации – разглобяем павилион.
Недвижими – задължително е тяхното прехвърляне с нотариален акт, подлежат на вписвания в съответен регистър. Исторически са били нещо ценно.
Движими, които са д-вна собственост чрез писмен договор.
Придобивната давността за движимите и недвижимите вещи е различна. Върху движими вещи няма право на строеж.
5.Делими са вещите,чието естество позволява да се разделят на части без да губят значително от стойността си и законът допуска това-сградите са делими,ако в тях са обособени два или повече самостоятелни обекта.Неделими-разделянето на части води до лишаване на вещта от предназначението и.
6. Потребими -вещи при които се засяга тяхната субстанция така, че те се унищожават или съществено намаляват техните полезни свойства /хранителни продукти, горива/. Непотребими - при използването им се износват бавно и съществуването им продължава по дълго време /недвижими имоти, пералня/.
7. 3аместими - когато определено количество вещи от даден вид и качество се третират като равностойни на други вещи в същото количество и от същия вид и качество /селскостопанските продукти /. Незаместими - които нямат равностойни други вещи в гражданския оборот /произведения ни изкуството/.
8. Родово определени - характеризират се с родовите белези на предметите
- индивидуално определени вещи - характеризират се е индивидуални признаци /кола с определен номер на мотора и шасито/. Трябва да са повече х-ките на вещите, а това има по-голямо значение за преминаването на собствеността/ чл.24 ЗЗД –вещно действие на облигационен договор/
9. Главни вещи - които могат да се използват самостоятелно без други вещи. Принадлежности - могат да се използват само заедно с други вещи, принадлеж ността следва главната вещ.
Облаги от вещите могат да се извлекат не само чрез лично служене с тях. Чл.93 ЗС визира като добив /доход/ от вещта плодовете, прираста от добитък, наем и др.Под доход се разбира облаги, получавани от вещ или по повод на вещ, без да се засяга съществено нейната цялост.Всички доходи от или по повод на вещта принадлежат на собственика и,освен ако е установено в закона или е уговорено друго.
Някои от вещите са плододаващи,от тях се отделят движими вещи, без да се накърнява тяхната цялост, които се наричат-естествени /плодове млякото, вълната, яйцата/. Плодовете могат да са органически произведения, когато движимите вещи се отделят от вещта -майка в резултат на биологически процеси, които протичат в нея /роденото агне, снесените яйца/. Като плодове се третират и добиваните от мината руди, въглища тези плодове са неорганични произведения. Плодовете принадлежат на собственика на плододаващата вещ доколкото не е установено в закона или уговорено от страните по сделката друго. Изключение от това правило е чл.72 ЗС /Добросъвестния владелец придобива плодовете от чужда вещ до предявяването на иск за собственост срещу него/. От плодовете се отличава прирастът на една вещ, от прираста следва да се отличава приращението/към една вещ се прикрепва друга или други вещи от действие на човека или вследствие на природни сили /поникването на трайно насаждение от семе, донесено от вятъра/. В резултат на приращението също се увеличава стойността на вещта.
Доходите, които се получават въз основа на облигационни отношения във връзка с използването на една вещ се наричат граждански плодове /наем, лихва/. За разлика от естествените плодове те са вземания. Доходи са и заместващи, облаги, придобивани въз основа на облигационни правоотношения при увреждане или погиване на вещта /застрахователно обезщетение/
1. Собствеността преминава в момента на индивидуализация на вещта.
2. Необходимо е да се прегледа вещта в момента на преминаването за явни и скрити дефекти.
3. Рискът от погиване на вещта носи неговия собственик
4. Не може да се получи погиване на всички вещи от един вид /наводнение в склад при което се унищожават вещите от един вид, но има и други възможности за придобиване на собственост на вещи, които желаем/ - genus periere non
- genus limitatum – ограничен род с краен брой вещи
Върху една вещ може да има вещно право на ползване – на движимите рядко, а на недвижимите с/у нотариален акт.
- Право на строеж
- Право на собственост на постройката

При договарянето само това е позволено място за строеж
и то е право на собственост на постройката
застроена част, която става
собственост на собственика на земята

застроена част

позволено

Това е само в право на собственост на постройката
Право на обитаване в нашето законодателство няма, а има право на ползване. Ползвателят има право да прибира ползите и т.н., без да я разрушава и продава.
Членските права при търговските дружества не могат да се обединят под общ знаменател-всеки член има различен дял в/у имуществените права и неимуществените. В/у имуществените – печалба, ликвидационна квота. Неимуществени – при контрол и управление. При увеличаване на капитала всеки получава различна печалба, пропорционална на неговия дял.

Вземанията са / за тях говори в лекциите си/ права с особено качество, които са не само права, но и обекти. Вземанието е правна възможност на един субект да претендира определени права от друг субект. Може да са за вземания за вещ, за издръжка, за гледания, за изработване на вещ,.... Те са прехвърлими права чл. ...... ЗЗД, чрез транслативен договор - апорт в търговско дружество.
Може да са прехвърлими и чрез цесия чл. 99 ЗЗД. Може да се договори, че едно вземание е непрехвърлимо, но правото е критично настроено към непрехвърлимостта на вещите, защото те се вадят от гражданския оборот, което пречи на свободното функциониране на пазара. Всяка договорка за непрехвърлимост не важи за трети лица, като отговорността се носи само от този, който е сключил договора и длъжникът може да претендира само пред него – този, с когото се е договорил.
При цесията имаме основни изключения при вземанията. Може и непрехвърляемост на акции извън сегашните акционери – винкулиране – режим за прехвърляне на акции на трети лица, които не са акционери в това дружество. Според ТЗ се приема, че по този начин е необходимо да се примат нови акционери, които може и да не се приемат- свързано е с нов договор.



31 . Ценни книжа, пари и нематериални блага.
Имущество-понятие, съдържание. Имущество като обект на правото.


Ценните книжа са особен вид движими вещи, те са документи, в който е инкорпорирано право, по такъв начин, че упражняването на правото да зависи от приносителя.
1. Документ – волеизявление което е материализирано чрез писмените знаци в/у носител и е авторизирано с подпис.
2. Инкорпорирано право въплътени са в документа субективни права, които сделките, закрепени върху тях пораждат.
3. Упражняване на тези права е предявяването на документа от титуляра.
Стойността на ценната книга се определя от стойността на субективното право която тя материализира. Ценните книжа участват в гражданския и особено в търговския оборот като стоки, които могат да се превръщат в налични пари чрез банковите институции и фондовите борси. Притежателят има права инкорпорирани върху ценната книга.
Примери:
1.Акционер едно АД се легитимира като член само чрез това, че държи у себе си акциите.
2. Притежател на чек – Това е нареждане към банката да изплати някакви пари.
3. Запис на заповед се изплаща само чрез документи на ценни книги.
Групи ЦК.
1. Диспозитивни – удостоверява наличието на едно право, но правото съществува независимо от ЦК – временно удостоверение за в членство в АД.
2. Конституивни – издаването на ЦК е условие за възникване на право, ако не е издадена ЦК не възниква право – Акция на приносител, Запис на заповед, Менителница, Чек.
3. ЦК с чисто легитимационно действие – длъжникът по ценна книга може правомерно да изпълни изискването по ЦК, на всеки без да проверява дали приносителят е и носител на това право – марка за багаж, талон от гардероб за дрехи и т.н.
Според начина на прехвърляне на ЦК - как се легитимира притежателят на материализираното в документа субективно право ценните книжа биват:
1.Ценни книжа на приносител- за притежател на субективното право се счита правомерния държател на документа /чек, акция, облигация/. Не е посочен титуляр. При този вид ценни книжа прехвърлянето на права, материализирани в тях, е максимално улеснено и става с предаването на документа – облигации, марка от гардероб, акция на приносител – конституивна – ЦК се прехвърля чрез просто предаване.
2 .Поименни ценни книжа са тези в които задължително се посочва името на притежателя на субективно право материализирано в документа. Отбелязва се името само на първия титуляр, а останалите имена може да се приложат в допълнителен документ. Запис на заповед, Менителница, Чек и чрез Джиро315,316 ТЗ

3. Ректа - характеризират се с това , че притежателя на субективно право, който има възможност да го прехвърли на друго лице с джиро /запис на заповед, менителница/, забранява това прехвърляне с Джиро , а само чрез цесия /поименен чек, ипотечен акт/. Чл. 466 ТЗ

Длъжник



К1-Кредитор - джирант


К2 джиратар – джирантът му е прехвърлил собственост и ако той я
прехвърли на Кn, той се превръща в джирант

Кn
При джиро Кn си иска дължимото от Дл., ако той няма пари, може да иска дължимото от всеки джирант.
При цесия Кn може да си иска дължимото от Дл. и само от последния от когото е получил.

D 10000 лв. С – създава се вътрешно – валутно отношение при което:
1. Дл. може да плати в брой – валутно отношение при което може да се има претенции към стоката, която ще се получи.
2. Дл. може да издаде Запис на заповед - не може да има претенции към стоката. Създава се неравностойно отношение между страните.
Предохранителни мерки при издаването на Запис на заповед:
1. Вписва се въз основа на какво се издава;
2. Издадената Запис на заповед се издава от .... и тя се погасява.......
3. Цената на този Договор се смята за платена от издаването на ЗЗап.
4. При изплащането ЗЗап. Да се върне на длъжника
5. С изплащането на цената в ЗЗап се смята, че претенцията е удовлетворена.
6. С унищожаването на ЦК се смята, че задължението е приключило.
Безналични ЦК. – вписвания в регистър, д-вни ценни книжа – удостоверяват, че едно лице е носител на съответно право.
Х продава само част от правата си на У. Отиват в регистъра и правят справка дали Х има съответните права. Издават се нови удостоверения за съответно новите придобити от У права и за променените права на Х. Тук регистърът може да замести съответните ЦК, като самия той удостоверява кой и колко е притежател на съответни права.

Парите са материални обекти с най-голямо практическо значение в за гражданско-правния живот. Чрез тях се оценяват и обезщетяват не само имуществените,но и не имуществените вреди. Парите са универсално средство за разплащане и средство за натрупване на трудови_спестявания. Парите са особен вид движими вещи, те са ценни книжа на приносител и изключително право да ги издава има само държавата.Парите са заместими вещи, при които за разлика от останалите материални обекти не се поставя изискване за качество единствено от значение е видът на паричната единица и количеството. Парите са вещи, които принадлежат към род, който не погива. Парите са делими вещи, защото една монета или банкнота може да се замести с няколко други сумата от които е равна на отбелязаната върху нея стойност. Парите имат нумизматична стойност и в колекции от различни монети те участват като индивидуално определени вещи.
Нематериалните блага са идеи или завършени творчески произведения или отличителни знаци,които могат да се използват за задоволяване на материални или духовни потребности, поради което имат стойност. Нематериалните блага могат да бъдат обект на правоотношения след като се обективират по начин да могат възприети и от други лица,различни от създателите им. Предпоставките за възникване на правата на нематериалните блага са уредени различно за авторските творби авторски права възникват след обективиране на творческото произведение, за изобретенията, промишлените образци и отличителните знаци които се обозначават с общото понятие индустриална собственост субективни права възникват само след като се спазят определени формални изисквания и компетентни държавни органи ги признаят за годни за закрила или просто ги регистрират. Обектите на индустриална собственост заедно с авторските творби и сродните на тях обекти се обединяват с общото понятие интелектуална собственост те се ползват и с международна закрила по някои международни конвенции.

II. Имуществото е съвкупност от имуществени права, които принадлежат на едно лице/ на собственик, на ползвател/.Няма имущество без правен субект. Имуществото като обект върху който се насочва принудителното изпълнение, е съвкупност от права които имат икономическа стойност могат да бъдат придобивани и прехвърляне срещу пари. Вещи не се включват в тази категория. В имуществото се включват само права които имат имуществен характер, могат да участват в гражданския и търговския оборот, поддават се на оценяване в пари. Такива са правото на собственост и правата върху чужда вещ/ право на ползване, право на строеж и надстрояване, сервитутите/.
Част от имуществото са имуществените облигационни права-парични вземания, права за прехвърляне на собственост, предаване на вещи. Към състава на имуществото се отнасят правата инкорпорирани в ценни книжа,както и дялово участие в търговски дружества и кооперации. В имуществото се включват имуществените потестативни права/правото да се иска делба на обща вещ, право на иск по чл.19.ал.З ЗЗД, право на изкупуване на дял от собственост по чл.ЗЗ ал.2 ЗС/. В имуществото не се включват лични права /право на име, авторство, живот /В имуществото се включват и фактически състояния които имат стойност /владението като упражняване на фактическа власт върху вещ/.Чл.13 и чл.14 от ЗН дава по широко съдържание на понятието имущество-както имуществените права така и правните задължения /с имуществен характер-задължения за парични суми,предаване на вещи или извършване на услуги/ на Ф.Л.след смъртта му. Имуществото винаги се свързва с определен правен субект,който обединява около себе си субективните права и правните задължения които образуват имуществото. Всеки правен субект има имущество и то само едно. Откритото наследство няма носител на права и задължения до момента на приемане на наследството от наследниците, които го придобиват с обратна сила от момента на откриването му - чл.48 ЗН. След прекратяване на правен субект неговото имущество се превръща в съвкупност от имуществени права и задължения които се включват в имуществото на друг правен субект.
Когато в имуществото на даден правен субект стойността на задълженията надвишава стойността на правата той се намира в несъстоятелност. Неплатежоспособни са длъжници които не могат да изпълняват своите парични задължения поради липса на налични парични средства в определен момент. Неплатежоспособния длъжник може да не е несъстоятелен тъй като има достатъчни активи в имущество, но не разполага със свободни парични средства в определен момент.
Правната сфера на субекта е по широка от имуществото, тъй като включва и всички лични права и задължения и фактически състояния на лицето.
Имуществото не е субективно право, нито обект на субективно право. Правния субект не може да се разпорежда с цялото си имущество приживе, а само със отделни субективни права, правни задължения /чл.212,ал.2 ЗЗД/ или съвкупности от такива.Възможно е в имуществото на едно лице да има обособени съвкупности от права и /или задължения посветени на определени цели /целеви фондове в имуществото на някои Ю.Л./. Нормите на ГПК изключват от имуществото като обект на принудително изпълнение някои субективни права с цел да осигуряват физическо оцеляване на длъжника или продължаване дейността на Ю.Л. Имуществените права върху които може да се посегне при принудително изпълнение образуват неговото секвистируемо имущество /то с различно по ГПК и ТЗ /. В имуществото на един правен субект може да има съвкупност от права и задължения подложени на специален правен режим /наследник приел наследство по опис отговаря за задълженията на наследодателя само до размера на придобитите по наследството от същия права/. Правното значение на имуществото се състои в това, че то служи като общо обезпечение за задълженията на неговия носител.



32. Юридически факти на гражданското право-понятие, видове.
Фактически състави-понятие и видове.
Смесени Г-П фактически състави и техните особености

Юридическите факти /ЮФ/ са нещо реално съществуващо. Терминът ЮФ теоретичен и не се използва в законодателството. В ГПК – “факти с правно значение” т.е. ЮФ. Като синоними на ЮФ в правната л-ра се използват термините – “правнорелевантни” или “правно значими”. Термините юридич. или правно действие се използват както за означаване на ЮФ, така и за определени правни последици, когато се говори за правното действие на определен ЮФ. ЮФ привеждат в действие, във всеки конкретен случай, правната норма и предполагат възникване на определени правни последици. Връзката между ЮФ и правните им последици не е причинно-следствена, а нормативна, тъй като е установена по волята на законодателя. По принцип правната норма не може сама да породи правни последици без осъществяване на юридически факт. /таблица е от лекцията му/











Сделките – ЮФ с основно значение, волеизявления, действия или резултати от поведение на гражданско правни субекти, които се извършват се под контрола на волята, или с контрол на волята телоизвършване – договор за изработка. Сделките – едностранни – волеизявление от едно лице, двустранни – волеизявления на две лица, които може да се насрещни или съвпадащи, за постигане на сделката, многостранни – волеизявление на две и повече лица, като при тях няма насрещност, а само еднопосочност – съгласието и на тримата собственици води до отдаване под наем на имота. Не са равнопоставени гласовете – акционерите в едно АД притежават различен брой акции, от което следва, че и думата им в общото събрание ще се чува по различен начин.
Постъпки - правни действия които не са желани от извършителя – признаване на дълг. Дали за извършването на едно правно действие е необходима дееспособност на съответния обект – ако не е необходима – това е постъпка, ако е необходима – това е сделка / признаване на дълг, изпълнение на определено задължение може да не се изисква дееспособност, стига това да не уврежда лицето.
Състояния – може да зависи или не от човешката воля – роднински връзки, брак м/у лица, лицето е живо в определен период, псих. болно лице е поставено под запрещение.
Юридическите актове на ГП се уреждат от правни норми на ГП.Типични ЮФ на гражданското право са правните_сделки и юридическите постъпки.
1.Според естеството си юридическите факти се делят на :
I. Юридически действия /ЮД/- телосложения, извършени под контрола на човешката воля в техните два вида като активно поведение -действие в тесен смисъл и бездействия.Такива са правните сделки като договор за наем, за дарение. Според това дали са осъществени в съответствие с предписанията на повелителните правни норми или ги нарушават ЮД се делят на:
o Правомерни-това са правните сделки, упражняването на субективни права в границите установени от закона.Те пораждат желаните за правни последици.
o Неправомерни-противоречат на повелителните правни норми, които са заповядващи или забраняващи. Неправомерни действия са неизпълнение на правно задължение, непозволено увреждане, упражняване на субективни права в противоречие с чужди права и интереси.
o Морални и неморални – как се преценяват спрямо нравствено етичните норми, които господства в обществото-санкции по чл. 26, ал.1 ЗЗД
II. Юридически събития- са такива юридически факти, които настъпват независимо от волята на човека.Те са природни явления или прояви на природни сили или закономерности. Мисля, че раждане и смърт също.
III. Гражданското право признава за юридически факти и определени психически преживявания и душевни състояния на Ф.Л./намерението да се третира вещта като своя - при владението по чл.68 ЗС, незнанието на определени факти и права - като добросъвестност. Тъй като тези факти трудно се доказват, законодателят установява за някои от тях оборими презумпции, въз основа на които те се считат за установени при наличие на определени факти до доказване на противното от заинтересованата страна.
IV. В зависимост от това дали ПН свързва правните последици с един юридически факт или с два и повече се различават
1. Прости юридически факти.
2.Фактически състави.
Дали един факт ще се третира като прост или ще се разчлени на два или повече, образуващи фактически състав, зависи от гледището на законодателя. Това деление има важно практическо значение, защото за настъпване на правните последици при сложните юридически факти трябва да бъдат осъществени всички съставни елементи на състава.
V. Според съдърж-то на правните последици, които пораждат, ЮФ биват 6 вида:
1. Правопораждащи_- въз основа на тях възникват нови субективни права и правни задължения.
2. Правопроменящи - ЮФ, които предизвикват промени в съществуващи Г-П правоотн-я. Един собственик изкупува дела на друг съпритежател на обща вещ, неговият дял се увеличава, а заедно с това се променя и правоотн-то му с другите собственици; Разделяне от собственици на делими вещ, като всяка част може да се превърне в самостоятелен обект; Преобразуване на сдружение...
3. Правопогасяващи - ЮФ, които предизвикват загубване на правото да се търси защита от д-вни органи от носителя на субективното право.Такива са сроковете на погасителната давност, при които ако правоимащият не упражни правото си на до изтичането им, задълженото лице с възражение предправозащитния орган поражда погасителния ефект.
4. Правопрекратяващи - с тях се прекратяват съществуващи права и правни задължения /изпълнение на облигационни задължения, изтичане на преклузивен срок. ЮФ на ГП могат да доведат да прекратяване на ЮЛ/.
5. Правопроменящи /првоунищожаващи/ ЮФ, които иматз последица заличаване с обратна сила на породени преди това правоотн-я
6. Правосъхраняващи - са тези юридически факти, които имат за правна последица запазване на едно субективно право от погасяване или прекратяване /признаване на задължението от длъжника, което прекъсва погасителната давност и започва да тече нова, продължаване действието на договор, сключен под прекратителен срок/.
Действие на Г-П ЮФ - по време ЮФ на ГП проявяват своето действие, след осъществ-то си. Действието им може да бъде отложено във времето – в договор е предвиден отлагателен срок, а правните последици ще се породят при настъпването му Важен е ? – могат ли ЮФ на ГП на имат действие за минал момент. Уредени са в законодателството такива случаи: 1. сбъдването на предвидено в сделката условие – чл. 25 ал. 2 ЗЗД. Сбъдването на отлагателното условие поражда правните последици на сделката от сключването и. 2. Съдебни решения за унищожаване на сделка страдаща от пороците по 1. 27-33 ЗЗД, за разваляне на договор по чл. 87 ал. 3 ЗЗД, за отмяна на дарение по чл. 227 ЗЗД.
Спрямо лицата – в ГП има обща разпоредба, която урежда това действие. Чл. 20а и чл. 21 ал. 1 регламентират, че “договорът поражда действие само м-у страните, а спрямо трети лица – само в предвидените от закона случи”. Извод – ЮФ на ГП пораждат пряко действие за правните субекти, участвали в осъществяването им и са изявили воля да бъдат обвързани с тях. При едностранните сделки – те обвързват лицето, което ги извършва, а не това, до което са адресирани – наследникът по завещанието придобива наследствени права, ако приеме завещанието.
Неправомерните ЮФ – пораждат правни последици за осъществилите ги лица независимо от тяхната воля.
Пряко действие на ЮФ – действие на ЮФ спрямо лицата, които са осъществили, или спрямо тези, които са засегнати от тях.
Отразено рефлексно действие – действие на ЮФ спрямо трети лица – договор в полза на трето лице чл. 22 ЗЗД /има и още примери на стр. 424/
Фактически състави - За ФС е х-рно това, че за настъпване на определени правни последици е необходимо осъществяването на два или повече отделни юридически факта – съвкупност от ЮФ. Сключването на един договор е процес – оферта, приемането и водят до сключване на договор. Възможно е юридическите факти, включени в състава, осъществени поотделно, да имат свои правни последици. Правното действие на фактическия състав е различно от последиците на отделните негови съставни елементи и настъпва само когато са осъществени всички заедно. Някои от фактите определят съдържанието на правното действие на състава, което дава основание да се квалифицират като главни. Други единствено обуславят настъпването на това действие, поради което се отнасят към не главните елементи на състава. ЮФ, които като елементи на фактическия състав са предпоставка за пораждане на правните му последици, без да определят тяхното съдържание се наричат в правната теория условия на правото.
II. Според това кога във времето се осъществяват отделните елементи на фактическия състав различаваме:
1.В едни случай законодателят изисква всички съставни елементи да се осъществяват едновременно /сключване на сделка по нотариален ред, брак/
съгласие на м.. този фактически състав
съгласие на ж. два ЮФ – сключен
Брак необх. възраст граждански брак
подписи
чл.11 Сем.К

2.В други случай юридическите факти от състава се осъществяват последователно /при погасителната давност/.

неизпълнение изискуемо
няма препятствия
Договор възможност
право на вземане
на неустойката
III.Фактическите състави според това дали отделните им елементи се обуславят взаимно или не биват:
1. Статични-при тях няма взаимно обуславяща връзка между отделните елем-ти.
2.Динамични-представляват верига от взаимно свързани ЮФ, които се осъществяват последователно.
IV.Фактическите състави могат да се разграничат според това дали пораждат правни последици само в областта на ГП или и в други правни отрасли.
1. Еднородни фактически състави - те включват два или повече юридически факта, които принадлежат към един и същ правен отрасъл. При тях целия състав се регламентира от нормите на един правен отрасъл /сключване на сделка от непълнолетен със съдействието на един от родителите-урежда се от норми в ГП/
2. Смесените гражданско правни състави /СГ-ПФС/ се характеризират със следните белези: - те се състоят се от два или повече юридически факта:
- те са нееднородни ФС и включват най-малко един Г-ПЮФ и един не Г-ПЮФ.
Практическо значение имат главно онези СГ-ПФС, които включват властнически актове /ЮФ от публичното право/. СГ-ПФС пораждат като цяло Г-П последици. Осъществяването на този фактически състав започва с гражданско-правния юридически факт осъществен от дееспособни гражданско-правни субекти, които са равнопоставени. СГ-ПФС са: учредяване на сдружение по_ЗЛС или на ЖСК, сключване на брак,сделка извършена по нотариален ред. сделки сключени с нотариален акт, сделката на разпореждане/.
При ГП – това е сделка, сключването на договора е създаване отнош-я м/у страни
При АП – това е административен акт – издаване на решение.
Когато има такъв елемент:
1. Гражданския елемент – сделката ще се преценява съобразно разпоредбите на ГП и т.н.
2. Условията за унищожаемост на сделките са на основа ГП или АП.
3. Пример: Ако е нищожен по АП, се установява, че той не съществувал и няма да породи правни последици /ПП/
4. Ако е унищожаем - то той е отменен с действие за в бъдеще, а не за породените до този момент ПП /Правила за нищожност на брака, на завещанието и т.н./
Ако един от ЮФ от СГ-ПФС отпадне, отпада и претендираното право.
При раждане и смърт имаме само един ЮФ. Дори един ЮФ е достатъчен за пораждане на правни последици.
Родени деца и такива 300 дни след раждането
Общност на имуществото
Откриване на наследство
Смърт прекратяване на брака
Отлагане на падежа
Прекратяване на задълженията към умрелия и спрямо лицата



33.Придобиване на права. Видове придобиване на права – първично и вторично, прехвърлително и учредително, универсално, партикуларно и сингуларно. Значение на деленията. Правоприемство. Защита сигурността на оборота с оглед придобиване на права. Изменение и изгубване на права.

Гражданско-правните последици на различните юридически факти се характеризират с голямо многообразие. Някои от тях представляват пораждане, изменение, погасяване или прекратяване на субективни ГП и задължения.
Юридическите факти и фактически състави, които имат за последица пораждане на субективни права в имуществото на гражданско-правните субекти. Между тях най-често използваните от правните субекти са договорите, при които субективното право се придобива въз основа на волеизявлението както на предишния, така и на новия носител /продажба, замяна, дарение/._ Юридически постъпки като производство на нова вещ, преработване на чужди материали, намиране на съкровище са уредени в ЗС като придобивни основания.
Съществено значение за правните последици на юридическите факти-придобивни основания е делението им на първични /оригинерни/ и вторични /производни/.
Първичен способ или основания за придобиване на субективни права -юридически факт или фактически състав, в който няма елемент друго лице да е притежавало определено субективно право. Субективното право се придобива чисто от всякакви тежести.
Примери: 1.Може да стане наша собственост определена безстопанствена вещ само по придобивна давност. 2. Може при окупация. 3. Ако при преработване на суровини и материали новополучената вещ надхвърля стойността на вложените материали бихме имали основание за собственост на получената вещ, след редица доказателства. 3. Ако изградим постройка, на ако тя е в/у чужд имот, собственикът на имота става собственик и на постройката. 4. Намерен хероин, оръжие и др опасни за живота и здравето в-ва, изоставена кола, с която е извършено престъпление - д-вата става собственик. 5. Одържавяването 1947 год. на едрата селска и градска собственост е първична собственост.
Вторични /производни/ - необходимо е въпросното право да е било в патримониума на определено лице – на праводателя. Наричат се още правоприемство - сукцесия
За производното придобиване е характерно, че едно субективно право, което е било притежавано от един правен субект, или преминава изцяло в имуществото на друг, или от него се извежда друго субективно, по-тясно по съдържание, в полза на друг правен субект. При производното придобиване, за разлика от първичното, съществува необходима зависимост между придобиването и определено субективно право, притежавано от точно определено лице. Последното е обуславяща придобиването правна предпоставка, ако тя липсва, не настъпва и производно придобиване от друг правен субект.
Продажбата е вторичен способ за придобиване на права, защото правото на собственост се доказва трудно, но се владее вещта чл.72 ЗЗД и може да се заведе собственически иск с/у владеещия несобственик. Чл. 108/не е така ЗЗД,/ но тук право на собственост е възмездното правно основание, на което се крепи гражданския оборот.
Правоприемство. При всяко производно придобивно основание възниква правоприемство. При него правоотношението възниква между две лица-едното се нарича праводател и е необходимо да притежава определено субективно право, другото лице което придобива субективното право се нарича правоприемник. Правоприемство не настъпва, когато производното придобивно основание загуби правното си действие с обратна сила, поради отмяна на дарение или съдебно решение, унищожаване или разваляне на сделката.
Според това дали се прехвърля притежаваното от праводателя право или въз основа на него се учредява и прехвърля друго право правоприемството бива:
1. Прехвърлително правопр-ство - транслативна сукцесия - характеризира се с това, че едно право, което принадлежи на праводателя, сменя своя носител преминава у правоприемника. При този вид правоприемство правото се придобива със същото съдържание и тежести ,които са го обременявали у праводателя /продажба, замяна, наследяване по закон или завещание / -
2. Учредително правоприемство - конститутивна сукцесия е налице, когато праводателят отдели от съдържанието на притежаваното от него право част от правомощията и учредява едно ново право, по-ограничено по съдържание от неговото, което правоприемникът придобива. Праводателят запазва своето субективно право,но то се обременява вследствие на учредителното правоприемство,поради което съдържанието му се стеснява /прехвърляне правото на собственост в/у право на строеж.право на ползване, на строеж, сервитут/.
ЗЗД допуска приемство и в G-P задължения. Смяната на носителя на гражданското задължение се нарича заместване в дълг. В зависимост от това колко права и задължения преминават към правоприемника, правопр-ството бива:
1 .Универсално – общо - всички имуществени права и задължения на един правен субект или дялове от тях преминават върху неговите правоприемници /наследяване по закон или завещание/
2.Частно правоприемство - сингуларно - свързано с преминаване на отделни права, евентуално и правни задължения, към правоприемника /продажба, замяна и дарение/. При ЮЛ такова правопр-ство настъпва при сливане.
Производното придобиване е възможно при съблюдаване на основни правила:
1. Никой не може да прехвърли права, които сам не притежава.
2. Никой не може да прехвърля повече права,отколкото сам притежава. Възможно е след прехвърлянето да настъпят такива ЮФ, които предизвикват отпадане с обратна сила на правата на праводателя - принципът, който действа тук е, че с отпадане на правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника. За да избегне несправедливо осуетяване на придобиването и в интерес на сигурността в правния оборот, законодателят установява редица изключения от тези принципи /чл.17 ал.2 и 3,33 ал.3,чл.88,ал.2 от ЗЗД/. Изключенията от тях могат да се установят само с изрични правни норми.
Гражданските правоотношения могат да претърпят изменения под действието на определени юридически факти или състави. Промените могат да засегнат различни страни от съдържанието на субективното право и на правното задължение, стига да не се заменя предметът на правоотношението с друг. Обикновено промените в съществуващи субективни права и задължения са резултат от последващо споразумение между страните по правоотношението. Договорната практика познава включването в сделката, която поражда правоотношението, на клаузи, по силата на които страните се задължават да внесат промени в нея или да развалят договора, ако поради изменение на икономическите условия след сключване на сделката изпълнението и е станало непосилно за едната или за двете страни. Изменения в правата и задълженията по гражданските правоотношения могат да настъпят и въз основа на нормативен акт /чл.266,ал.2 ЗЗД/
Загубването на субективни права представлява или лишаване на правния субект от правото за в бъдеще,или отпадане на правото с обратна сила все едно, че не е било притежавано. При някои юридически факти тази правна последица настъпва, без да е необходимо изявяване на воля от притежателя на правото /погиване на вещта, при смърт на носителя, при отнемане на правото с властнически акт/. По волята на носителя на субективно право загубването може да е правна последица на извършени от него разпоредителни правни действия, които водят до прехвърляне на правото. Загубване на субективно право може да настъпи при едностранно волеизявление на неговия притежател за отказ от правото отказ от наследство/.



34. Правна сделка - произход и сравнителна правна уредба.
Понятие. Сравнение с юридически факти.
Съпоставяне и отграничаване от юридическите постъпки.
Сравнение с властническите актове. Сравнение с неправомерни действия

На древните правни системи, включително и на римското право, не е било познато общото понятие правна сделка. В западноевроп. правна теория юристите от школата на естественото право въвеждат в употреба общото понятие правен или волеви акт.
Понятието правна сделка и първите задълбочени познания за тази категория юридически факти правната теория дължи на пандектистите в Германия от 18 и 19 век, а терминът правна сделка е въведен в началото на_ 19 век от германския юрист Хуго. Обща правна регламентация сделката получава в гражданския закон на Саксония, а след това и подробна уредба в ГГЗ.
Във Френския граждански кодекс няма общи правила за сделките. Общи правила за сделките липсват не само в гражданските законодателства, които са създадени по образец на ФГК, но и в преобладаващ брой законодателства, изградени по пандектната система като тези на Швейцария, Австрия. Обща уредба за правната сделка като родова категория съдържат сравнителна малко съвременни законодателства като бразилското, гръцкото,полското. В страните от англосаксонската правна фамилия също не се регламентира и използва общата правна категория сделка.
Правната сделка_е правомерен юридически факт включващо волеизявлението на едно или повече лица, насочени към пораждане на правни последици и определящи съдържанието на тези последици. При сделката волеизявленията се извършват винаги от лица, които не са носители на властнически правомощия - от субекти на частното право. Сделката се извършва, а договорът се сключва. Видове сделки – наем, продажба, имотни, упълномощителни, заем за послужване и т.н.При двустранни договори по чл. 19 ЗЗД – сключилите предварителния договор се задължават да сключат и окончателния договор.
Сделките са с най-висока степен на абстракция – сключване, разваляне и прекратяване чрез едностранни действия – завещателни разпореждания.
Елементи на сделката са :
1.Волеизявление -без волеизявление няма сделка.То е съзнателно осъществено човешко поведение, с което се изразява желание да се породят определени правни последици. Волеизявление могат да извършват само разумни човешки същества.
Волеизявленията биват: такива които имат адресат - предложение за сключване на договор, разваляне на договор извънсъдебно по чл. 87 ЗЗД. При този вид волеиявл-я се изисква да бъде направено необходимото за достигане до знанието на лицето, до което е адресирано. То може да се направи непосредствено пред лицето или посредствено - като се използват технически средства или чрез пратеник /нунциус/. Ако при предаване на волеизявл-то посредствено, можеда да е допуснат неточности, грешки и т.н. В този случай виновните лица ще носят отговорност ако са действали неправомерно.
Волеизявл-я, които не се нуждаят от адресиране, но пораждат своите правни последствия, независимо дали са доведени до знанието на други лица – отказ от право на собственост в/у движима вещ чрез изоставянето и, отмяна на саморъчно завещание след унищожаване на документа
Волеизявл-я - главни – те определят с-нието на правните последици и добавъчни – сключване на сделка то непълнолетен – неговото изявление е главно, а на родителя – добавъчно.
2.Втория съществен елемент на сделката е нейното правно
действие или правните и последици. Много важна характеристика
на правните последици, които сделките пораждат е, че те са
желани от страните по правоотношение. Проявява се в 5 насоки:
1. пораждане на субективни права и задължения -
- има всеки вид договор уреден от ЗЗД
2. изменение на породени вече права и задължения – - договор за удължаване на падежа за връщане на пари
3. съхраняване на породени правоотн-ния - мълчаливо продължаване договор за наем
4. прекратяване или отмяна с обратна сила на породени правоотн-я – прекратяване на наем с едностранно предизвестие
5. погасяване на субективни права – волеизявление за позоваване на изтекла погасителна давност.
Правни сделки могат да доведат до прекратяване, сливане на ЮЛ.
При опорочаване на един от компонентите, отпада и договора - при заплаха, насилие, измама, грешка....
Съпоставяне и отграничаване от юридическите постъпки.
Юридическите постъпки са също волеви човешки действия, които пораждат гражданско правни последици. Те се различават от сделките по това, че не се предприемат с цел да се породят правни последици. Пораждат по силата на специални правни норми, независимо от това дали лицата, които ги извършват, желая или не тяхното настъпване. Авторите на волевите актове не определят съдържанието на правните им последици, то се определя от специалните правни норми, в които те са предвидени. Осъществ-то на някои от юридическите постъпки води до създаване на ново фактическо или правно състояние, до определен резултат /владението по чл.68 ЗС, създаването на нова вещ чрез преработване, смесване, присъединяване , изобретение авторство на творческо произведение/. При някои от тези юридически постъпки законодателят поставя определени изисквания само спрямо резултата от настъпилия юридически факт - за осъществяването им не се изисква дееспособност за разлика от сделките. При по-голяма част от юридическите постъпки обаче също се изисква дееспособност за осъществяването им - управление на чужда работа без пълномощие, уведомяване за скрити недостатъци при продажба, признание на дълг.. Поради липса на общи разпоредби за юридическите постъпки и тяхната оскъдна специална уредба, общите правила, за договорите биха могли да се прилагат за тях по аналогия!
Сравнение с властническите актове – властническите волеизявления пораждат ГП последици – админ. алтове за отчуждаване на имот за д-вни нужди, съдебни решения за унищожаване и разваляне на договори – актове, които се издават против волята на правните субекти, при което и последиците са нежелани от тях.
Не е сделка и волеизявлението на субект от частното право, което иска издаване на облагодетелстващ го властнически акт. Само се извършва сезиране на д-вния орган за издаване на властнически акт, пораждащ правни последици в частноправната област.
Няма правен характер и обещанието за действие под “честна дума”. Лицето което дава това обещание не е имало намерение да поема правни задължения, поради което при неизпълнение да се прилагат юридически санкции.
Сравнение с неправомерни действия -



35. Видове сделки : едностранни, двустранни и многостранни. Сравнение с едностранните, двустранните и многостранните договори. Между живи и с оглед на смърт. Предоставящи имотни облаги, възмездни и безвъзмездни. Сделки на управление и разпореждане,

1. Едностранни сделки - състоят се от волеизявлението само на една страна по правоотношението, което пораждат. Едностранни сделки са: упълномощаването, приемането и отказът от субективни права – от наследство, разваляне на двустранен договор по чл. 87 ал.1 и 2, запис на заповед и чекът, менителницата, компенсации на насрещни задължения. За някои едностранни сделки се изисква, за да породят правно действие да бъдат адресирани до други правни субекти /това са сделките които се нуждая от получаване - упълномощаването/. Има едностранни сделки които задължително трябва да бъдат извършени пред ДО за да породят правни последици /отказ от наследство,припознаване на дете/.
II. Двустранни сделки - при тях е характерно, че два правни субекта извършват волеизявления един спрямо друг, те са взаимни волеви актове. Всяко от волеизявл-та има свое наименование - едното се нарича предложение, а другото приемане. Адресирани са до насрещен правен субект. Сделката се сключва ако адресатът на предложението го приеме и отправи свое волезявл-е до предложителя. Двете волеизявл-я не са еднакви по с-ние но задължително трябва да съвпадат по смисъл . Селката се сключва ако: продавачът предлага да продаде определена вещ, за посочена цена, договор ще се сключи тогава когато адресатът на предложението приеме да купи същата вещ на определената цена.
Двустранни сделки са договорите. Договорите са чл.8 ЗЗД - съглашение м/у две и повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка м/у тях” Х-рно за тях, е че включват в себе си две или повече взаимосвързани волеизявл-я насочени към пораждане на правни последици. Договорите се делят на: , като делението е в зависимост от правните последици
- едностранни- пораждат правни задължения само за едната страна по правоотношението или изобщо не пораждат правни задължения, а само субективни права за другата страна /заем за послужване, влог, дарение/.
- двустранни - пораждат както субективни права, така и правни задължения и за двете страни /продажба, замяна, наем/. Едностранните и двустранните сделки могат да включват две или повече лица на една от страните по правоотношението като волеизявленията трябва да са еднакви.
- многостранни - включват две или повече волеизявления които имат или еднакво съдържание или са взаимно свързани и са насочени към постигане на общи цели. Тези договори нямат две страни, а двама или повече участници /учредителни договори за кооперации, сдружения/
Решения – правомерни правни актове, волеизявления на органи на Ю.Л. пораждат последици главно за членовете на общността в техни вътрешни отношения.. В областта на частното право, решенията представляват едно или повече волеизявл-я, направени от субекти, които са оправомощени да пораждат правни последици. В търговските дружества се говори за кворум /необходимия брой лица за вземане на валидно решение/ и мнозинства при вземане на решенията, а в ТЗ е указано какви са те – абсолютно – 50% от всички; относително – 50% от присъстващите; квалифицирано – специално – 2/3, ¾, консенсус – единодушие. При колегиалните органи, за да са действителни решенията, се изисква определен брой еднакви по с-ние волеизявл-я на оправомощени да изразяват волята си лица.
Сделки между живи и с оглед на смърт- 1. Сделки между живи пораждат правни последици между лица които са живи. 2.Сделки с оглед на смърт- са формални сделки /законът предписва определена форма като условие за действителност. Тези сделки пораждат правни последици само след смъртта на този който ги извършва-завещание.
Сделки предоставящи имотни облаги- това са такива сделки които пораждат поне едно задължение, да се извърши или да се даде нещо, което има икономическа стойност /дарението, заем, влог. лизинг/. Сделките предоставящи имотна облага се делят на:
1. Възмездни - при тях всяка от страните получава имотна облага /продавачът прехвърля правото върху вещта за да получи насреща цената/. Взаимните престации страните тълкуват като еквивалентни, на в действителност може да не са еквивалентни
2. Безвъзмездни - само когато едната от страна получава облага. Другата се обвързва да направи нещо с икономическа стойност /завещание, дарение/. Такива са едностранните сделки. При тях интересите на дарения са слабо защитени от законодателството – не се носи отговорност за недостатъци и евикция – Завещание с което е накърнена запазената част на наследник по закон, по негово искане подлежат на намаляване или отмяна по ЗН.
3. Смесени – тези сделки при, които дължимата от едната страна имотна облага се равнява само на част на получената от нея престация. Тук сделката следва да се тълкува отчасти като възмездна и отчасти безвъзмездна, като се прилагат отчасти правилата за продажба и отчасти за дарение.
Според съдържанието на правните последици на сделката, сделките биват:
1. Сделки на управление - насочени към упражняване на права с цел да се извлича доход от тях, без носителят им да се лишава от тях или съхраняване от повреждане и защита на права от нарушение /договорът за наем със срок З год., влогът, заемът за послужване.
2. Сделки на разпореждане състоят или в загубване на субективното право от неговия носител или в обременяването му с права на трети лица и тежести /учредяване на ограничени вещни права-право на ползване, на строеж; обезпечителни права-залог, ипотека/.


36. Консенсуални, формални и реални сделки. Главни и зависими/акцесорни/. Каузални и абстрактни сделки. Значение на всяко едно от тези деления. Транслативни, организационни, установителни и фидуциарни сделки.


Достатъчно ли е волеизявл-то или към него трябва да се насрочат добавъчни елем-ти.
o Спазване на определена форма – колкото формата е по-тежка, толкова по-добре гарантирана сериозността на сделката;
o Съгласието на страните
o Реалното предаване на вещта – също е гарант за сериозност. Изисква публичност на сделката – пред обществеността,че са настъпили правни последици. Предаването на вещта има оповестителна функция.
o Специална обстановка -
Консенсуални, формални и реални сделки
Консенсуални - Сделките, при които е достатъчно да се извършат едно или повече волеизявления, за да породят правни последици. При тях простото съгласие на страните е достатъчно, за да се породят правните последици на сделката /продажба на движими вещи, договор за наем. за поръчка/.
Формални - за тях законодателят установява специални изисквания за определена форма, за начина на извършване на волеизявл-та, за да могат да породят правно действие /прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти с нотариален акт/. Несъблюдаването на формата води до нищожност на сделките
Реални сделки - Сделките, при които освен волеизявлението, включват във фактическия си състав и реалното предаване на вещите. Те са предпоставка, за да се породят правните последици на сделката.
! Класификацията е на тези сделки има практическо значение за да се знае какви юридически факти следва да се осъществят, з да се породи правното действие.
Каузални и абстрактни сделки
Каузални - Преобладаващия брой сделки, които са насочени към предоставяне на имотни блага, са действителни, само ако имат основание /causa/. Те се наричат каузални. В правната теория основанието на сделката се схваща като типична и непосредствена правна цел. Целта към която са насочени всички каузални сделки е еднаква. Има четири вида правни цели, които каузалните сделки могат да преследват:
1. Придобиването на едно право – х-рна е за сделки, при които се придобива право с/у поемане на задължение за имуществена престация - продажбата, прехвърляне на имот с/у гледане.
2. Придобиване на едно облигационно право – частен случай на горното основание – при договора за заем правото на заемодателя да получи обратно заетото
3. Дарственото намерение на страната – х-рно за безвъзмездните сделки;
4. Целта на прехвърляне на едно имуществено право е да се погаси съществуващо правно задължение При даването на нещо, вместо изпълнение.
Основанието на сделката не се формулира изрично в нея, то се извежда от съдържанието й. Основанието на сделката де се отличава от основанието при исковете за неоснователно обогатяване по чл. 55-59 ЗЗД. Основанието по чл. 55-59 ЗЗД има по-различно правни естество и много по-широко правно поле.
Основанието на сделката да се отличава и от насрещното удовлетворяване по англосаксонската система.
Според чл.26, ал.2 ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното.
Абстрактни - сделките, предоставящи имотна облага, за които от правната им уредба личи, че законодателят не поставя изискване за основание като условие за валидността им. Малко са на брой и сред тях преобладават едностранните сделки/безспорно това са-чекът, менителница,записът на заповед/. Според авторите на учебника такива сделки може и да са договорите за цесия и за заместване в дълг – чл.99-102 ЗЗД, защото не се изисква от с-нието на договора да личи какво е неговото основание. Чрез абстрактните сделки се постига разнобразие и гъвкавост в частноправните отношения
Сделките, които включват във фактическия си състав освен волеизявления и действия по фактическото предаване на вещи, които са предпоставка за пораждане на правни последици се наричат реални /залог, заем за послужване, влог/.
Главни и зависими/акцесорни/.
Главни сделки - действието им не се поставя в зависимост от други сделки /продажба, замяна, дарението, наем/. Зависимите сделки пораждат правно действие само доколкото друга главна сделка е породила правно задължение. Зависимите сделки се сключват самостоятелно и в режима им има правни норми, които се отличават от уредбата на главните.
При тях следва да се държи сметка, както за тази относителна самостоятелност, така и за зависимостта на правоотношенията по тях отправното действие на главната сделка. Зависими сделки са договорите за залог, ипотека, поръчителство, гаранция, клауза за неустойка и др.
Транслативни, организационни, установителни и фидуциарни сделки.
Фидуциарни сделки- правните последици на тези сделки по волята на страните по тях надхвърлят правната цел, която те преследват. С тях се прехвърлят имуществени права, които приобретателят се задължава по-късно обратно да прехвърли на праводателя си. Прехвърляне на собственост на адвокатска кантора, която да го управлява При тези сделки доверието между страните има голямо значение.
Фуцидиар – приобретател Фуцидиент – този, който прехвърля – праводател
Сделки предоставящи имотни блага – комутативни и алеаторни
Кoмутативни сделки – страните знаят точно какво ще получат при упражняване на правата си и какво дължат на задълженията по тях /продажби, наем заем/
Алеаторни – при тях една от страните не знае точно размера на задълженията си илио не зне колко ще получи като насрещна престация. По тях е прехвърлянето на имот срещу задължение за издръжка и гледане, покупка на реколта, която ще се роди или риба, която ще се улови.
! При тези сделки се прилага принципа за еквивалентност на престациите.
Транслативни – тези с които се прехвърлят права – авторско право, прехвърляне на членствени правомощия.
Установителни – за потвърждение и внасяне на ред в отношенията и правното положение /вие ми дължите пари и аз потвърждавам това/. Създава се договор, който е и с/у нас. Прекъсва давността – признание за дълг 116, 117 ЗЗД.
организационни,



37. Извършване на сделките – изрично, мълчаливо, конклудентно.
Допълнителни волеизявления - разрешение и одобрение на сделката.
Последици от липсата им в определени случаи.

Сключване на сделката се употребява в законодателството в смисъл на извършване на едно или повече волеизявления, насочени към пораждане на правни последици. Сключване на сделката това са способите, чрез които волеизявленията и другите елементи се обективират в действителността. Терминът "сключване" се използва главно при договорите, защото при тях се постига съгласие, съвпадане на волеизявленията на насрещните страни или на участниците в него. При едностранните сделки се говори за извършване, а не за сключване. Решнията като вид сделки с постановяват. Само дееспособни лица могат да участват в сключване на сделката, непълнолетните лица лично извършват правните действия, но за сделките извън тези по чл.4,ал.2 ЗЛС се изисква и волеизявлението на единия от родителите или на попечител. Волеизявлението е осъществено, когато външно се обективира волевото решение. Чрез думи или действия, които са насочени пряко към обективиране на съзнателни волеви актове, волеизявлението се извършва изрично.
Мълчаливо - в частното право мълчанието по правило е липса на. волеизявление. Само по изключение то може да се счита като обективиране на воля в определен смисъл. Възможно е законодателят с изрична правна норма при определени обстоятелства да го третира като волеизявление /чл.16,ал.З,чл.204.ал.2 и ал.З ЗЗД/. Ако е била сключена продажба при уговорка за опитване на вещта от купувача или вещта е била предадена и купувачът в определения срок не се е произнесъл, вещта се счита за продадена. Мълчанието може да се третира за волеизявление само спрямо дееспособни правни субекти.
Сделките могат да се сключат освен изрично и чрез конклудентни действия. Това са такива действия, които пряко са насочени към друга цел, но чрез тях косвено и по безсъмнен начин, се изразява воля в определен смисъл /когато пътник се качи в превозно средство на градския транспорт и перфорира билета си с тези действия той изявява воля да сключи превозен договор. Клиент вземе стока от рафта и предложи на касата да заплати цената и/ Действие, което може да се схваща в различен смисъл, не е конклудентно. Чрез конклудентни действия могат да се сключват само неформални сделки.
Протести и резерви при сключване на сделките - често сключването на сделката се предхожда от преговори между участниците в нея или техни представители. За да се избегнат недоразумения, които могат да обтегнат отношенията между участниците и да осуетят сключването или изпълнението на сделката в практиката се използват правните средства на заявяването на протест и резерви.
Чрез заявяване на протест лицето предупреждава, че не желае изявленията му да се схващат като предложение или приемане на предложение за сключване на сделка. Заявяващият протест счита изявленията си за правно ирелевантни - не желае те да породят правни последици.
Заявяването на резерви е волеизявление, с което лицето което го прави, предупреждава, че неговите изявления не следва да се схващат като отказ от негови субективни права или като признаване на чужди субективни права.
Допълнителни волеизявления Освен волеизявленията, които определят съдържанието на правните последици на сделката и имат значение на главни юридически факти, може да има изискване за допълнителни волеизявления с цел да се упражни контрол за законосъобразност или целесъобразност на сделката:
o издаване на властнически актове от длъжностни лица с /разрешение от РС за сделките по чл.73,ал.2 СК,
o разрешение за създаване на Ю.Л. с идеална цел по чл.133 ЗЛС/.
o волеизявление на частно-правен субект като волеизявление на родител или попечител за сделките на непълнолетен с изключение на тези по чл.4.ал.2 ЗЛС.
Възможно е законодателят да определи изрично точно кога да се извърши този допълнителен правен акт. Ако това не е установено изрично, допълнителното волеизявление може да се извърши преди или след сключване на сделката. Когато си извършва преди сключването се нарича разрешение, а когато се извършва след това одобрение на сделката.
Допълнителното волеизявление, извършено преди сключване на сделката, може да се оттегли, ако няма законна пречка за това, докато за одобрението обикновено няма такава възможност, защото с даването му настъпват правните последици за сделката.
Във фактическия състав на сделката могат да се включат и такива допълнителни действия, които нямата характера на разрешението или одобрението. Това са отлагателните условия на сделката – може да е договорено, че от бъдещо действие на трето лице зависи осъществяване на сделката.



38. Форма на сделките - понятие и видове.
Видове форми за действителност на сделките.

Според значението си биват форма за:
o за действителност
o за доказване – не е универсално правно явление - тя е процесуален институт има я във френския правен кръг. Не засяга самата сделка, но ако се стигне до съдебно разглеждане на спор по неизпълнение на сделката, то доказването трябва да се осъществи чрез доказателства – с документ - поГПК /говори в лекцията за изключения по чл.134 ГПК /
Формата на сделката представляват специалните изисквания, които законодателят поставя за извършване на волеизявленията и на съблюдаването на които, той отдава определено правно значение.
В едни случай спазването на установените от закона формални изисквания е елемент от фактическия състав за пораждане на правните последици на сделката. Формата в тези случай има конститутивно действие. Тя е условие за действителност на правна сделка и се нарича форма за действителност. Сделки, за които е установена такава форма, се наричат формални сделки.
В други случаи законодателят предписва спазването на определена форма за да могат да се докажат определени юридически факти /договори за стойност над 1000 лв. ако не са сключени между съпрузи или роднини, посочени в чл.133,б,в ГПК/. Тази форма се нарича доказателствена форма. Спазването на формалните изисквания дава възможност. Чрез формата се създава доказателство за сключената сделка и страните при бъдещ спор са улеснени при доказването й.
Форма с участието на длъжностно лице - може да е нотариус, д-вен орган /акт за брак с подпис на дл. лице/ . При оформяне на сделката това представлява гаранция, че сделката не нарушава повелителните правила на закона.Формата е свързана и с неблагоприятни последици за страните. Ако не се знаят точно изискванията които трябва да се спазят и формата не е спазена сделката може да се окаже нищожна.
Плюсове и минуси на формата на сделките.
o + добро осмисляне на съдържанието и предпазване от прибързаност
o + точно да се възпроизведат волеизявленията, като се отбелязва датата на извършването, има правна сигурност
o + съхраняване на документа за дълго време
o + наличието на документ улеснява за сделката улеснява контрола и изпълнението
o - Съблюдаването на формата е свързано с разходи и със загуба на време и забавяне на сключването.
o - Формата не предразполага към доверие лицата, които участват в нея.
В частното право формата на правните действия е предвидена като изключение. В търговското право формата на сделките също има ограничено използване. В ГП тя е предвидена за значителен брой сделки.
Писмени форми: Различните видове форма, които се прилагат, имат този общ белег, че при всяка от тях се съставя писмен документ в които се обективират волеизявленията на участниците в сделката. За писмената форма е характерно, че съдържанието на сделката се изразява с писмени знаци в документ, датиран и подписан от участниците в нея. Със саморъчно поставения подпис под текста се удостоверява кой е извършил волеизявл-то. Аок не може да пише – печат от десния палец. Ако сделката е сключена при използване на технически съобщителни средства като телеграми, телекс и др., изискването за писмена форма ще бъде спазено, само ако те си разменят и писма, подписани от участниците в сделката. В писмения документ съдържанието на волеизявлението се излага свободно, без да има изисквания за точно определени елементи в него. Само в някои случай законодателят установява какво задължително следва да съдържа писмения документ. Таков изискване в чл. 535 ТЗ – необходимите реквизити на записа на заповед /1наименование запис на заповед на съответния език на който е написан целия текст; 2 безусловното обещание да се плати определената сума пари; 3 падеж, но може да липсва; 4 място ма плащане; 5 името на лицето, което трябва да плати; 6 ден и място на издаването; 7 подпис.
Няма значение и как е написан – на ръка, машина, компютър, важно е в текста да се приложат индивидуализиращите белези на лицата – име, ЕГН, данни от лична карта. Когато при съблюдаването на писмената форма не се изисква участие на длъжностни лица, които като ДО извършват определени удостоверения се нарича частна писмена форма. При нея се изисква документа да се подписва саморъчно от лицата, чието волеизявления са изразени в него. Ако сделката е сключена при използване съобщителни технически средства – такива, които на носят подписа на страните, изискването за писмена форма ще бъде спазено, само ако те си разменят писма подписани от участниците. Не е задължително и волеизявл-та на участниците в сделката да с в един документ.
Писмената форма която изисква за съблюдаването и участие на длъжностно лице се нарича официална писмена форма. Тя може да бъде писмена форма с нотариална заверка на подписите - фактическия състав на тази сделка съдържа освен волеизявлението на участниците в нея и удостоверителното волеизявление на нотариус /продажба на наследство по чл.212,ал.2 ЗЗД/. Нотариалният акт като официална писмена форма се изисква при сделки за прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижими имоти, при нотариални завещания /извършват се само при нотариус в чийто район се намира недвижимия имот/.
Когато сключената сделка трябва да се одобри от съдебен орган, се говори за съдебна форма /при осиновяване/.
Правилата за формата, като условие за действителност на сделката са императивни и страните не могат да се отклоняват от тях.
Гражданското право възприема принципа и за неформалност на сделките, като условие за пораждането им. Неформалните сделки са валидни и когато са сключени устно, но най често те се сключват в писмена форма защото тя има доказателствено значение. Необходимо е страните в сделката да могат да обусловят правното и действие – срок , условия.
При сключване на сделки в чужбина формата им се определя от изискванията на законодателството на съответната д-ва – на мястото на сключване. Има два подхода – дали страната е член на Хагската конвенция от 1961 год. Ако е член – издава се от мин. На правосъдието акостил , който се прикрепва към документа . Ако не се действа по общия ред за легализация на документите.



39. Съдържание на сделката. Видове елементи на сделката. Значение на делението. Тълкуване на сделките.
Сравнително-правен преглед на тълкуването на сделките.

Съдържанието на сделката - това са правните последици, към които тя е насочена, и други уговорки свързани с последиците й. В литературата се обосновава категорията общи съществени елементи на сделките. Според някои автори такива са дееспособн., съгласието или волеизявлението, предметът, основанието и формата.
Дееспособността не принадлежи към съдърж-то на сделката. Тя е предпоставка за действителност на сделката ,но не може да се счита за елемент на съдържанието и
Волеизявл-то или съгласието при договорите - това е самата сделка, те определят съдържанието й, поради което не е логично да се разглеждат като съществени елементи на съдържанието. Формата на сделката също не се включва в нейното съдържание. Съблюдаването и е условие за настъпване на правни последици, но тя сама по себе си не е признак или част от тях.
Единствено предметът на сделката и основанието при каузалните могат да се определят като общи съществени елементи от съдържанието на сделките. Видове:
1.Съществено съдържание - това са тези минимално необходими правни последици, без които тя не би била сделка от даден вид. Чрез него сделката се типизира, придобива белезите на точно определен вид /при продажбата съществено съдържание са уговорките за прехвърляне на едно право срещу задължение за заплащане на определена цена; при договор за превоз – задължението на превозвача да придвижи в пространство, с определен вид превозно средство стоки или хора/. Чрез 1. сделката същевременно се и индивидуализира сделката – конкретна вещ, размер на цена.
2.Несъществено, случайно съдържание - към него се отнасят онези части от съдържанието, без които сделката може да съществува, но те са предвидени, за да обслужват по пълно интересите на страните. Към този вид съдържание на сделката се отнасят условието, срокът, тежестта, редът за предаване на стоките.
З. Естествено съдържание - правните последици на сделката, които настъпват въз основа на закона, без да е необходимо те да бъдат уговорени от страните, се нарича - към него се отнасят отговорността за недостатъци и за евикция при продажбата, отстраняване от владение.
От разпоредбите на чл.9 ЗЗД става ясно, че императивните правни норми и добрите нрави определят съдържанието на сделките. От една страна те го определят по негативен начин като не допускат да се породят правни последици от сделка, която излиза извън определените в чл.9 ЗЗД граници. Повелителните правни норми определят и по позитивен начин съдържанието на сделката, при тези норми страните могат да избират или изобщо да не сключват сделката, или да я сключат с предписаното от закона действие. В границите на договорната автономия правните субекти са овластени с волеизявленията си да определят съдържанието на сделките които сключват. Тъй като не всички участници в гражданския оборот имат правни познания и опит и достатъчно време да обмислят, улеснение при сключването на сделките е използването, е използването на предварително подготвени текстове за различни видове сделки. Сделката образец се превръща в конкретна правна сделка само чрез волеизявленията на страните, които възприемат текста от образеца като съдържание на правните последици,които желаят да ги обвържат. Общите условия са друго средство за предварително формулиране на съдържанието на сделките. Те се изготвят от субекти на частното право, които сключват голям брой сделки от даден вид като: доставка на горивни материали, електроенергия, застраховки. Най-често търговците използват общи условия. Общите условия сами по себе си не обвързват, освен ако се предлагат на трети лица когато имат обвързваща сила на предложение за сключване на договор по ЗЗД. В сравнително редки случаи част от съдържанието на сделката може да се определи от съда или от трето лице.
Тълкуване: Съдържанието на сделката може да се определи само след като се вникне и се изясни смисълът на волеизявлението. Това налага преди да се пристъпи към изпълнение на сделката, тя да се тълкува. Правилата за тълкуване са уредени единствено в чл.20 ЗЗД пряко за договора. Тълкуването на правните сделки има някои сходни черти с тълкуването на правните норми. То също е мисловна дейност, чрез която се разкрива смисълът на обективираната мисъл и воля, поради което има вторичен, зависим характер. При тълкуването /граматическо и логическо/ не могат да се внасят промени във вече осъществени волеви актове. Обект на тълкуването са конкретни волеизявления на определени лица. При изясняване на техния смисъл се държи сметка за някои субективни моменти, като вътрешна воля и намерението на тези лица. При спор по сделката, отнесен пред съда, дейността по доказването на фактическия състав на сделката, предхожда тълкуването. Доказването се извършва със свидетелски показания, документи, заключения на вещи лица и др., от които съдът черпи факти, за да приеме дали е сключена сделката. Според чл.20 ЗЗД целта на тълкуването е да се разкрие действителната обща воля на страните при договорите, а не да се ограничи с буквалния смисъл на думите, знаците или действията., чрез които е изразена волята. Чл.20 ЗЗД изисква сделката да се тълкува във всички нейни части, уговорки, клаузи. Тъй като те са части от единно волеизявление не следва да се тълкуват сами по себе си, а като единно цяло.
Освен субективните моменти, свързани с волята и целите на страните по сделката, чл.20 насочва тълкувателя и към два обективни критерия при тълкуването – обичаите в практиката и добросъвестността. Под "обичай в практиката" по смисъла на чл.20 следва да се разбира онова повтарящо се поведение при сключването на сделки от даден вид и онзи смисъл, който се влага в тях обикновено, както и мястото където е сключено сделката. Добросъвестността представлява изискване при сключване на сделките да се действа коректно и честно.
Чл. 20 не урежда изчерпателно правилата, които могат да се използват при тълкуване. Могат да се прилагат някои указания.
1.ако една уговорка може да се тълкува в смисъл, който не поражда правни последици и в смисъл, който поражда такива - предпочитание са дава на втория;
2. двусмислие, уговорките следва да се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на предмета на сделката;
3. при съмнение за смисъла на уговорката, тя трябва да се схваща против този, който я е предложил и в полза на страната, за която поражда правни задължения;
4. ако лицето , до което е адресирано предложението, го е приело, но твърди, че го е схванало в друг смисъл - в този случай то следва да се тълкува в смисъла, който следва от външнообективираното поведение на страните, за един нормален човек.



40. Понятие и видове условие. Понятие и видове срокове. Течение и край на сроковете. Тежест

Правните субекти могат да обуславят настъпването, изменението или прекратяването на правното действие на сделката от бъдещи обстоятелства. Те се обхващат от волеизявлението и се включват като клаузи от съдържанието на сделката. Наричат се модалитет. Тяхното правно действие не се отразява върху съдържанието на правните последици, а засяга настъпването и прекратяването им.
Действащото гражданско законодателство урежда три вида модалитети: условие, срок и тежест.
Термина условие /condicio/ се употребява в две значения:
1. Част от волеизявлението, уговорка в сделката, по силата на която настъпването, изменението или прекратяването на правните й последици се поставя в зависимост от една бъдещо обстоятелство.
2. самото бъдещо обстоятелство
Условие може да бъде както природни сили, независещи от поведението на човека, така и съзнателно човешко действие. То е бъдещо обстоятелство – настъпва след сключването на сделката. Условието може да бъде само несигурно събитие – не се знае дали ще настъпи. Ако се знае или е станало ясно – уговорката е нищожна.
Условието като модалитет се различава от условията на правото – допълнителните ЮФ, от настъпването на които зависи правното действие на сделката. Те не се уговарят от страните, а са предвидени в закона и нямат обратно действие /член 25/2/ ЗЗД. Видове условия:
1. Според правните последици от настъпването
- отлагателно – правните последици настъпват в бъдеще, ако условието се сбъдне или правните последици ще се променят в бъдеще, ако условието се сбъдне. Ако се повишат цените на материалите, ще се увеличи размерът на вноските на членовете на ЖСК.
- прекратително условие – до кога ще продължи действието на правната сделка. Събитието прекратява правните последици.
2. Според това как е формулирано условието бива:
- положително – изисква да настъпи промяна в определено състояние – ако се реализира доход, ако се завърши строежа.
- отрицателно – изисква да се запази съществуващото положение – ако не се прекрати трудовото му правоотношение, ако не се осигурят средства. Важна е редакцията, а не съдържанието.
3. Според това от кого зависи настъпването на условието:
- -потестативно /произволно/ - от волята на една от страните или на друго лице – ако вещта бъде одобрена от купувача
- казуално /случайно/ - зависи от природни сили – ако слана или градушка повреди насажденията
- смесено – зависи от човешко поведение и от обективни факти – ако бъде изменен застроителния план на имота.
Правно действие на условието
1. Когато сделката е сключена под отлагателно условие до настъпването му, тя се намира във висящо положение. Не поражда правно действие, не е недействителна, не може да бъде развалена. Поражда се правно очакване.
2. Когато сделката е сключена под прекратително условие, тя поражда правни последици при сключването си, но съществува несигурност до кога те ще траят.
3. Според член 25/2/ ЗЗД Сбъдването на условието има обратна сила. Следователно правните последици се пораждат от момента на сключване на сделката, а не о деня на сбъдването на условието.
Сбъдването на прекратителното условие води до отпадане на последиците на сделката с обратна сила. Ако е имала прехвърлителен ефект, субективните права се връщат в патрониума на прехвърлителя и се счита, че не са били отчуждавани. Правилото в член 25/2/ ЗЗД е диспозитивно и страните могат изрично да се уговорят, че действието ще е занапред.
4. Член 25/1/ ЗЗД установява фикцията, че дори условието да не се е сбъднало, ако страната, която има интерес е попречила недобросъвестно то да се сбъдне, отношенията се уреждат все едно се е сбъднало. В РП под недобросъвестност се разбира умишлено поведение или груба небрежност. Обикновената небрежност /непредпазливост/ не се счита за недобросъвестност. По логически път може да се изведе и друга фикция, че ако едната страна има интерес условието да се сбъдне и недобросъвестно помогне на сбъдването, отношенията се уреждат все едно, че условието не се е сбъднало.
5. Когато стане ясно, че условието няма да се сбъдне, последиците са:
- при отлагателно условие – правните последици или обусловената от условието промяна в тях не настъпват.
По волята на страните сделката остава лишена от правно действие. Последиците са като при нищожна сделка, но основанието не е порок на волеизявленията.
- при прекратително условие се запазват правните последици
СРОК /dies/ се нарича уговорката в сделката, която придава правно значение на изтичането на определено време. Срокът е бъдещо сигурно събитие. Може да не се знае кога точно ще настъпи, но със сигурност ще настъпи. Срокът може да бъде:
1. Отлагателен /начален/ - цели отлагането на правните последици до бъдещ момент. Може да касае изпълнение на задължение – падеж, когато то става изискуемо. В този случай се казва, че срокът е уговорен в полза на длъжника – до падежа длъжника може да изпълни, но кредитора може да търси изпълнение едва след падежа. Член 71 ЗЗД предвижда, че ако длъжника изпадне в неплатежоспособност, задължението му става изискуемо. Срокът може да е уговорен в полза на кредитора – кредитора може да иска изпълнение по всяко време, а длъжника може да изпълни едва след падежа. Срока може да се уговори в полза и на двете страни. Срока е от значение за неточното изпълнение и за забавата.
2. Прекратителен /краен/ - прекратяват се правните последици след настъпването му. Правните последици на сроковете по право действат занапред, а не с обратна сила.
Срока може да е абсолютно определен /фиксирана дата/ и относително определен /когато умре/ Начина на изчисляване на сроковете е даден в член 72 ЗЗД
Уговорката за тежест/modus/ е допълнително волеизявление към едно волеизявление за имуществено разпореждане, с което получателя на имущественото право се задължава за определено действие. Уговорката за тежест се включва в съдържанието на безвъзмездни сделки като дарения и завещания. Задължението /тежестта/ не е еквивалент на получената облага. Например „А” дарява на „Б” имот срещу задължението „Б” да постави табелка, от която да личи, че е построен от „А”.
Сделката сключена с тежест, поражда незабавно действието си – безвъзмездното придобиване не се обуславя от изпълнението на правното задължение, породено от клаузата за тежест. Но в член 226/3/ ЗЗД се казва, че ако в дарението е уговорена невъзможна тежест, цялото дарение е нищожно. Тази разпоредба се критикува и се търси тълкуване въз основа на член 26/4/ ЗЗД когато от предполагаемата воля на дарителя следва, че той би извършил дарението и без клаузата за тежест, сделката ще остане действителна.
Правните последици за тежестта не са ясно уредени. Член 18 ЗН неизпълнението на тежестите не влече унищожение на завещателното разпореждане. Всеки заинтересован може да иска изпълнение на наложените със завещанието тежести. Не се казва може ли по съдебен ред или чрез принудително изпълнение.
Наричат се още модалитети на правната сделка – това са условия в широкия смисъл, при които се обуславя правното действие на сделката. Това са факти, които се определят по принцип от страните и само в конкретни случаи от закона.
При модалитета винаги има едно “ако” и от настъпването му зависи кога ще се породят правни действия. При липса на модалитети в сделката à действието й започва незабавно след сключването й.
Съществуват 3 вида модалитети: условие, срок и тежест.
Когато се включат в съдържанието на една сделка и трите модалитета, трябва:
Да бъдат възможни, да могат обективно да настъпват като факти. Ако те са невъзможни, цялата сделка е нищожна – напр. дарението.
Да са правомерни, да не влизат в противоречие със закона.
Да не противоречат на морала.
Условието е бъдещо несигурно събитие, което по време на сключване на сделката има вероятност да се сбъдне или не. Условието може да е отлагателно – сделката ще се сключи когато се сбъдне условието, в противен случай се счита, че тя никога не е сключвана и не поражда права и задължения;
прекратително – сделката поражда действие от момента на сключване, но ако това бъдещо несигурно събитие се случи, сделката се рекратява с обратна сила и всичко което е породила като последици се заличава (напр. при ЖСК и последвал скок в цените на материалите).
Условията още са:
положителни – ако настъпи промяна във външния свят и
отрицателни – ако не настъпи промяна.
Срокът като модалитет също е бъдещо, но сигурно събитие. По това се различава от условието, което е несигурно. Срокът също е обуславящо волеизявление, рефлектиращо върху действието на правната сделка.
Сроковете могат да бъдат:
Отлагателни – трябва да изтече срок, за да се породи правната сделка.
Прекратителни – срок от време, през който сделката поражда правно действие (напр. договор за наем).
Точно фиксиран – определен като дата, календарно и т.н.
Определяем – модалитетът е бъдещо сигурно събитие, но не се знае кога точно ще настъпи (напр. смъртта – тя е определяем срок, а не условие).
Тежест на сделката – може да има приложение само в 2 случая: при завещание и дарение. И двете са безвъзмездни, но завещанието е едностранна сделка, а дарението е едностранен договор. Тежестта е едно задължение или обременяване на задълженото лице (наследник или надарен).
Изпълнението или неизпълнението на тежестта не влияят върху правното действие на сделката. Тя си остава действителна и без да е изпълнена тежестта, но тежестта като модалитет дава възможност на всяко лице, което има интерес, да иска изпълнението й. Тя обуславя действието на правната сделка косвено, а не пряко.


41. НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА СДЕЛКИТЕ. ВИДОВЕ НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ: НИЩОЖНОСТ, УНИЩОЖАЕМОСТ, ЧАСТИЧНА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, ВИСЯЩА НЕДЕЙСТВИТЕНОСТ, НЕЗАВЪРШЕН ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ

Правната сделка е средство за задоволяване на потребности, когато поражда правни последици, т.е. когато е действителна, а за да е такава е необходимо волеизявленията за сключването и да са извършени свободно, от дееспособни лица и при съблюдаване на повелителните правила на закона и на добрите нрави. Сделка е - юридически факт + волеизявления = правни последици.
Когато правото приема за недопустима една от клаузите – това води до недействителност.
Недейств-стта е възможността едната страна по правоотношението правомерно да откаже изпълнение на едно задължение.
ГП определя кои недостатъци на сделките водят до тяхната недейств-ст. Недейств-стта на сделките е санкция за това, че те по начина на извършването им или по съдържание нарушават повелителните правила на закона или добрите нрави. Недостатъкът на сделката, който е признат като основание за недейств-ст, е ЮФ, който или осуетява настъпването на правното й действие от самото начало, или открива възможност за заличаване на породените от сделката последици с обратна сила.
Институтът “недействителност на правните сделки” урежда пороците на сделките, които са основание за недейств-ст, реда за предявяване на недейств-стта, последиците от нея и от изпълнението на недейств-те сделки, възможността за потвърждаване на някои от тях. Общите разпоредби за недейств-стта на договорите, които намират приложение към всички видове сделки са чл. 26 – 35 от ЗЗД. Специални правни норми за недейств-тта има, както в ЗЗД (чл. 40,94,113,135), СК (чл.64,ал.1,т.1,ал.2), Закон за наследството (чл.42-44), Закон за защита на конкуренцията.
Правните норми, които уреждат недействителността на сделките са императивни.
Недействителните сделки се определят чрез два признака:
- недостатъците на сделката – чл.26-33 ЗЗД
- правните последици, които настъпват вследствие на тези пороци.
В недейств-те сделки се включват и такива явления, които поради недостатъци при извършването им, нямат белезите на сделка. Когато волеизявл-та на страните не съвпадат и липсва съгласие или когато с волеизявл-та не се цели пораждане а правно действие, всъщност липсва договор. Законодателят нарича тези правни явления нищожни договори. Недейств-стта често се употребява като нищожност, което не е вярно, макар,че много често в закона са вписани като синоними.
Видове: Недейств-стта при ГП бива: нищожност, унищожаемост, незавършен фактически състав, висяща недействителност, относителна недействителност, частична недействителност. Съществува недействителност в търговското право, в семейното право, в наследственото право, отделно и в АП.

Нищожността/Н/ настъпва в сравнително малък брой случаи. Тя е най-тежката санкция. Не всяка нередовност води до нищож. Нищож. сделки страдат от най-тежките пороци. Уредени в чл. 26,ал.2 и 2 ЗЗД. Те не пораждат правните последици, които страните целят с тях. Ако още от момента на сключването си сделката е лишена от желаното от страните правно действие- този вид недейств-ст се нарича още начална недействителност.
Всеки правен субект може да се позове на нищож-та на сделката. Съдът при висящ процес следва служебно да следи за нищожността и да я обяви независимо от волята на страните. Нищож. сделки не могат да се заздравяват, т. е. чрез отстраняване на порока да се превърнат в действителни (изключение – само ако се поправи недостатъкът на формата). Порокът на нищож. сделка към момента на сключването й не отпада с последващо изменение на закона. Действителността на сделката се преценява според закона, който е бил в сила по време на сключването й. Законодателят може да придаде обратна сила на разпоредбите на новия граждански закон с цел да санира сключени преди влизането му в сила нищожни сделки (пр. – валидизационни закони 1885-1947 г.). Страните по нищожната сделка могат да породят желаните от тях правни последици, само ако я сключат наново без допуснатите пороци. При спор между страните съдът следва да бъде сезиран с отрицателен установителен иск, тъй като целта е да се установи, че правни последици не са били породени.
Нищожността може да бъде пълна или частична в зависимост от това дали порокът засяга цялата сделка или само отделни части от нея.
Унищожаемостта чл. 27-33 ЗЗД – при нея правни последици възникват точно такива, каквито страните са желали, но освен тези последици възниква и някаква друга, която е нежелана и тя дава предпоставка за прекратяване на правоотношението. Унищож. сделки са недействителни и страдат от пороци на волеизявлението. Основанията за унищожаемост са недееспособност или несъблюдаване на правилата за извършване на сделки от законните представители на недееспособните или ограничено дееспособни физически лица, грешка, измама,заплашване, неспособност да се разбира значението на действията от дееспособни лица и крайна нужда. Основанията не са уредени изчерпателно в чл.27-33 ЗЗД, има и други разпоредби. Унищож. сделка поражда правни последици от момента на сключването й или по-късно, ако е сключена под срок. Вследствие на порока в полза на страната, чието волеизявление е опорочено, се поражда потестативно право по съдебен ред да предизвика с обратна сила отпадане на правните последици на сделката. Унищожаемите сделки могат да се заздравят чрез потвърждаване по реда на чл. 35 ЗЗД и едва тогава сделката се стабилизира - отпада възможността за унищожаването й.
Пълна или частична унищожаемост в зависимост от това, дали порокът засяга изцяло сделката или само отделни уговорки от нея.
Частична недействителност/ЧН/ – В теорията, когато порокът е признат като основание за недействителност, засяга целия фактически състав, се говори за пълна недействителност. При липса на волеизявление или съгласие, при несъблюдаване на формата на сделката, при липса на основание или предмет, при недееспособност или състояние на невменяемост при сключване на сделката и при крайна нужда порокът засяга изцяло сделката и недействителността е пълна. Опорочаването само на част от този фактически състав се окачествява като ЧН. Проблемът на ЧН се поставя главно, когато отделни части от съдържанието на волеизявленията, т. е на тези юр.факти, които определят съдържанието на правните последици на сделката, са опорочени. При ЧН се поставя въпросът дали порокът остава ограничен само до частта от съдържанието на сделката, която може да се отстрани и да се запази останалата част от нея, или той е основание за недействителност на цялата сделка. При ЧН не винаги е възможно да се запазят, макар и частично, правните последици на сделката. Две предпоставки –
обективна - Когато ЧН засяга несъщественото съдържание на сделката, последната може да запази правните си последици без тези, които са резултат на недействителните части, но когато се засягат съществени части от съдържанието на сделката, няма да могат да се породят правните последици, в случая ще е налице конверсия на правната сделка, на превръщането й в друга.
субективна – Всяка сделка е волеви акт и нейните последици могат да настъпят, само ако субектите, които я извършват, желаят това. На страните по сделката не могат да се налагат такива правни последици, които те не са имали предвид при сключването й.
ЧН на сделките не се уреждат на отделно основанията. Чл. 26, ал. последна от ЗЗД урежда общо, в кои случаи ЧН не води до пълна недействителност на сделката. (Пр. за ЧН – уговорен срок в договор за наем, по-дълъг от определения в чл. 229, ал. 1 и 2 ЗЗД). ЧН е плаваща, тя е мислима при нищожност и унищожаемост. Проблем с ЧН има, ако страните сключат договора без естествените му елементи. Ако недействителността засяга основен елемент от договора, примерно – предмета, ще бъде засегнат целия договор. Нищожността на договор с ЧН се преценява служебно от съда. Когато в договора има недейств-на клауза, добре е да се доказва, че договора е щял да бъде сключен дори и без тази клауза.
При съставните сделки недействителността на волеизявлението на един от правните субекти, които участват на едната страна, не опорочава волеизявленията на другите участници.
Недействителните сделки се различават от незавършените фактически състави/НФС/ на сделки. При тях правните последици не се пораждат, защото не са осъществени един или повече от ЮФ, които само заедно пораждат правно действие. НФС си прилича с нищожността, защото и в двата случая – пълно непораждане на правни последици. Разликата е, че при нищожността има цялостно извършване на фактическия състав, но има някаква негова опороченост, а при НФС – няма порок, но липсва елемент от неговия състав.(при 1 договор, ако има оферта, но няма приемане не е нищожен, а е НФС, но ако при 1 договор има оферта, приемане и съгласие, но има и насилие – договора е нищожен). За разлика от нищожните сделки при НФС, могат да се породят правни последици, когато се осъществят липсващите ЮФ. В хипотезите на чл. 26, ал. 2 ЗЗД трябва ясно да се разграничават НФС от нищожните сделки.
Висяща недействителност/ВН/ – сходство с НФС. При нея част от елементите на ФС са осъществени, а други не са. При НФС не е възможно осъществяване на 1 елемент, а при висящата недействителност е възможно допълнително осъществяване на елемента. При ВН, за да породи действие ЮФ, към него трябва да се прибави и друг ЮФ. Не настъпи ли този факт, сделката си остава окончателно лишена от последици. Състоянието на сделката е висящо, докато не се знае дали допълнителния факт ще се осъществи. (Пр. – чл. 42, ал. 2 ЗЗД сделка сключена от мним представител, може пост фактум да бъде потвърдена от мнимо представлявания и тогава тя поражда действие за него. Разпореждането с недвижима вещ от СИО от единия съпруг поражда действие и за другия, ако в 6-месечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред).



42. ОТНОСИТЕЛНА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ВИДОВЕ НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В ТЪРГОВСКОТО, СЕМЕЙНОТО,ТРУДОВОТО И НАСЛЕДСТВЕНОТО ПРАВО И НЕЙНИТЕ ОСОБЕНОСТИ.

С правната категория относителна недействителност се обединяват различни случаи, уредени в специални правни норми от материалното и процесуалното гражданско законодателство като чл. 135 ЗЗД, чл. 346,347 от ГПК и др.. При относителната действителност сделките са действителни, защото не съдържат някои от пороците по чл. 26 – 33 ЗЗД, поради което те пораждат правни последици между страните и спрямо трети лица (транслативни договори, с които се прехвърлят права, понякога този транслативен договор може да има нетърпими последици спрямо третото лице и тогава закона казва, че има относителна недействителност). По чл. 135 ЗЗД и чл. 346 ГПК тези трети лица са кредитори на страната по сделката, която прехвърля чрез нея свои имуществени права и по този начин намалява изгледите за удовлетворяването им.

Кредиторът може да атакува сделката спрямо 3-то лице и да иска обявяване на недействителност, но само спрямо него. Чрез иска по чл. 135 ЗЗД сделката се счита за относително недействителна само спрямо кредитора.
При отменителния иск (Павлов иск) по чл. 135 ЗЗД относителната недействителност настъпва като последица от съдебното решение, с което се уважава предявен от кредитора конститутивен иск. Специалните предпоставки са: 1. кредиторът да е увреден чрез сделката, 2. длъжникът при извършването и да е знаел това, а ако я е сключил преди възникване на вземането на кредитора, тя да е била преназначена от страните по нея да увреди кредитора. При възмездните сделки се изисква и насрещната страна да знае за увреждането на кредитора към момента на сключването. Благоприятната последица за кредитора от относителната недействителност на сделката е, че спрямо него длъжникът му се смята за носител на прехвърленото право, вследствие на което той може да се удовлетвори от него. Приобретателят по сделката не се смята за притежател на субективното право спрямо кредитора, поради което той може да развали сделката, за да се освободи от облигационната връзка с насрещната страна. В някои случаи длъжникът може да осуети относителната недействителност, ако изпълни задължението си, или по чл. 135 ЗЗД ако придобие други имуществени права, от които кредиторът може да се удовлетвори.
Относителна недействителност има и при други случаи – залог чл. 156, ал. 2 ЗЗД, чл. 292, ал. 2 ЗЗД, чл. 17 ЗЗД. При чл. 17 ЗЗД – А прехвърля на В свой имот, за да го прикрие. Това прехвърляне е привидно, защото на тях им е ясно, че все още имота е на А. Но В решава и прехвърля имота на С. Ако А има обратно писмо може да предяви ревандикационен иск срещу С, но С съгл чл. 17 ЗЗД казва, че тази недействителност е привидна – относителна недействителност

Относителната недействителност е правно средство за защита на интересите на определени правни субекти. Отделните хипотези на относителната недействителност се изучават подробно в другите дисциплини на гражданското право в съответствие със систематическата им връзка с определени граждански отношения.
Търговска недействителност – чл. 74 ТЗ – иск за отмяна на решение на Общото събрание и т.н. Сделките са отменяеми само за в бъдеще. Нищожност при повторно отменяне – чл. 75 ТЗ. Недействителност на учреденото дружество – чл. 70,т. 1 – 7, чл. 70 ал. 3 от ТЗ (НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА УЧРЕДЕНОТО ДРУЖЕСТВО
Чл. 70. (1) (Изм. - ДВ, бр. 84 от 2000 г.) Учредяването на дружеството е недействително само когато е допуснато някое от следните нарушения:
1. липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма;
2. при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл. 159 и 163;
3. дружеството е вписано не от съда по седалището му;
4. предметът на дейност на дружеството противоречи на закона или на добрите нрави;
5. учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на дружеството или размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква;
6. не е внесена предписаната от закона част от капитала;
7. в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в закона брой дееспособни лица.
(2) (Изм. и доп. - ДВ, бр. 84 от 2000 г., доп. - ДВ, бр. 58 от 2003 г.) Всеки заинтересуван, както и прокурорът, може да поиска от окръжният съд по регистрацията на дружеството да обяви дружеството за недействително в едногодишен срок след възникване на дружеството, а когато учредяването е подлежало на обнародване, след обнародването. В случаите по ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 съдът обявява дружеството за недействително само ако нарушението не е вече отстранено или не бъде отстранено в подходящ срок, който съдът дава с определение.
(3) (Доп. - ДВ, бр. 66 от 2005 г.) Решението на съда за обявяване на дружеството за недействително произвежда действие от влизането му в сила. От този момент дружеството се смята прекратено и това се вписва служебно в търговския регистър, след което се извършва ликвидация от назначен от съда ликвидатор. Съобщение за прекратяването се обнародва в "Държавен вестник", когато учредяването на дружеството е подлежало на обнародване.
(4) (Нова - ДВ, бр. 58 от 2003 г.) Съдът изпраща служебно за прилагане по фирменото дело на дружеството препис от исковата молба по ал. 2 след образуване на производството, от влязлото в сила определение за прекратяването му, както и от влязлото в сила решение, с което искът се отхвърля.
(5) (Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 58 от 2003 г.) Когато са извършени действия от името на обявеното за недействително дружество, за поетите задължения учредителите отговарят солидарно и неограничено.
(6) (Нова - ДВ, бр. 84 от 2000 г., предишна ал. 5 - ДВ, бр. 58 от 2003 г.) Член 498 от Гражданския процесуален кодекс не се прилага относно учредяването на търговско дружество.)
Недействителното дружество поражда тежки последици – чл. 240б ТЗ – управление и представителство на АД, но чл. 38 ЗЗД, но по-нататък, ако има решение или съгласие – чл. 240б, ал. 2 и 3 ТЗ (ДОГОВОРИ С ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪВЕТИТЕ И СВЪРЗАНИ С ТЯХ ЛИЦА
Чл. 240б. (Нов - ДВ, бр. 58 от 2003 г.) (1) Членовете на съветите са длъжни да уведомят писмено съвета на директорите, съответно управителния съвет, когато те или свързани с тях лица сключват с дружеството договори, които излизат извън обичайната му дейност или съществено се отклоняват от пазарните условия.
(2) Договорите по ал. 1 се сключват въз основа на решение на съвета на директорите, съответно на управителния съвет.
(3) Сделка, сключена в нарушение на ал. 2 е действителна, а лицето, което я е сключило, като е знаело или е могло да узнае, че липсва такова решение, отговаря пред дружеството за причинените вреди. )
Семейното право - Унижожаемостта на брака е различна от унищожаемостта на сделка.
Наследствено право – има особени основания за недействителност.
Недействителността на сделките се различава от развалянето на договорите, макар и правните им последици да си приличат. Правото да се иска разваляне на договор (чл.87-88 ЗЗД) възниква при сключена действителна сделка, която не страда от пороците по чл. 26-33 ЗЗД и поради това е породила гражданско правоотношение. Юридическият факт, който поражда правото да се иска разваляне се състои в неизпълнение на правно задължение или в неточно изпълнение на правно задължение или последица на обективна невъзможност за изпълнение.
Недействителните сделки следва да се отличават от сделките, които не пораждат вещен ефект, поради това, че праводателят не притежава прехвърляното право. Според практиката на ВКС продажбата на чужда вещ не е недействителна сделка.
От недействителните сделки по ЗЗД се отличават актовете на разпореждане по чл. 76 ЗН. От непораждащ вещен ефект сделки, те могат да се превърнат в действителни, ако вещта се падне в дял на разпоредилия се с нея сънаследник (решение 72 на ОСГК на ВС, Сб. 27,1986 г.).
Недействителността се отличава и от отмяната на правните сделки. Отмяната на дарението по чл. 227 ЗЗД е много близка до развалянето на договора, тъй като потестативното право за отмяна възниква вследствие на последващо виновно и неправомерно поведение на дарения. При някои договори като договора в полза на 3-то лице – чл. 22, ал. 1 ЗЗД, договора за поръчка – чл. 287 ЗЗД и при едностранни сделки – упълномощаване – чл. 41, ал. 1 ЗЗД, завещание – чл. 38 ЗН, изрично се предвижда в закона възможност за отмяна с последващо едностранно волеизявление. То се извършва поради нежеланието на страната да се пораждат в бъдеще определени правни последици.
Недействителните сделки се различават и от сделките, сключени под условие. При тях по волята на страните по сделката нейното действие, изменението на правните и последици или прекратяването и се поставя в зависимост от бъдещо несигурно събитие.
Функции на недействителността:
- защита на установените в страната ни правен ред и морално-етични правила и принципи
- въздейства превантивно и възпитателно върху участниците в гражданския оборот
- защита интересите на участниците в гражданския оборот
- насочва поведението на участниците в гражданско-правния живот съобразно с променящите се социално-икономически условия.



43. ОСНОВАНИЯ ЗА НИЩОЖНОСТ: ПРОТИВОРЕЧИЕ СЪС ЗАКОНА, ЗАОБИКАЛЯНЕ НА ЗАКОНА И ПРОТИВОРЕЧИЕ С МОРАЛА.

ЗЗД урежда нищожните сделки чрез общи основания чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД – недостатъци, изразяващи се в противоречие на сделката на закона по съдържание или по начина на сключване, противоречие на добрите нрави. Наред с общите основания са уредени и множество специални норми, които постановяват нищожност – чл. 38, ал. 2, чл. 40, чл. 226, ал. 2 и 3 ЗЗД, чл. 73, ал. 3 СК и др.
Някои от общите основания за нищожност издават – незавършен фактически състав (липса на форма или на съгласие). По непрецизност закона квалифицира договорите в такива случаи като нищожни.
Общите основания за нищожност по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД:
Противоречие на закона – установено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Терминът закон се употребява в обективното право с две значения.
- в тесен смисъл – включва само нормативните актове, които са приети по реда, установен в законодателството от НС и са влезли в сила. Законите във формално-юридически смисъл.
- в широк смисъл – всяко правило за поведение с юридически задължителна сила.
Приема се, че в чл. 26, ал. ч ЗЗД се има предвид по-широкото значение на термина закон. Правните норми са диспозитивни и императивни. Диспозитивните норми съдържат възможност за отклонение в определени граници от предписаните в тях правни последици.
Противоречието на закона представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни норми. Противоречието на закона се очертава като субсидиарно и намира приложение, когато съдържанието на сделката противоречи на закона или по начина на сключването и тя не е в съответствие с императивни норми, но нарушението не е предвидено като отделно, специално основание за недействителност.
Основание за нищожност е противоречието не само на конкретна императивна норма, но и на правен принцип, но ако принципът не е изрично формулиран в закона, той трябва да бъде изведен и обоснован, за да може неговото нарушение да се признае като основание за нищожност. Законосъобразността на сделката се преценява с оглед на законите, действащи по време на сключването й.
За нищожността на сделката поради противоречие на закона е достатъчно обективното й несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип. Субективни елементи от състава като знание или намерение за нарушение не се изискват.
Противоречието на закона намира приложение при всички видове сделки, а не само при договорите. За нищожни могат да бъдат обявени едностранни и многостранни сделки и решения на органи на ЮЛ и общности. Нищожни сделки поради противоречие на закона са сделките на разпореждане с обекти, които законът не третира като самостоятелни вещи.
Заобикаляне на закона – това основание е частен случай на противоречие на закона. С него се цели постигане на забранена цел с позволени средства, те действат кумулативно. При забранената цел ако има привидност не може да се разглежда като заобикаляне на закона.
Общото между противоречието и заобикалянето на закона е, че участниците в сделката желаят да породят резултат, който императивни норми не допускат.
При заобикалянето на закона участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел. За да я постигнат, те си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, защото с тях могат да се постигат и правомерни резултати. Заобикалянето на закона е основание за нищожност , при което има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели.
Пример – чл. 209 ЗЗД “Продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна”. Закупуване на български земи от чужденци – няма възможност, но заобикаляне, ако чужденеца се регистрира като ЮЛ покупката е възможна.
Противоречие с морала, добрите нрави – добрите нрави са критерии и норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Те не се налагат със сила и нямат задължително действие. Не всички правни системи възприемат идеята за санкциониране на противонравствените сделки. Признаването на тези сделки за нищожни означава да се придаде определено правно значение на етичните категории.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които се уговарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, всички сделки, чрез които се цели недобросъвестна конкуренция.
У нас се сключват такива сделки, противоречащи на добрите нрави – пр. – деца се продават от майките за осиновяване, предварително се уговарят резултати от спортни състезания срещу заплащане, купуват се гласове на избори и др..
Сделки върху неоткрити наследства – това основание също е предвидено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД като специален случай на договори, които накърняват добрите нрави и същевременно противоречат на закона. Тези договори представляват разпореждане с имуществени права, които лицето не притежава, но очаква да придобие при откриване на наследство в негова полза. Неморалният характер на тези сделки се състои в това, че придобиването на имуществените права в бъдеще зависи от смъртта на наследодателя, а евентуалният наследник се разпорежда с тях в момент, когато притежателят на правата е още жив и единствено той може да сключва сделки с тях.
Чрез това основание за нищожност се защитават освен добрите нрави и сигурността в оборота. Да се допусне разпореждане с вещи или дялове от неоткрити наследства би означавало да се признаят сделки, при които липсва яснота в няколко насоки: дали евентуалният наследник ще преживее наследодателя, кои лица ще бъдат наследници и какви права и задължения ще се включат в наследството.
Това основание за нищожност следва да се приложи не само спрямо договорите, но и спрямо едностранни сделки като завещания или многостранни сделки.



44. ОСНОВАНИЯ ЗА НИЩОЖНОСТ: НЕВЪЗМОЖЕН ПРЕДМЕТ – ХИПОТЕЗИ, НЕСПАЗЕНА ФОРМА.

Основанията по чл. 26, ал. 2 ЗЗД също представляват противоречия на закона, само че при тях са нарушени съществени законни изисквания за сключване на сделката.
Начална невъзможност на предмета – Съдържанието на волеизявлението при всяка сделка определя нейния предмет. Това може да бъде вещ, нематериално благо, човешки действия или бездействия, отделни права и/или задължения, както и съвкупност от права и задължения. Предметът на сделката не е елемент от фактическия състав на сделката. С него са свързани правните последици – субективните права и правните задължения, които тя поражда. За да породи правно действие, волеизявлението трябва да се отнася до възможен предмет по време на сключването й. Уговарянето на невъзможен предмет при сключване на сделка е пречка тя да породи правни последици.
Настъпилата след сключване на сделката невъзможност на предмета не е основание за нищожност.
Невъзможността на предмета може да бъде фактическа: индивидуално определената вещ, предмет на договора, е вече погинала към момента на сключването му; договорът има за предмет действието на лице, което към момента на сключването му е изпаднало в невъзможност поради болест да осъществи действието; към момента на сключване на лицензионния договор за ноу-хау техническата информация е станала общодостъпна и др..
Невъзможността на предмета може да бъде правна: към момента на сключване на сделката за учредяване на право на надстрояване застроителния план не допуска осъществяване на такова право.
От невъзможния предмет трябва да се отличава забранения от правото предмет – забрана за внос или износ на определени стоки, за наркотици, взривни вещества и др..В тези случаи сделките са нищожни поради противоречие със закона по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Основание за нищожност е само пълната невъзможност на предмета към момента на сключване на сделката. При частична невъзможност сделката поражда правни действия, но възниква възможност за развалянето и по съдебен ред (чл. 89 ЗЗД). За нищожността на сделката няма значение дали страните знаят или не за невъзможността на предмета.
Продажбата на чужда вещ не е договор с невъзможен предмет, тя не е нищожна, въпреки че не се поражда нейният вещен ефект. Продажбата на чужда вещ е действителна, но не прехвърля собственост. Дарение на чужда вещ е нищожно.
Няма окончателна невъзможност на предмета.
Правните норми, които предвиждат форма като условие за действителност на сделките, са императивни. Несъблюдаването им води до нищожност на сделката. Примери – прехвърляне на наследствени права с договор за гледане и издръжка в писмена форма с нотариална заверка на подписите е нищожно, тъй като чл. 18 ЗЗД изисква за този договор нотариален акт; опорочаване на нотариален акт, когато не е назначен тълковник на глуха и неграмотна продавачка – води до нищожност на продажбата поради несъблюдаване на формата.
Предварителният договор за продажба на дял от право на собственост върху къща следва да се сключи в писмена форма. Това изискване не е спазено, ако между страните се постигне устно съгласие и се подпише само разписка за броените суми като капаро. Писменият предварителен договор трябва да съдържа съществените клаузи на окончателния договор. След 16.12.1951 г. договори за прехвърляне на собственост върху държавни имоти са действителни при спазване само на писмена форма – чл. 18 ЗС.
Договорът за дарение на наследствени права, които включват вещни права върху недвижими имоти е нищожен поради липса на форма, ако не е извършен с нотариален акт.
Формата е елемент от фактическия състав и тогава нямаме нищожен договор а несключен, но само ако формата е предписана от закона. Ако не е спазена води до недействителност.
Последици от сделката произтичат само, ако се извърши с уговорената форма. Уговорката е в общите условия.


45. ОСНОВАНИЯ ЗА НИЩОЖНОСТ: ЛИПСА НА СЪГЛАСИЕ – ХИПОТЕЗИ, ПРИВИДНИ ДОГОВОРИ. ЛИПСА НА ОСНОВАНИЕ.


Липса на волеизявление или на съгласие.
Липсата на съгласие – става въпрос за липса на волеизявление, защото при едностранните договори не се изисква съгласие.
Към това основание се отнасят случаи, при които външно воля е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. В едни случаи правният субект съзнава, че не желае правните последици, въпреки изявлението си, а в други – не е в състояние да осъзнае това.
Хипотези:
1. До липса на волеизявление или съгласие води изразяването на воля от недееспособен – малолетни или поставени под пълно запрещение, когато те не разбират значението на правните действия, които извършват и на правните последици от тези действия. В тези случаи няма правно-релевантна воля. Глухо право.
2. Волеизявление, направено при насилие (vis absoluta – абсолютна сила) срещу лицето, което го извършва е също равносилно на липса на волеизявление. Насилието е упражняване на физическа сила спрямо лице, което изявява воля, или спрямо негови близки, за да бъде заставено то да сключи сделката. Чрез насилието пряко се цели да се принуди лицето да осъществи външно поведение за извършване на сделката, въпреки, че то не желае сключването й. Класическите примери за насилие са, когато едно лице хваща ръката на друго и насила я движи, за да се подпише договорът, когато се насочи оръжие към лицето или негов близък, докато не подпише договора, отвличане на лице или негови близки, привличане чрез измама и лишаване от свобода на лицето, докато не подпише и др..
3. Волеизявление, направено при заплаха – подтикваща сила. При заплашването чрез предизвикване на основателен страх от причиняване на зло едно лице се мотивира да сключи сделка, която без това психологическо манипулиране то не би сключило.
Разграничаване между насилие и заплаха на психологическа плоскост – няма. При заплаха има възможност да се организира самозащита, а при насилие – няма.
4. При грешка в сделката – едната страна отстъпва едно право, а другата мисли, че прием, но друго право (чл. 20 ЗЗД), не съвпадат волеизявленията на двете страни. Грешката в сделката не може да се основава на незнание на закона. Такава грешка при неясен език, противоречащи клаузи и т.н.. При двустранните сделки липсва съгласие, ако се установи при тълкуване на договора, че насрещните волеизявления не се покриват по съдържание. Това може да се дължи на използване на технически средства – телеграми, телекси или пратеник, които не са предали точно волеизявлението на едната страна.
Скрито несъгласие има и когато страните употребяват думи, в които влагат различен смисъл.
Липса на волеизявление или съгласие има и когато изявлението е направено на шега. За да се смята за нищожно такова волеизявление, е необходимо от обстоятелствата да може ясно да се разбере от останалите участници в сделката, че се прави несериозно.
Волеизявления, направени като учебен пример, също са нищожни, поради това, че те не са насочени към пораждане на правни последици.
Когато се извършва волеизявление при мислената уговорка, че не се желаят правните му последици, то ще бъде нищожно, само ако тази уговорка се доведе до знанието на адресата на волеизявлението. Ако уговорката не се сподели с лицата, които са засегнати от правните последици на волеизявлението, то е действително.
Липса на основание.
По-голяма част от сделките, предоставящи имотна облага, се третират като каузални. При тях, ако липсва основание, те са нищожни.
Основанието не е необходимо задължително да е формулирано в съдържанието, но трябва да може да се разбере от него.ако основанието противоречи на императивна норма или на добрите нрави, сделката ще бъде нищожна по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Чл. 26, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за съществуване на основание във всяка каузална сделка. Доказателствената тежест за оборването й пада върху този, който твърди, че липсва основание.
Алеаторният договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане е нищожен, ако приобритателят е знаел тежкото здравословно състояние и близката смърт на прехвърлителя.
Наличието на един договор за издръжка и гледане не е основание следващият, сключен от същия прехвърлител на имот, да се счита като нищожен поради липса на основание. С последващия договор се уговаря получаването на допълнителна издръжка и грижи.
Привидните договори са нищожни. При привидните договори трябва между всички участници да се постигне споразумение, че сделката няма да породи правно действие.



46. ПРИВИДНА И ПРИКРИТА СДЕЛКА. ПОСЛЕДИЦИ ЗА ТРЕТИТЕ ЛИЦА.

За привидната (симулативната) сделка е характерно, че се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но участниците уговарят, че не желаят правните последици на сделката. Към привидната сделка има една допълнителна клауза, важаща само за двете страни по сделката, с която те не желаят правни последици. При всяка симулативна сделка липсва волеизявление, насочено към пораждане на определено правно действие в областта на частното право. При този вид сделки зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение. Вътрешната воля на участниците в привидната сделка е да не се породят правните последици, които съответстват на външното изявление, и поради това тези сделки не пораждат правни последици, те са нищожни. Привидните сделки не са забранени от закона. При привидните сделки участници съзнават несъответствието между своите изявления и вътрешната си воля. Привидната сделка е специален случай на съзнаване на липса на воля и съгласие за пораждане на правните последици на сделката. В зависимост от това дали не се желае изцяло настъпването на правните последици на сделката или само на част от тях, привидността може да бъде частична и пълна. Привидната сделка се сключва по реда, предвиден за действителните, волеизявленията трябва да включват съществените белези на дадения вид сделка и да не противоречат на повелителни правни норми и на добрите нрави., иначе ще бъдат нищожни. Ако законът предвижда и форма като условие за действителност, тя също точно трябва точно да се спази. Участниците в привидната сделка помежду си се уговарят, че не желаят правното действие на сделката. Тази уговорка се пази в тайна от третите лица и от държавните органи. Независимо дали участниците в сделката си имат доверие или не, споразумението за привидността на волеизявленията им следва да се оформи в писмен документ, наричан обратно писмо (contre lettre). Оформянето на този документ е предвидено в интерес на правната сигурност, тъй като има опасност и при действителни сделки страната, която иска да се освободи от правните си задължения, да твърди, че сделката е привидна. При сделки, с които привидно се прехвърлят права, привидният приобретател дава обратно писмо на привидния прехвърлител. От съдържанието на този документ, който се редактира свободно, трябва да се разбира, че страните не желаят последиците на сделката. Привидната сделка е нищожна по право, без да е необходимо съдът да обяви това. Всяко заинтересова но лице може да предяви отрицателен установителен иск, за да се установи с влязло в сила решение, че сделката, поради привидния си характер, не е породила правните си последици. Исковата молба за установяване на привидността на сделка, с която се учредяват, прехвърлят или изменят вещни права върху недвижими имоти, подлежи на вписване. Искът за разкриване на привидността не се погасява по давност. Решението на съда, с което се уважава искът, има установително действие и подлежи на отбелязване в нотариалните книги. Привидната сделка е нищожна според чл. 26, ал. 2 in fine ЗЗД, поради което не поражда правни последици. Всеки може да се позове на нищожността, а съдът следва и служебно да следи за нея. Привидната сделка не може да бъде санирана чрез потвърждаване. Няма срок за разкриване на привидността.
В разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД се имат предвид случаи, при които приобретателят по привидната сделка прехвърля на трето лице право, което той само привидно придобива. Щом като той не притежава правото и неговият правоприемник по сделката не може да го придобие. Третото лице придобива правото, въпреки че праводателят не го притежава. В чл. 17, ал. 2 ЗЗД се урежда първичен способ за придобиване на субективни права при следния фактически състав: между привидния приобретател и третото лице е сключена прехвърлителна сделка за права, които привидната сделка привидно поражда или на които се основава правото на третото лице. Сделката с третото лице трябва да е действителна, а не нищожна поради липса на форма, противоречие на закона и др. Третото лице трябва да е добросъвестно, т. е. да знае, че сключва сделка а лице, което черпи права от привидна сделка. Когато сделките се отнасят до вещни права върху недвижими имоти, се изисква актът за придобиване на третото лице да е вписан преди вписване на исковата молба за разкриване на привидността. Третите лица по смисъла на чл. 17, ал. 2 ЗЗД са само частните правоприемници на привидния приобретател, а не и неговите наследници. Когато третото лице придобие въз основа на чл. 17, ал. 2 ЗЗД субективното право, привидния прехвърлител го загубва или неговото право се оказва обременено с права на третото лице, напр. с ограничено вещно право или с обезпечителни права залог или ипотека. В хипотезите на чл. 17, ал. 2 ЗЗД е налице колизия между интересите на привидния прехвърлител и на третото лице. Законът дава предимство на интересите на добросъвестните трети лица. Привидният прехвърлител може да търси обезщетение от вредите, които е претърпял от прехвърлянето от привидния приобретател. Чл. 17, ал. 3 ЗЗД – изключение – кредиторите могат да насочват принудителното изпълнение само върху имуществени права, които принадлежат на длъжника им. Изисква се обаче кредиторите да не знаят за привидния характер на сделката на длъжника, когато са наложили запор върху движимата вещ или вземането, а при недвижими вещи възбраната да е вписана в нотариалните книги преди вписване на исковата молба за разкриване на привидността. При тези случаи законът дава предпочитание на кредиторите по съображения на правна сигурност.
Привидната сделка не покрива престъпния състав на измамата по НК, за което се изисква користна цел, този вид сделки не са забранени от закона. Привидната сделка може да се квалифицира и като деликт (непозволено увреждане), когато с нея виновно са причинени вреди.
Привидните сделки намират приложение при едностранни сделки, но главно се използват при договорите – продажба, замяна, дарение, прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане и др.. Привидни правни актове не могат да се извършват в областта на семейното право. Не се допуска и привидно водене на съдебен процес.
Отграничения на привидната сделка:
Привидната сделка се отличава от волеизявление, направено при мислена уговорка по това, че с нея се цели създаване на едно привидно правно състояние.
Привидната сделка се различава и от фидуциарната сделка, която е действителна и поражда правни последици, но включва в съдържанието си уговорка приобретателят на правото да го прехвърли отново на своя праводател.
Привидната сделка се различава от сделката, сключена при измама, при която единият от участниците е въведен в заблуждение, за да бъде мотивиран да сключи сделката. При привидните сделки измамата е предназначена за третите лица.
Привидната сделка се различава от относително недействителната сделка по чл. 135 ЗЗД. Последната е действителна между страните.
Съчетанието привидна и прикрита сделка
Прикритият договор е действителен, защото страните са го приели при съгласие. Прехвърля се собствеността – чл. 18 ЗЗД. Изисква форма.
Привидните сделки се използват в две групи случаи:
- Когато правните субекти не желаят да се породят каквито и да било правни последици, а целят само да създават привидност, че такива съществуват. Този вид привидност се означава като абсолютна симулация.
- Когато симулативната сделка се сключва, за да прикрие желаната от страните действителна сделка, това правно явление се означава като относителна симулация. Относителната симулация може да бъде частична, да се отнася само до някои клаузи от сделката. В много сделки за прехвърляне на недвижими имоти действителната по-висока цена се прикрива зад уговорена привидно в нотариалния акт значително по-ниска, за да не се платят по-високи такси по прехвърлянето.
Съчетанието привидна – прикрита сделка е уредено в чл. 17, ал. 1 ЗЗД. При него има две различни по вид и правен режим сделки. Привидната сделка е нищожна и не поражда правни последици от момента на сключването си. Прикритата сделка е желана от страните, те изявяват воля да я сключат, но не желаят това да се узнае от трети лица. Тя не е опорочена поради това, че се пази в тайна. Прикритата сделка може да страда от някои пороци на чл. 26-33 ЗЗД и тогава тя също ще бъде недействителна. Ако за прикритата сделка е предписана форма като условие за действителност, тя трябва да бъде спазена. Когато привидната сделка, която е близка по съдържание до прикритата, е сключена в същата форма, предписана за прикритата, счита се, че и по отношение на нея е спазена формата. (Продажбата на недвижим имот, прикрита като дарение, извършено с нотариален акт, е действителна.).
Ако прикритата сделка няма недостатъци, тя ще породи между страните онези правни последици, които следват от закона и от съдържанието на волеизявленията на страните.
За третите лица, от които е скрита действителната сделка, до момента на разкриване на симулацията ще действа привидната сделка. Ще се прилагат чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД. След обявяване на привидността според прикритата сделка ще се уреждат отношенията и с третите лица, като ще се запазят и правата, придобити при условията на чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД, ако има такива.



47. ПОДСТАВЕНО ЛИЦЕ. ЕДНОСТРАННО И ДВУСТРАННО ПОДСТАВЯНЕ. СИСТЕМА ОТ ПРАВООТНОШЕНИЯ ПРИ ПОДСТАВЯНЕТО.

Съчетанието на привидна и прикрита сделка намира приложение в практиката при фигурата на подставеното лице. В практиката това явление се нарича “сламен човек” или “дървена глава”. Тази фигура се разграничава от правното явление скрито пълномощно (косвено представителство), между подставеното лице и скритото пълномощно има принципна разлика. И двете фигури се използват главно при придобиване на права.
Подставеното лице не участва в правната сделка по придобиването на права, то единствено “услужва” с името си, за да се прикрие този, който сключва сделката и придобива правата.
Подставеното лице се използва, когато един правен субект иска да сключи сделка, която да породи права и задължения за него, но има интерес третите лица да не знаят, че той е страна по правоотношението. В тези случаи той се споразумява с друг правен субект – подставеното лице, да използва неговото име.
При подставеното лице се извършват две привидни сделки и една прикрита, която е действителна, ако не страда от пороците по чл. 26-33 ЗЗД. Прикритата сделка ще бъде нищожна, ако има забрана за придобиване на съответното право от лицето, което се прикрива зад чуждото име, или ако то се разпорежда чрез нея с имуществени средства, придобити неправомерно.
При подставеното лице между насрещната страна по сделката и подставеното лице не възниква правоотношение. Между подставеното лице и лицето, което се прикрива с неговото име не възниква представително правоотношение, защото упълномощаването е нищожно. Отношенията между тях следва да се уреждат по правилата за водене на чужда работа без упълномощаване – чл. 60 и сл. ЗЗД.
Подставеното лице се нарича още двустранно подставяне. То трябва да се отличава от т.нар. едностранно подставяне. При него едно лице, което сключва сделка от свое име и със свои средства, без знанието на трето лице вписва неговото име в документа за придобиване на право. (Пр. – Баща купува вещ със свои пари , но в касовата бележка и гаранционната карта вписва името на дъщеря си.). За третото лице в тези случаи възникват правни последици, едва когато то изяви воля, че желае да придобие правото.
Персонална симулация е равна на подставено лице.
Нунцият е преносител на чужда воля. Нунцият се отнася към представителството и към дееспособните.
Нунцият се използва за оправдание, че малолетни лица извършват сделки, те се явяват само преносител.
Нунций – кафе апарат, банкомат, уличен телефон.
(това е само от ученика, ако решите търсете и статията му)



48. ОСНОВАНИЯ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ ПО ЧЛ. 27 ЗЗД ИЗВЪН СПЕЦИАЛНИТЕ РАЗПОРЕДБИ НА ЧЛ. 28 И СЛЕДВАЩИТЕ ЗЗД. ГРЕШКАТА КАТО ОСНОВАНИЕ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ. ВИДОВЕ ГРЕШКИ, РЕЛЕВАНТНОСТ И ПОСЛЕДИЦИ.

Основанията за унищожаемост на сделките са формулирани по-конкретно в сравнение с тези за нищожност. При тях в преобладаващия брой случаи е извършено правно релевантно волеизявление, но вътрешната воля не е формирана съзнателно и свободно, поради което сделката е опорочена.
Общите основания за унищожаемост са уредени в чл. 27-33 ЗЗД, но те не са изчерпателно изброени, основания за унищожаемост има уредени и в други закони.Унищожаемите договори пораждат правни действия.
Според чл. 27 ЗЗД унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване на изискванията, установени за тях. Според изричната разпоредба на чл. 73, ал. 3 СК нищожни са изброените в нея безвъзмездни сделки, когато са сключени от ненавършили пълнолетие лица или от законни представители на недееспособни лица, както и тези, които недееспособни лица са сключили, без да разбират значението им и съдържанието на правните им последици. С изключение на тези две групи, останалите сделки, сключени от недееспособни лица или от техни представители, без да се съблюдават законните изисквания за тях, са унищожаеми. Унищожаеми са дребните сделки, които малолетни сключват за задоволяване на техните всекидневни нужди. Унищожаеми са също сделки, сключени от непълнолетни или поставени под ограничено запрещение без волеизявление за съдействие на родител или попечител или без разрешение на районен съд, когато законът го изисква.
Приложното поле на чл. 27 ЗЗД е само за ограничено дееспособни, действали без съгласие на своите представители. Според чл. 27 ЗЗД унищожаеми са договорите, сключени при грешка, а чл. 28, ал. 1 ЗЗД урежда грешката в предмета и в лицето, с което се сключва сделката. Грешката е форма на незнанието. Правната грешка няма никакво значение. Значение има само фактическата грешка. Грешката във факта ви ползва, а в правото – вреди. Българското право е доста недоразвито по отношение на грешката.
Лицето, което извършва волеизявлението, е в грешка, когато то има неверни представи или изобщо не знае за обстоятелства, които имат значение за него при формиране на вътрешната воля за сключване на сделката. (Купува яке, защото смята, че е кожено, а се оказва, че е от сполучлива имитация на кожа.)
Грешката е основание за унищожаемост само в случаите, когато, ако лицето знаеше действителното положение, не би сключило сделката. Грешката е порок на волеизявлението. При това основание има неосъзнато несъответствие между вътрешната воля и изявлението.
Грешките в мотивите за сключване на сделката не я опорочават, същото се отнася и до грешката в преценката на страната дали сделката е изгодна. Ако се допусне в тези два случая, грешките да водят до унищожаемост на сделките, това би довело до несигурност в правния оборот.
Грешката като основание за унищожаемост може да се отнася или до начина на извършване на волеизявлението, или до неговото съдържание. В чл. 28, ал. 1 ЗЗД се уреждат два вида грешки:
Грешка в предмета на сделката е основание за унищожаемост, когато се отнася до негови съществени качества. За да се установи едно качество да се анализира много добре договора, т.к. има субективно съществени качества, а те не са обективни. Грешката може да се отнася до фактически качества на предмета, може да се отнася и до правните качества на предмета.
Кои качества на предмета на сделката следва да се считат за съществени, се преценява от една страна с оглед на обективен и абстрактен критерий. Това са такива качества на предмета, които имат значение за годността му да се използва според неговото обикновено предназначение и които се отразяват чувствително върху цената на вещта. Особеното предназначение, заради което страната е сключила сделката, макар да зависи от качества, които в оборота не се считат за съществени, следва да се съобрази, когато се преценява правното значение на грешката.
Грешката в лицето е основание за унищожаване на сделката само когато тя е сключена с оглед на личността, т. е. когато личните качества на насрещната страна са изиграли решаваща роля за сключването и. Грешка в личността на контрахента, само когато договора е с оглед на тази личност. Договори интуито персона – с точно определена личност – артист, адвокат, лекар, художник и др..
В чл. 28 ЗЗД не са уредени изчерпателно всички видове грешки, които могат да бъдат основание за унищожаемост. Грешката може да се отнася до правните последици на сделката, която се сключва, може да се отнася до количеството. От грешката в количеството трябва да се отличава грешката в пресмятането, която според чл. 28, ал. 2 ЗЗД не е основание за унищожаване на сделката, а подлежи на поправяне. Грешката в пресмятането има, когато е уговорена единична цена и при аритметични пресмятания за изчисляване на цялата цена е допусната грешка. Но има грешки, които не подлежат на поправяне. Най-лесно се установява цена, но когато грешката не може да се установи, води до несъгласие – унищожаеми.
Специална разпоредба урежда правата на страните при продажби на недвижими имоти, когато има отклонение между уговорената и действително продадената площ с повече от 1/10 в повече или по-малко от указаното в договора. При условията на чл. 210, ал. 1 и 2 ЗЗД са предвидени възможности за разваляне на договора от купувача, следователно той е действителен независимо от отклонението.
При унищожаемост поради грешка в чл. 28, ал. 3 ЗЗД изрично е уредено задължение на страната, която е предизвикала унищожаване на сделката, да плати обезщетение на насрещната страна. Предпоставките са тя да има вина за изпадането си в грешка и насрещната страна да не е знаела за грешката. Обезщетението следва да поправи само вредите, причинени от сключване на унищожения договор.



49. ИЗМАМАТА И ЗАПЛАШВАНЕТО КАТО ВИДОВЕ ОСНОВАНИЯ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ.

Измама
Измамата е основание за унищожаване на сделката, когато волеизявлението е направено под действието на неверни представи, които другата страна или трето лице са предизвикали умишлено у страната по сделката.
Измамата по ЗЗД е различна от измамата по НК. В ЗЗД – по-тясно значение – чл. 29 ЗЗД.
Изискванията, на които трябва да отговаря измамата, за да се признае за основание за унищожаемост са следните: извършено е волеизявление от страна по двустранна сделка или участник в многостранна. Участник в сделката е въведен умишлено в заблуждение от друг участник в сделката или от трето лице. Умишлено въвеждане в заблуждение, а не неволно или при груба небрежност. Поддържане на заблуждение, което да е от такъв характер, че да е довело до сключване на договора – само тогава е основание за унищожаемост. Въвеждането в заблуждение представлява внушаване на неверни представи за обстоятелства, свързани със сделката, премълчаване на известни факти или съзнателно поддържане на неверни представи у участник в сделката. Измама по чл. 29 ЗЗД ще има само ако въвеждането в заблуждение е изиграло решаваща роля за сключване на сделката. Ако трето лице е въвело в заблуждение страната по сделката, законът изисква насрещната страна да е знаела или според обстоятелствата да може да се направи изводът, че не могла да не знае за измамата.
Дали измамливите действия на участник в сделката или на трето лице са могли да въведат в заблуждение лицето и да го подведат да сключи сделка се преценява с помощта на субективен критерий, при който се съобразяват личните качества на измамения. Измамата се преценява във всеки конкретен случай. Чл. 29 ЗЗД не изисква този, който извършва измамните действия да преследва користна цел или да се е облагодетелствал от сделката.
Унищожаема поради измама ще бъде сделката, сключена от лице, което е било умишлено доведено от насрещната страна или с нейно знание от трето лице в състояние да не разбира достатъчно значението на поведението си чрез употреба на алкохол, упойващи вещества или хипноза.
Използването на измама при сключване на сделки е виновно, неправомерно поведение. Когато чрез него са причинени вреди, то осъществява състава на граждански деликт.
В ГПК – когато гражданския съд установи престъпен състав се сезира прокуратурата и се изчаква решението на наказателния съд. Това наказателно решение има задължителен характер за гражданския съд. Това от своя страна води до трудности – забавяне на гражданския процес.
Заплашване
То е уредено в чл. 30 ЗЗД. При това основание за унищожаемост участник в сделката е извършил волеизявлението си под влияние на психическа принуда. За разлика от насилието (физическа сила), заплашването представлява възбуждане на основателен страх у участник в сделката с цел той да бъде принуден да я сключи. Психическият натиск върху волята на участник в сделката се упражнява чрез предизвикване на страх от причиняване на предстояща злина, която може да се състои в засягане на лични или имуществени блага на участника или негови близки. Не е необходимо непременно заплашването да се отнася до извършване на неправомерни деяния. Неправомерният характер на поведението на заплашващия се определя от упражняването на психическа принуда върху друго лице с цел да се накара то да сключи сделката. Няма значение дали това се върши с користна цел или не.
В чл. 30 ЗЗД се изисква при заплашването чрез възбуждане на основателен страх да се принуди едно лице да сключи сделка. При заплахата е налице мотивиране на едната страна да сключи договор чрез възбуждане на основателен страх. Когато има заплаха да се прецени дали възбужда основателен страх. Критерият за това дали е предизвикан основателен страх трябва да бъде конкретен, субективен, защото се преценява поведението на конкретно лице, порокът на неговото волеизявление. Същественото при преценката е да се определи дали без поведението на заплашващия лицето би сключило сделката, т.е. дали волеизявлението му се намира в причинна връзка с предизвиканите страхови представи у него. Само при това условие заплашването е основание за унищожаемост на сделката.
Няма заплашване, когато волеизявлението на участник в сделката е извършено, поради страх, предизвикан от определени обстоятелства, които не са свързани с човешко поведение.
Заплашването е виновно неправомерно поведение.Чрез него се накърнява личното право на свобода на заплашеното лице. Заплашването осъществява състава на граждански деликт, когато с него са причинени вреди на заплашеното лице.
В ТЗ заплахата - единствено и само с цел да се увреди другата страна.
Разликата между заплахата и насилието е възможността да се организира самозащита.
Измамата и заплахата могат да изхождат, както от страната по договора, така и от трето лице. Те са релевантни – чл. 29 ЗЗД. Налице е недобросъвестност на страната по договора.
Режимът на заплашване е по-тежък, т.к. е обществено по-опасно.



50. НЕСПОСОБНОСТ ДА СЕ РАЗБИРАТ И РЪКОВОДЯТ ДЕЙСТВИЯТА. СРАВНЕНИЕ СЪС ЗАПРЕЩЕНИЕТО.

Според чл. 31 ЗЗД унищожаеми са договорите, сключени от дееспособни лица, които при сключването им не са могли да разбират или да ръководят действията си. Институтът бранещ лицата, които не могат да се грижат за своите работи. В тези случаи изявлението е извършено от лице, което може да прави правно релевантни волеви актове. Такива са пълнолетните физически лица, а също и непълнолетните и поставените под ограничено запрещение, когато сключват сделките по чл. 4, ал. 2 ЗЛС -
4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.
Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.
Порокът на волеизявлението при случаите по чл. 31 ЗЗД се състои в това, че лицето не го е извършило съзнателно и разумно, тъй като е било в състояние, при което не е разбирало значението на действията си или не е могло да ги ръководи. Няма значение дали това състояние е било краткотрайно или продължително.
Различни могат да бъдат причините за неспособността на лицето да разбира или да ръководи действията си. Може да се намира временно под действието на алкохол, наркотици и други упойващи вещества, в състояние на патологичен афект, шок вследствие на травма, хипноза треска и др. Възможно е лицето да се намира трайно в такова състояние поради душевна болест, но да не е поставено под запрещение.
В случаите по чл. 31 ЗЗД липсва разумно формирана вътрешна воля, насочена към пораждане на определени правни последици. Отличителният белег на тези хипотези е, че лицето, което извършва изявлението е формално дееспособно.
В чл. 31, ал. 2 ЗЗД – изключения. Мотиви за сигурност в оборота и избягване на злоупотреби с унищожаването на сделките са причина да се ограничи възможността за унищожаване на тези сделки след смъртта на лицето, което е сключило сделка в състояние на неспособност да разбира или ръководи действията си. Унищожаването на такъв договор може да се иска след смъртта на лицето, само ако приживе е поискано поставянето му под запрещение или доказателството за неспособността произлиза от същия договор. При второто предложение се поставя всъщност изискването от съдържанието на волеизявлението на лицето да се вижда, че то не е могло да разбира поведението си или да ръководи постъпките си. Наследниците на лицето могат да унищожат сделката само въз основа на два вида факти, които правят вероятно твърдението, че е сключена в състояние по чл. 31 ЗЗД.



51. КРАЙНАТА НУЖДА И ЯВНО НЕИЗГОДНИТЕ УСЛОВИЯ КАТО ОСНОВАНИЯ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ.

Идеи за това основание за недействителност са заимствани от френското и германското законодателство.
Основанието за унищожаемост по чл. 33 ЗЗД намира приложение при всички възмездни сделки – двустранни и многостранни, с изключение на търговски сделки, сключени между търговци. Разпоредбата установява две изисквания, при които се счита, че сделката е опорочена и може да се унищожи.
Първата предпоставка е възмезден договор да е сключен при крайна нужда. Един от участниците в сделката по време на сключването и трябва да се е намирал в състояние на крайна нужда. Това е състояние на липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности (недостиг на парични средства за издръжка на семейството, за лечение на лицето или негов близък, за плащане на изискуеми задължения и др.).
Крайната нужда не трябва да се смесва с крайната необходимост, при която лицето избягва реална опасност да бъдат увредени негови или на други лица лични или материални блага чрез причиняване на по-маловажни вреди.
В чл. 33, ал. 1 ЗЗД се изисква състоянието на крайна нужда да е въздействало върху волята на участника в сделката така, че го е накарало да я сключи.
В крайна нужда могат да изпаднат както физически, така и юридически лица.
Второто изискване е сделката да е сключена при явно неизгодни условия за лицето, което се намира в крайна нужда. Това означава, че не е достатъчно да има някакво несъответствие между стойностите на насрещните престации. Разликата между стойността на това, което лицето получава по сделката, и стойността, която то би могло да получи, ако имаше възможност да търси други съконтрагенти, трябва да бъде значителна. Дали условията са явно неизгодни се преценява конкретно във всеки случай. Условията на сделката се преценяват към момента на сключването й.
Чл. 33 ЗЗД не изисква насрещната страна по сделката да има намерение да се облагодетелства от нея. Достатъчно е, че тя обективно извлича облага, а договорният й партньор се ощетява.
Крайната нужда и явно неизгодните условия са две относително определени понятия, които действат кумулативно.
Крайна нужда – когато някой извърши сделка, за да си набави парични средства, за да запази живота и здравето си или тези на свой близък човек.
Явно неизгодни условия – съдебната практика няма ясна позиция. Тя се определя съобразно пазарните условия. Определя се не само цената, но и от модалитета на плащане. При преценката на явно неизгодните условия се съблюдава историческия момент – безмерната увреда – новелата на Диоклециан - цената на имота е по-малко от половината му реална пазарна цена.
В Германия наличието на явно неизгодни условия води до нищожност, а при нас до унищожаемост.
Унищожението има обратно действие – чл. 34 ЗЗД
Чл. 33 ЗЗД съдържа някои специални правила за сделките, унищожаеми поради крайна нужда. Правото да се унищожи сделката отпада, ако облагодетелстваната страна отстрани ощетяването. Това не е обезщетение за вреди, а възстановяване на нарушената еквивалентност на престациите при възмездната сделка.
При унищожаеми на това основание сделки може да се иска от съда да постанови не заличаване на правните последици с обратна сила, а прекратяването им за в бъдеще.
Срокът за погасителната давност за упражняване на правото за унищожаване на сделката е 1 година.
Унищожаването на сделката поради крайна нужда не води до отпадане на правата, придобити от трети лица върху недвижими имоти от приобретателя по сделката, ако актът за придобиването им е вписан преди исковата молба за унищожаването – чл. 33, ал. 3 ЗЗД.
Особености:
- съда може да унищожи договора изцяло с обратно действие, но може да бъде и за в бъдеще;
- всички унищожаеми договори могат да бъдат потвърждавани, но договор сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия не може да бъде потвърждаван;
- страната, която се е възползвала от договора сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия може да санира договора;
- давностния срок за упражняване правото на унищожаване на сделката е 1 година.



52. ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ВИД НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ИМУЩЕСТВЕНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ВИД НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ЕФЕКТ ОТ НАЛИЧНАТА ИЛИ НАСТЪПИЛА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТ СПРЯМО ТРЕТИ ЛИЦА.

Обявяване на нищожността
В закона не е установен специален ред за обявяване на нищожността на сделката. Тя настъпва като последица на основанието и всяко лице може да се позове на нея и на липсата на правни последици от нея. Както страните по сделката, така и всяко трето лице, което има правен интерес, може да предяви отрицателен установителен иск за обявяване на нищожността. Установяването и може да се иска в образуван процес с инцидентен установителен иск или с възражение от ответника. Процесуалните средства за обявяване на нищожността и позоваването на нея не са ограничени по време.
Постановяване на унищожаемостта
Правото да се иска унищожаване на сделката според ЗЗД може да се упражни само по съдебен ред при всички видове унищожаеми сделки. Чрез вписването на исковите молби за унищожаване на сделки, с които се учредяват, прехвърлят или изменят вещни права върху недвижими имоти, се защитават и правата на третите лица, които те черпят от приобретателя по унищожаемата сделка. За сделки с движими вещи е уместно унищожаването да става извънсъдебно и до съда да се стига само при спор между страните.
Правото да се иска унищожаване на сделката възниква според чл. 32, ал. 1 ЗЗД за страната, в чийто интерес законът допуска унищожаването. Това е този участник в сделката, чието волеизявление е опорочено. Ако волеизявленията и на двете страни по двустранната сделка са опорочени, всеки от тях може да иска унищожаване. След смъртта на носителя на потестативното право то преминава върху наследниците му. Кредиторите на притежателя на потестативното право не могат упражняват правото му на унищожаване, защото то зависи от личната преценка на титуляра му. Кредиторите му могат да предявят отменителния иск спрямо сделката по чл. 135 ЗЗД.
Недееспособните упражняват правото си за унищожаване чрез законните си представители, а ограничено дееспособните - с попечителско съдействие на родител или попечител.
Правото да се унищожи сделката се упражнява с предявяване на конститутивен иск. Когато лицето, на което принадлежи това право, не е изпълнило своите задължения по сделката, унищожаване може да се иска и чрез възражение, противопоставено на иска за изпълнение на насрещната страна.
В чл. 32, ал. 2 ЗЗД е установена 3-годишна погасителна давност за иска за унищожаване на сделката, докато възражението може да се направи и след изтичане на този срок, докато е възможно да се предяви иск за изпълнение.
Началният момент на погасителната давност е различен при отделните основания.
При уважаване на иска или възражението съдът унищожава сделката и последицата от това е, че породените от нея и желаните от едната страна по нея правни последици се отменят с обратна сила, настъпва обезсилване на правното действие на сделката. Съдебното решение има конститутивно действие, поражда правна промяна като заличава последиците на сделката. Неговото действие се поражда спрямо всички правни субекти. Само при унищожаемите сделки поради крайна нужда съдът по искане на страната може да постанови прекратяване на сделката за в бъдеще – чл. 33 ЗЗД.
Последици на недействителността спрямо трети лица
Щом като нищожна сделка не поражда още от сключването си желаните от страните субективни права, това означава, че и третите лица – правоприемници на страна по сделката, няма да могат да придобият права, макар да са сключили действителна сделка. Кредиторите на страна по нищожната сделка също не могат да посегнат на правата, които длъжникът им не е придобил, поради порока на сделката.
Изключение от изложеното правило законодателят установява със специална норма само при привидните сделки.
Унищожаемите сделки пораждат права и задължения, поради което приобретателят по такава сделка може да прехвърли правата си на трето лице.
След като сделката бъде унищожена, поради порока си, спрямо третите лица придобили права по производен начин от страна по унищожената сделка се прилага правилото “с отпадане на правата на праводателя, отпадат и правата на правоприемника”. Изключение за движимите вещи – чл. 78, ал. 1 ЗС, за недвижимите вещи , само при унищожаеми сделки поради крайна нужда – чл. 33 ЗЗД.
Обезщетение за вреди.
При нищожните и унищожаемите сделки след обезсилването им могат да възникнат и задължения за поправяне на причинени вреди вследствие сключването на недействителната сделка. Изрично възможността да се търси обезщетение е предвидена само в чл. 28, ал. 3 ЗЗД. Обезщетението следва да обхваща всички вреди, които са пряка последица от виновното поведение.
Недействителност на смесени гражданско-правни фактически състави.
В смесените гражданско-правни фактически състави от пороци могат да страдат, както гражданско-правните, така и негражданско-правните юридически факти.Видът на основанията за недействителност и правните последици от тях се регламентират от съответния правен отрасъл, към който се отнася юридическият факт.
Ако един от елементите на смесения фактически състав е нищожен, независимо към кой отрасъл се отнася, няма да могат да се породят правните последици на състава, и той също ще бъде нищожен.
При унищожаемост на юридически факт от смесен фактически състав за предявяване на унищожаемостта ще важи редът, установен от нормите на съответния правен отрасъл, към който принадлежи фактът.
ОТ ЛЕКЦИИТЕ
Предявяване на недействителността:
- отрицателен установителен иск – с него се предявява нищожност.
Предявяването на нищожност може да има смисъл – авансово предплатими пари по 1 договор, но в случая това е вземане, а то се погасява по давност. Трябва да се съблюдават сроковете за придобиване и давност, за да се предяви иск за нищожност. С отрицателния установителен иск, се иска, съда да приеме, че между страните няма договор и няма правни последици.
- инцидентен установителен иск – също е отрицателен
- възражение – когато страната по 1 нищожен договор иска изпълнение.
Предявяването на нищожността чрез иск или възражение, предявени по съдебен ред, в нашето законодателство – конститутивен иск.
Ако ние претендираме – иск, а ако другата страна претендира – защита чрез възражение.
Нищожността може да се иска всякога, вечно освен, ако не са изтекли погасителната и придобивната давност.
Унищожение не може да се иска всякога. То е ограничено със срок – 3-годишен, освен при крайна нужда и явно неизгодни условия – 1-годишен срок. При крайна нужда и явно неизгодни условия и когато лицето не разбира действията си, този срок тече от датата на сключване на договора. Срещу неможещия да действа давност не тече (чл. 32, ал. 2 и чл. 115 ЗЗД).
Възражението за унищожаемост не е ограничено със срок и не се погасява по давност – чл. 32, ал. 3 ЗЗД.
Относителна недействителност – предявяване – чл. 135 ЗЗД. Чрез конститутивен иск, който не е ограничен със срок, но на практика ограничен с 5-годишна придобивна давност при добросъвестност и 10-годишна при недобросъвестност.
При чл. 646 и 647 от ТЗ няма да се води отменителен иск, а чрез отрицателен установителен иск.
При висяща недействителност, тъй като не са настъпили правни последици, третото лице е придобило от приобретател по нищожно правоотношение. Защита на третото лице – само придобивна давност, която:
- при недобросъвестност – 5-годишна за движима и 10-годишна за недвижима собственост
- при добросъвестност – мигновено за движима и 5-годишна за недвижима собственост
Третото лице ще е недобросъвестно, когато трябва да знае за сделката, че е нищожна. При заобикаляне на закона третото лице няма от къде да знае, че тази сделка е нищожна. Третото лице се пази и при привидни сделки – чл. 17 ЗЗД. Ако В е насилило А – третото лице е добросъвестно, ако не е знаело за насилието.
Трябва винаги да се прави преценка дали третото лиже е добросъвестно или не.
При унищожаемите договори – договорът между А и В води до правни последици. Ако А предяви конститутивен иск срещу В – унищожаемост с обратно действие, като се засяга и третото лице. Само при крайна нужда и явно неизгодни условия – защита на третото лице, ако А е предявил иска си след сключването на сделката между В и третото лице.
Чл. 114, б. “а” от ЗС – всписване на искове – правата на третото лице не се пазят. В чл. 17 и 33 ЗЗД – има изрична защита.
Имуществени последици при изпълнение на недействителни сделки.
Когато нещо е дадено или извършено в изпълнение на нищожна или унищожаема сделка, се поставя въпросът дали това са само фактически отношения или имат правен характер и, ако са юридически факти, какви правни последици следва да породят. Логично е да се приеме, че даденото или извършеното по нищожна или унищожаема сделка следва да се възстанови на този, който го е осъществил, защото за неговото задържане няма правно основание, получилият го, няма субективно право върху него. Римското право не признава иск за връщане на даденото в изпълнение на недействителна сделка, когато поведението на страните при сключването й е неправомерно или неморално. Това правило е възприето и в правните системи на страните от Западна Европа.
Сега действащият правен режим предвижда за всички видове нищожни и унищожени сделки възможност за възстановяване на даденото от страните по сделката. Чл. 34 ЗЗД урежда правото за възстановяване на даденото в изпълнение на нищожна или унищожена сделка. Предпоставки, при които се поражда това право:
- при нищожните сделки – правопораждащият фактически състав се състои от два юридически факта: сключена нищожна сделка и осъществена престация от едната или и от двете страни по тази сделка. Фактът на изпълнението на нищожната сделка завършва фактическия състав и води до възникване на правото за възстановяване. Влязлото в сила съдебно решение за обявяване на нищожността има само установително действие.
- при унищожаемите сделки – правото за възстановяване възниква освен от факта на изпълнение на такава сделка, още и от влязлото в сила съдебно решение за унищожаването й.
Правото на възстановяване възниква само в полза на този участник в нищожна или унищожена сделка, който е дал или извършил нещо като изпълнение по нея.
След смъртта на ФЛ или заместването му в сделката, както и при преобразуване или прекратяване на ЮЛ, правото за възстановяване преминава върху техните универсални или частни правоприемници. Участникът в нищожна или унищожена сделка, който е получил по нея нещо, има правно задължение да го върне или възстанови на правоимащия. При липса на доброволно изпълнение, последният следва да предяви осъдителен иск за осъществяване на правото си. Съдът не се произнася служебно, а само ако е налице такъв иск.
Ако даденото е вещ и тя не е унищожена, следва да се върне вещта, в състоянието, в което е получена, заедно с плодовете, ако има такива, при нищожните сделки и при условие, че страната, която е получила вещта, е знаела или не е могла да не знае за нищожността. Ако страната, получила вещта, е узнала по-късно за нищожността (при скрито несъгласие), вещта следва да се върне в състоянието, в което се намира в момента на узнаването. За облагите, които са реализирани от вещта след получаването й или узнаването за нищожността на сделката, се дължи тяхната равностойност в пари.
При унищожаемите сделки е справедливо вещта заедно с плодовете да се върне в състоянието им към момента на предявяване на иска или на противопоставяне на възражението, защото те би трябвало да играят и роля на покана за връщане, ако искът или възражението бъдат уважени.
Когато изпълнението не е вещ, а услуга, този, който се е възползвал от нея, следва да възстанови стойността й.
Правото за възстановяване е облигационно право, спрямо което се прилага общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД от 5 години.
Когато в изпълнение на недействителна сделка е дадена вещ, собственост на страната, която я е дала, тя разполага освен с иск за връщане на облигационно основание и с иск за собственост. Страната може да избира между двата иска.
Когато всяка от страните по недействителна двустранна сделка има вземани за възстановяване на осъществени престации по нея, те трябва да изпълнят едновременно задълженията си и всяка от тях може да направи възражение за право на задържане по чл. 90 ЗЗД, а ако са налице условията по чл. 103 ЗЗД, всяка страна може да извърши едностранно прихващане.
Конфискацията е допълнителна санкция към недействителността за това, че страните са изпълнили опорочената сделка. Тя представлява потестативно право на държавата да придобие даденото по недействителната сделка, когато това е изрично предвидено в правната норма. В общите правила за недействителност на сделките понастоящем такава санкция не е предвидена.



53. ПОТВЪРЖДАВАНЕ. СПОСОБИ ЗА ПОТВЪРЖДАВАНЕ. КОНВЕРСИЯ. НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПОТВЪРЖДАВАНЕ ИЛИ КОНВЕРТИРАНЕ.

Потвърждаване на унищожаеми сделки
Унищожаването на сделка, която има пороците по чл. 26-33 ЗЗД, зависи единствено от страната, чието волеизявление е опорочено.
Когато лицето, което има право да предизвика унищожаване на сделката, желае нейните правни последици, то може да внесе яснота и сигурност в отношенията му с останалите участници в нея чрез потвърждаването и.
В чл. 35 ЗЗД се урежда възможност за потвърждаване само на унищожаеми сделки, с изключение на тези, сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия. В чл. 33, ал. 1, изреч. 2 ЗЗД е предвидена възможност за запазване на правното действие на унищожаемата сделка, което зависи от последващо поведение на страната, която се е облагодетелствала от сделката. Това не е потвърждаване на унищожаема сделка, защото последващият факт води до отпадане на основанието за унищожаемост, но и при този вид унищожаеми сделки косвено потвърждаване е възможно.
Потвърждаването на унищожаеми сделки може да се извършва само след узнаване на порока й. Потвърждаването се извършва чрез волеизявление на страната по сделката, която има право да я унищожи.
Чл. 35, ал. 1 и 2 ЗЗД уреждат два начина за потвърждаване.
Чл. 35, ал. 1 ЗЗД урежда изричното потвърждаване, при което волеизявлението трябва да се направи писмено. Ако пороците са повече от един, следва да се изброят всички, иначе въпреки потвърждаването ще може да се иска унищожаване въз основа на непосочено основание.
Чл. 35, ал. 2 ЗЗД урежда конклудентното потвърждаване чрез изпълнение на сделката изцяло или частично от страната, която има право да я унищожи. Изпълнението трябва да е доброволно и лицето, което го извършва, да знае основанието за унищожаемостта. Знанието се предполага до доказване на противното.
Чрез потвърждаването правните последици на сделката се запазват окончателно като при действителната сделка, както между страните, така и когато засягат интересите на трети лица. Ограничено дееспособните, когато потвърждават унищожаема сделка, е необходимо волеизявление за одобрение и на родител или на попечител. Ако това изявление е направено при сключването на сделката, не е необходимо да се прави повторно при потвърждаването.
Потвърждаването като едностранна правна сделка също може да страда от пороците по чл. 26-33 ЗЗД. Когато то е унищожаемо, то също може да бъде потвърждавано.
По своята правна същност потвърждаването е извършване втори път на волеизявление от участника, чийто волеви акт е бил опорочен. Това последващо волеизявление е вече действително и чрез него се отстранява порокът на сделката и става възможно и обществено оправдано тя да породи правно действие като действителна сделка.
ОТ ЛЕКЦИИТЕ
Потвърждаване – 2 начина
- чрез писмен акт, в който се отразява основанието за унищожаемост
- чрез доброволно изпълнение, като знае основанието за унищожаемост
Потвърждение не може да има при договор сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Конверсия
При нищожните сделки, при които потвърждаването е изключено, има възможност за запазване на част от правните им последици чрез конверсия (превръщане). Конверсията не е уредена изрично с обща правна норма.
Справедливо е, когато част от правните последици на сделката не противоречат на закона или добрите нрави и според предполагаемата воля на страните те ги желаят, тези последици да се запазят. Юридически този ефект се постига чрез превръщане на сделка от един тип в друг тип или вид. Това е възможно при две предпоставки:
- ако недействителната сделка съдържа в себе си същественото съдържание на друг тип или вид сделка. Конверсията е допустима само ако недействителният фактически състав включва действителна сделка, макар и с друго съдържание.
- конвертираната сделка може да обвърже страните, само ако отговаря на тяхната предполагаема воля.
При прилагане на конверсията трябва да се разкрие чрез тълкуване предполагаемата воля на страните по сделката и само ако се стигне до извода, че те биха приели последиците на конвертираната сделка, тя ще може да породи действие за тях.
Конверсията не се прилага по право, а само ако страните постигнат съгласие конвертираната сделка да ги обвърже.
На конверсията се гледа като на средство за икономия и за рационализиране на отношенията при недействителност. При частичната недействителност също може да се стигне до конверсия. Конверсията намира ограничено приложение при частичната недействителност и при нищожните сделки поради липса на форма като условие за действителност или поради противоречие на закона.
Най-често конверсията се прилага при продажба на недвижими имоти с частни писмени договори. Тези договори поради липса на форма, са нищожни като продажби, но могат да се конвертират в предварителни договори за продажба на недвижим имот.
Друг пример за конверсия е, ако договор з доброволна делба на съсобствени вещи е нищожен, поради липса на форма, той може да породи действие като договор за разпределение на ползването на вещите.
Конверсията се прилага при нищожност – при неспазена форма и е продължение на частичната недействителност. Пораждат се други правни последици.
Предварителен договор се конвертира в нотариален акт.
Запис на заповед се конвертира в разписка.
Конверсията е водена от идеята за икономия в правото.



54. ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО. ПОНЯТИЕ. ВИДОВЕ. УПЪЛНОМОЩАВАНЕ. ДРУГИ ВЪЗМОЖНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ПРЕДСТАВИТЕЛ И ПРЕДСТАВЛЯВАН.

Представителството е правно явление, при което един правен субект – представляваният – е обвързан от правомерни правни действия на друго лице – представителя, - което извършва тези действия от името на представлявания. Терминът представителство се употребява и с други значения.
Съвкупността от правните норми, които уреждат гражданските правоотношения по извършване на правни действия от чуждо име, образува гражданско-правния институт на представителството. То може да се разглежда и като комплексен институт на частното право, в който се включват и специалните норми за представителството от другите частно-правни отрасли и главно тези на търговското право.
Представителството, което се осъществява по волята на представлявания, го улеснява при участието му в правния живот, дава му възможност да задоволява свои интереси чрез упражняване на дееспособността на други лица от негово име.
Представителството като правно явление се урежда от общи и специални правни норми. Общите правила за него се съдържат в чл. 36-43 ЗЗД.
Правното действие на представителството по принцип може да настъпи, само ако въз основа на закона едно лице е овластено да извършва правни действия от чуждо име. Овластяването винаги се поражда от определен юридически факт въз основа на правните норми. Представителят и представляваният са страни по правоотношението, което се поражда от юридически факти. Това правоотношение се нарича представително правоотношение.
Представителната власт е непритезателно субективно право на представителя да извършва от името на представлявания правомерни правни действия. То е ограничено по съдържание право, тъй като представителят не може да извършва всякакви правни действия, а само тези, за които по силата на закона или по волята на представлявания е овластен. Идеята за ограничаване на правните действия, които представителят може да извърши от чуждо име, се изразява с понятието обем на представителната власт. Представителят е овластен да извършва от името на представлявания само правните действия, които се включват в обема на неговата представителна власт.
Представителната власт и съответстващото и правно задължение са минимално необходимото съдържание на всяко представително правоотношение. В отделени случаи представителната власт е елемент от сложно правоотношение, което включва и задължение на представителя спрямо представлявания да извърши определени правни действия в негов интерес. Чрез представителното правоотношение не се ограничава дееспособността на представлявания.
Представителното правоотношение е правната предпоставка, при наличието на която може да се осъществи представителство.
Представителството възниква при упражняване на представителна власт, от договора между представител (упълномощен) и представляван (упълномощител). То е правно явление, в което участват най-малко три лица и се включват две правоотношения. При представителството представителят формира и изявява воля при правните действия, които извършва.Той не предава на третото лице чуждо волеизявление. Представителството може да се осъществи само от дееспособно лице. ЮЛ също може да бъде представител.
Представителят действа спрямо третите лица от името на представлявания. Съществено значение се отдава при представителството на оповестяването на този факт. Лицата, до които е адресирано волеизявлението на представителя и които се явяват засегнати от него, трябва да узнаят, че правното действие се извършва от чуждо име и с действие за друго лице. Представителят уведомява останалите участници или заинтересовани лица в сделката. Гласност следва да се даде и за правните действия, които представителят има право да извършва от чуждо име. Специално уведомяване не е нужно, когато от обстоятелствата се вижда, че лицето действа от името на друг – прим. продавач в магазин, собственост на друго лице. Ако третото лице не е уведомено, счита се, че правните действия са извършени от името на представителя и той е лично обвързах с тях. При спор представителя трябва да обори предположението, че е действал от свое име и за себе си.
Друг съществен белег на представителството е, че правните последици от действията на представителя, извършени в границите на представителната власт, настъпват направо за представлявания, без да преминават през имуществената сфера на представителя. Ако представителят сключи сделка, правоотношението по нея ще възникне между лицето, с което представителя я е сключил и представлявания. Това правоотношение, което обвързва направо представлявания спрямо трети лица, се нарича външно правоотношение, за разлика от представителното, което е вътрешно, защото урежда отношенията между представител и представляван.
При представителството не е съществено кой осигурява средства за извършване на правните действия от представителя.
Представителството по правило обслужва интересите на представлявания, поради което представителят при упражняване на представителната власт е длъжен да се ръководи изключително от тези интереси. С факта, че той пристъпва към изпълнение на едностранно възложените му правни действия, той конклудентно приема поръчката и вече отношенията му с представлявания следва да се уреждат по правилата за договора за поръчка по ЗЗД. Възможни са случаи, когато по споразумение с представлявания представителят действа и в свой интерес.
С осъществяване на представителството чрез извършване на правно-релевантни действия от чуждо име се създава ново правно състояние, за което всички правни субекти следва да държат сметка. Следва да се счита, че правните последици от сделката са обвързващи представлявания, а не представителя.
Видове представителство
Различни класификации според това как възниква представителната власт, какво е съдържанието и, ако представителите са двама или повече, как я упражняват.
1. Доброволно и задължително представителство. – разграничителният белег е дали представителната власт възниква по волята на представлявания или не.
Доброволното, наричано още договорно представителство, възниква въз основа на овластяване на представителя с упълномощителна сделка или трудов договор, извършени от представлявания. Действащият ЗЗД урежда договорното представителство като едностранна сделка, от което следва извода, че само въз основа на нея пълномощникът не е длъжен да упражнява предоставената му представителна власт.
Задължителното, наричано още законно представителство, възниква въз основа на юридически факти, които не включват волеви акт на представлявания. В тези случаи представителството възниква поради обществена необходимост , защото представляваният няма правно валидна воля, поради недееспособност. Обемът на представителната власт се определя от закона. Задължителните представители на недееспособни ФЛ са задължени да упражняват представителната власт в интерес на представлявания по силата на родителски задължения или задължения за настойника, възникнали от акта на назначаването му.
2. Активно, пасивно и смесено представителство. – разграничителен критерий – видът на правните действия, които представителят е овластен да извършва.
Активно е представителството, когато представителят има право да извършва волеви актове от името на представлявания – да сключва сделки, да отправя покани, съобщения, да изпълнява правни задължения, да упражнява субективни права.
Пасивно е представителството, което се отнася до получаване на волеизявления, съобщения, призовки, адресирани до представлявания. Такива права имат служителите, работещи в деловодства и архиви на учреждения и други ЮЛ, тъй като са овластени само да писма и съобщения, адресирани до ЮЛ.
Смесеното представителство се отнася, както до извършване на волеви актове от името на представлявания, така и до получаването на такива,както и на всякакви съобщения, адресирани до представлявания. Представителните органи на ЮЛ и юрисконсултите осъществяват по правило смесено представителство.
3. Представителство при пълна и ограничена представителна власт.
Представителство при пълна представителна власт – въз основа на разпоредби на закона или по волята на представлявания, представителят може да е овластен да извършва всички правни действия, които дееспособно лице може да извършва. Законните представители на недееспособни ФЛ имат относително пълна представителна власт, тъй като могат да извършват както действия на управление, така и действия на разпореждане с имуществени права на недееспособния, но при условията на чл. 73, ал. 2 СК.
Ограничената представителна власт включва само определен вид правомерни действия, които могат да бъдат такива на управление или на разпореждане, да бъдат свързани с конкретни субективни права, съвкупност от такива и/или правни задължения. Ограничението на представителната власт може да бъде по време, спрямо броя на правните действия или според територията , на която могат да се извършват.
4. Множество представлявани и представители.
Представителството може да възникне при двама или повече представлявани, които имат един представител. (3-ма наследници упълномощават 1 адвокат да ги представлява). Представителят се намира в представителни правоотношения с всеки от представляваните.
Възможно е представителите на едно лице да са двама или повече. (родителите на малолетно дете, лицата от представителния орган на ЮЛ и др.) Като правило при множество представители се установява възможност за отделно упражняване на представителната власт от всеки представител. Другата възможност е правното действие да се извърши от всички представители заедно. Налице е колективно (съвместно) представителство. Този вид представителство трябва да се уговори изрично или да следва от основанието за овластяване. При родителите представителната власт се упражнява разделно, докато при колегиалните представителни органи на ЮЛ или общности представителството е колективно.
5. Представителство при ЮЛ.
ЮЛ са изкуствено създадени въз основа на обективното право социални организми, които формират правно релевантна воля и я изразяват чрез своите органи. Органите са част от ЮЛ , те не са самостоятелни правни субекти. Те се състоят от ФЛ, които в органа действат не от свое име като отделни правни субекти, а от името на ЮЛ. ФЛ, включени в органа като съзнателни и разумни същества и обособени дееспособни правни субекти извършват правни действия от името на ЮЛ и с правно действие за него. Представителни правоотношения възникват между всяко от тези ФЛ и ЮЛ като отделен правен субект.
6. Търговско представителство.
За различните случаи на търговско представителство, уредено със специални правни норми в ТЗ, е характерно, че представляваният има качеството търговец по чл. 1 и 2 от ТЗ. Разновидностите на търговското представителство се изучават в търговското право. Общите правила на ЗЗД се прилагат доколкото специалните норми не установяват отклонения от тях.
Упълномощаване.
В значителен брой от случаите на представителство представителната власт се учредява чрез упълномощаване.Общите правни норми за него се съдържат в чл. 36-43 ЗЗД.
В ЗЗД с термина упълномощаване с означава сделката, с която представляваният овластява представителя да извършва правомерни правни действия от негово име, които пряко да го обвързват. Представляваният се нарича упълномощител, а представителят – пълномощник или упълномощен. В законодателството се използват още термините пълномощие за означаване на представителната власт, която упълномощаването поражда – чл. 41 ЗЗД, и пълномощно като синоним на упълномощаване или за назоваване на документа, в който е обективирана упълномощителната сделка. – чл. 21 ал. 1 и чл. 22, ал. 4 ГПК.
Според действащото гражданско законодателство упълномощаването е едностранна сделка, която се извършва от упълномощителя. Неговото волеизявление, за да породи желаните правни последици, следва да бъде адресирано до пълномощника, тоест да се извършат необходимите правни действия той да узнае съдържанието на сделката. Волеизявление от него не се изисква.
Упълномощаване може да извърши, както ФЛ, така и ЮЛ.Лицето, което упълномощава, трябва да е дееспособно, за да може да извърши действителна сделка. Ограничено дееспособните при упълномощаване се нуждаят от съдействието на родител или попечител, който извършва допълнително волеизявление. Упълномощаване за сделките по чл. 73, ал. 3 СК ще бъде нищожно. ЮЛ могат да извършват упълномощаване чрез представителните си органи в границите на правоспособността си или чрез пълномощници в границите на тяхната представителна власт. Пълномощник може да бъде както ФЛ, така и ЮЛ.
В производствата по ГПК пълномощници на страните могат да бъдат само лицата, изброени в чл. 20 ГПК.
ЮЛ като пълномощници действат чрез своите представителни органи.
Упълномощаването се извършва с волеизявление на упълномощителя. То може да бъде изразено изрично или чрез конклудентни действия.
Упълномощаване чрез конклудентни действия ще възникне, само когато от поведението на упълномощителя при конкретна обстановка по недвусмислен начин следва, че той желае друго лице да извършва правни действия от негово име, които да го обвързват. На практика се приема, че упълномощаване е налице и когато правни действия се извършват при определени обстоятелства, от които може да се съди, че лицето, което ги осъществява, действа като пълномощник, без да се изискват конкретни конклудентни действия от упълномощителя. Но в тези случаи представителната власт може да се упражнява само при дадена обстановка, а не и без връзка с нея.
Волеизявлението на упълномощителя определя чрез своето съдържание кое е упълномощеното лице и какви правни действия то може да извършва. Представителната власт може да се ограничи: вид и/или брой на правните действия, територия, на която може да се упражнява, срок н действие на упълномощаването. Нашето законодателство допуска упълномощаване, действието, на което не е ограничено по време.
Упълномощителят може изрично да овласти пълномощника да преупълномощава или да забрани това.
При упълномощаването не е достатъчно да се извърши волеизявление от упълномощителя, а се изисква още то да бъде адресирано до пълномощника. Упълномощаването е едностранна сделка, която се нуждае от получаване. Волеизявление от пълномощника за приемане на упълномощаването не се изисква.
Формата на упълномощителната сделка се урежда в чл. 37 ЗЗД. ЗЗД възприема принципа, че формата на упълномощаването зависи от формата на действителност, предписана за правното действие, за което се учредява представителната власт. Упълномощаването е формална сделка, само когато представителната власт включва правни действия, за които се изисква форма като условие за действителност. Ако за сделката се изисква нотариална форма, упълномощаването следва да се извърши писмено с нотариална заверка на подписа на упълномощителя. Когато упълномощаването е формална сделка, то не може да се извърши чрез конклудентни действия.
Упълномощаването поражда представително правоотношение между упълномощителя и пълномощника. За последния възниква представителна власт да извършва от името на упълномощителя правни действия, определени от съдържанието на сделката, които пряко да обвързват упълномощителя. Ограниченията в правоспособността на упълномощителя автоматично ограничават и представителната власт на пълномощника, без да е необходимо те да са изрично предвидени.
Упълномощителят не се лишава от възможността сам да извършва правните действия, за които е дал пълномощно, той не ограничава своята дееспособност с овластяването на друго лице.
Действието на пълномощното не се ограничава по време, ако в него не е предвиден срок.
Упълномощаването не поражда правно задължение за пълномощника да упражнява учредената му представителна власт. Ако упълномощителят има интерес пълномощникът да се задължи да извърши определени правни действия, той трябва да сключи договор с него.
Видове упълномощаване.
Класификациите се основават на признаци, характеризиращи представителната власт, която възниква при упълномощаването.
Според обема на представителната власт упълномощаването бива общо (генерално) или специално.
При общото упълномощаване не се посочват конкретно правни действия, които пълномощникът е овластен да извършва. Обемът на представителната власт или не се ограничава или се определя чрез по-общи характерни белези.
При специалното упълномощаване обемът на овластяването се определя конкретно чрез посочване на отделни правни действия или на правните последици, които следва да се породят. Правното значение на тази класификация се проявява при извършване на правни действия на разпореждане с недвижими имоти, при които в практиката се изисква специално упълномощаване.
Общото пълномощно може да действа продължително време, ако не е ограничено със срок, докато специалното се прекратява с извършване на конкретните правни действия.
Пълномощното може да бъде еднократно или многократно според това дали представителната власт се отнася до едно правно действие или до повече такива. Общото пълномощно е многократно, докато специалното може да бъде еднократно или многократно.
Упълномощаването може да бъде срочно или безсрочно. При срочното, представителната власт се прекратява за в бъдеще с изтичането на срока, предвиден в него. За безсрочното е характерно, че действието му не е ограничено по време.
Според вида на правните действия, за които се овластява пълномощникът, упълномощаването може да бъде за действия на управление и за действия на разпореждане. Пълномощно за управление е за сключване на договори за наем до 3 год., за влог, за изпълнение на правно задължение, за договор за ремонт на жилище и др.. Пълномощното за разпореждане предвижда конкретни правни действия като – продажба, ипотекиране на имот, учредяване на право на строеж, сключване на договор за поръчителство и др..
Прекратяване на упълномощаването
Общи основания за прекратяване – като при представителството.
Специални основания за прекратяване – две от тях са уредени в чл. 41, ал. 1 ЗЗД.
- Оттегляне. Това е едностранно волеизявление на упълномощителя, с което се изразява воля да се прекрати за в бъдеще учредената представителна власт, чрез упълномощаването. То може да се извърши по всяко време. Оттеглянето може да се извърши изрично или чрез конклудентни действия, като се изземе деокументът, върху който е изразена упълномощителната сделка. Оттеглянето требва да се разгласи, за да достигне до знанието на пълномощника, а също и на трети лица, за да може да им се противопостави (публикацията в местен вестник не се счита за начин на разгласяване в този случай). Оттеглянето може да се отнася изцяло или само отчасти до учредената представителна власт. ЗЗД не предписва форма за оттеглянето, дори когато упълномощаването е формална сделка.
- Отказ от упълномощаване. Той е едностранно неформално волеизявление на пълномощника, което може да се отнася изцяло до действието на упълномощаването или само до част от него. Отказът има практическо значение при пасивната представителна власт.
Прекратяването на основното правоотношение не води автоматически до прекратяване на упълномощаването.
Други специални основания за прекратяване на упълномощаването, които не са уредени в чл. 41 ЗЗД – изрично предвиденият срок в пълномощното; извършване на правните действия, за които се отнася то; погиване или отчуждаване на вещта, когато представителната власт се отнася само до правни действия, свързани с тази вещ; сбъдване на прекратително условие, предвидено в упълномощителната сделка; невъзможност да се упражнява представителната власт.
Пълномощното да се тълкува разумно разширително.






55. ВЪЗНИКВАНЕ И ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ВЛАСТ. ПРЕУПЪЛНОМОЩАВАНЕ. ДЕЙСТВИЕ СПРЯМО ТРЕТИ ЛИЦА. ОБЕМ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ВЛАСТ. МИНИМАЛЕН И МАКСИМАЛЕН ЗАКОНОВО ДОПУСТИМ ОБЕМ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ВЛАСТ.

Овластяването на едно лице да извършва правни действия от чуждо име и с действие за друг правен субект винаги се основава на закона. В едни случаи представителната власт се учредява по волята на представлявания, а в други не е необходимо да бъде изявена воля от него, защото овластяването се поражда от други юридически факти, които се уреждат от отделни правни норми.
Юридическите факти, пораждащи представителна власт:
А) упълномощителната сделка – чрез своето едностранно волеизявление упълномощителя (представлявания) учредява представителна власт за пълномощника и определя нейния обем. Завещанието също е едностранна сделка, с която също може да се учреди по волята на завещателя след неговата смърт представителна власт за изпълнителя на завещанието.
Б) сключването на трудов договор за длъжност, упражняването на която включва представителни функции – трудови договори с лица, които изпълняват функции на представителен орган на ЮЛ – директор, председател на ведомство, управител на болница и др.. За юрисконсултите със сключване на трудов договор също възниква представителна власт да извършват правни действия за защита на правата на ЮЛ пред органите на съдебната власт.
В) назначаването на ФЛ за представителен орган на фондация или за член на такъв орган с акта за учредяването й поражда за него също представителна власт, която се определя от целите и задачите на това ЮЛ.
Г) Избор в състава на представителен орган на ЮЛ или на друга длъжност, включваща представителни функции, също поражда представителна власт за избраните ФЛ – избор на ректор на ВУЗ, председател на УС на кооперация и др..
В изброените по-горе случаи Б, В и Г когато ЮЛ подлежи на регистрация във фирмения регистър при ОкрС , в него се вписват и имената на ФЛ, които са овластени да го представляват спрямо други правни субекти.
Д) Индивидуалният административен акт на длъжностното лице по настойничеството и попечителството в общината за назначаване на настойнически съвет, поражда за настойника и заместник настойника, когато последният има право да извършва правни действия от името на недееспособния, представителна власт.
Е) съдебно решение – може да породи представителна власт в предвидените от закона случаи, прим. решение за допускане на осиновяване.
Ж) с възникване на членствено правоотношение в кооперативен съюз или в синдикална организация, за тези ЮЛ възниква представителна власт от името на членуващите в съюза кооперации или на членовете на синдикалната организация да извършват правни действия за защита на интересите на представляваните в границите на своята дейност.
З) с раждането на дете възниква представителна власт за родителите до навършване на 14-годишна възраст от детето.
Всеки правен субект може да бъде в положението на представляван. Само дееспособно ФЛ може да учреди представителна власт чрез упълномощаване.
Представител може да бъде всяко ФЛ и ЮЛ. Но ако ФЛ не е дееспособно, то не може да извършва действителни правни действия. При учредяване на представителна власт практически се поставя изискването за дееспособност.
Обем на представителната власт
Представителството поражда своето действие, само когато представителят действа в границите на учредената му представителна власт.
Когато овластяването възниква по волята на представлявания, той определя и по този начин ограничава нейния обем. Това може да стане чрез посочване на вида на правните действия, които представителят може да извършва. Представителната власт може да се ограничи по време или по територия, на която могат да се извършват правни действия.
Ограничаването на правоспособността на представлявания ограничава и представителната власт на представителя.
Обемът на представителната власт на законните представители на недееспособни ФЛ се определя от закона – чл. 73, ал. 1, 2 и 3 СК.
Представителните органи на ЮЛ могат да извършват правни действия в границите на тяхната правоспособност.
Прекратяване на представителната власт
То настъпва като последица на определени юридически факти. В законодателството ни липсва обща правна норма, която да урежда тези основания изчерпателно. В чл. 41 ЗЗД са посочени и такива основания, които намират приложение при всички случаи на представителна власт, поради което се наричат общи. Такива са смъртта на представлявания или на представителя, а при ЮЛ – прекратяването им. Поставянето под запрещение на представлявания или на представителя също спадат към общите основания, тук е необходимо прецизиране с оглед вида на запрещението.
Специалните основания за прекратяване на представителната власт са юридически факти от същия вид като тези, които са изброени по-горе при възникването й, но с противоположно правно действие.
Когато възникването на представителната власт за определено лице е подлежало на регистрация във фирмения регистър, прекратяването също следва да се регистрира. Не се ли извърши това, прекратяването не може да се противопостави на добросъвестни трети лица.
Преупълномощаване
В ЗЗД се предвижда необходимостта интересите на упълномощителя да бъдат обслужени от друг представител, овластен от пълномощника, когато той не може сам да се погрижи за това. В чл. 43 ЗЗД се урежда преупълномощаването като възможност пълномощникът да учреди представителна власт от името на упълномощителя и с действие за него. Такава възможност може да е предвидена изрично при упълномощаването. Упълномощителят може сам да определи лицето, което при нужда да бъде преупълномощено или да предостави това на пълномощника. В останалите случаи преупълномощаване се допуска, само когато извършването му е необходимо за запазване на интересите на упълномощителя. Това изискване ще бъде налице, когато пълномощникът е въпрепятствана поради болест, служебна заетост и др. сам да извърши правното действие или когато прецени, че няма да може да го извърши по най-благоприятния за упълномощителя начин. Необходимостта от запазване на интересите на упълномощителя ще предопредели и обема на представителната власт.
Ако упълномощителят изрично е забранил преупълномощаването, то може да се извърши само с негово съгласие.
Спецификата на преупълномощаването се състои в това, че първоначално е извършено действително упълномощаване.
При преупълномощаването участват три правни субекта: упълномощител – този, който е извършил първоначалното упълномощаване, пълномощник, който същевременно се явява и преупълномощител, защото извършва последващото упълномощаване, и упълномощеното от него лице, наречено преупълномощен.
Чрез преупълномощаването въз основа на упълномощителна сделка, извършена от пълномощника, се учредява последващо представително правоотношение между упълномощителя и преупълномощения.представителната власт по това правоотношение е производна, защото се основава на представителната власт на преупълномощителя. За реда за извършване на преупълномощаване и формата важи изложеното за упълномощаването.
Когато преупълномощаването е извършено по преценка на пълномощника поради необходимост да се запазят интересите на упълномощителя, то е юридически факт, който поражда за пълномощника правното задължение, уредено в чл. 43, ал. 3 ЗЗД. Преупълномощителят е длъжен незабавно да уведоми упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведение за личността на преупълномощения. При неизпълнение на задължението, преупълномощителят отговаря за действията на преупълномощения като за свои действия. Ако преупълномощеният причини виновно вреди на упълномощителя, той може да избира от кого от двамата да търси отговорност.
Преупълномощителната сделка поражда представително правоотношение между упълномощителя и преупълномощения. Обемът на представителната власт на последния зависи от изразената воля от преупълномощителя. Н е необходимо тя да се покрива по обем с тази на пълномощника. Ако при упражняване на представителната си власт преупълномощеният извърши действия, които я превишават, потвърждаване ще може да извърши упълномощителя, а пре упълномощителят, само ако тези правни действия са в границите на неговата представителна власт.
Между упълномощителя и преупълномощения може да има и основно правоотношение, възникнало въз основа на договор, сключен от преупълномощителя. Правата и задълженията по него се осъществяват пряко между упълномощител и преупълномощен.
Преупълномощаването не създава правоотношение между преупълномощител и преупълномощен. Представителната власт на на преупълномощения зависи от преупълномощителя и от неговата представителна власт. Последният може да оттегли преупълномощаването. Когато упълномощителят оттегли упълномощаването, това повлича прекратяване и на преупълномощаването.
Прекратяване на преупълномощаването
- при смърт на упълномощителя или преупълномощения. Прекратяването на ЮЛ има същото действие като смъртта. Смъртта на преупълномощителя не води до прекратяване на представителната власт на преупълномощения.
- поставяне под пълно запрещение на упълномощителя и поставянето под запрещение, независимо от вида, на преупълномощения. Но поставянето под запрещение на преупълномощителя не е основание за прекратяване на преупълномощаването.
- оттегляне на преупълномощаването, както от упълномощителя, така и от преупълномощителя, а преупълномощения може да се откаже от него. Оттеглянето на упълномощаването от упълномощителя има за последица прекратяване и на преупълномощаването.
- специалните основания за прекратяване на упълномощаването важат и за преупълномощаването.
Действие на прекратяването спрямо трети лица
В интерес на правната сигурност и за защита на интересите на трети добросъвестни лица прекратяването на упълномощаването или на преупълномощаването не може да им се противопоставя, ако те не са узнали за него, освен ако е подлежало на вписване, и то е извършено. Тъй като прекратяването на упълномощаването в гражданското право не подлежи на вписване, то трябва да се разгласи достатъчно широко, за да се узнае от трети лица. Изземването на документа е ефикасна мярка в тези случаи.
Пълномощник, който знае, че е прекратена представителната му власт, и въпреки това я упражнява, постъпва неправомерно и виновно. Ако причини вреди на упълномощителя, ще дължи обезщетение за тях на деликтно основание.



56. ДЕЙСТВИЕ БЕЗ ПРЕДСТАВИТЕЛНА ВЛАСТ И ПРИ ПРЕВИШАВАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ВЛАСТ. ПОТВЪРЖДАВАНЕ. ДОГОВАРЯНЕ САМ СЪС СЕБЕ СИ. ДЕЙСТВИЕ ВЪВ ВРЕДА НА ПРЕДСТАВЛЯВАНИЯ. ЗАЩИТА НА ПРЕДСТАВЛЯВАНИЯ.

Правни действия от чуждо име пораждат специфичното за представителството действие – чл. 36, ал. 2 ЗЗД, само когато са извършени при наличие на действително породена представителна власт и в нейните граници.
Извършването на правни действия от чуждо име е неправомерно, когато липсва представителна власт. Такива са случаите, когато тя изобщо не е възникнала, поради това, че не е осъществен или е нищожен юридическия акт, който е трябвало да я породи. Липсата на представителна власт може да се дължи на унищожаване или отмяна на акта, който я е породил.
При липса на представителна власт лицето, което извършва правни действия от чуждо име, действа като мним представител, лъжепредставител (falsus procuratur) независимо дали знае за липсата или се е заблудил, че е овластен.
Извършването на правни действия извън границите на учредената представителна власт е също неправомерно, независимо от субективното отношение на представителя. Това са случаите на превишаване на представителната власт.
Няма извършване на правни действия от чуждо име без представителна власт при подставеното лице или използването на измислено име, защото лицето, което крие името си, действа за себе си с намерение то да придобие правните последици.
Правно действие, извършено от чуждо име без представителна власт или при превишаване на нейния обем, не поражда правни последици за мнимо представлявания. Тези действия могат да го обвържат, само ако той изяви воля за това, ако ги потвърди. Такива правни действия не пораждат правни последици и в отношенията между мнимия представител и третото лице, спрямо което са извършени, защото тези правни субекти желаят да бъде обвързан не мнимият представител, а мнимо представлявания.
Следователно правни действия, извършени от чуждо име без представителна власт или при превишаване на учредена представителна власт, не пораждат правни последици нито между страните, които са ги извършили, нито спрямо трети лица, като същевременно те се намират във висящо положение докато не е сигурно дали мнимо представляваният ще ги приеме в своята имуществена сфера.
Изключения от правилото – те се допускат в интерес на правната сигурност.
В ЗЗД е уредено изрично само едно изключение в чл. 41, ал. 2.
Изключението, което има голямо практическо значение, е, когато прекратяването на представителна власт на ФЛ, представители на ЮЛ или на ЕТ, е подлежало на вписване във фирмения регистър, но не е било вписано. В тези случаи добросъвестните трети лица, които черпят информация от фирмения регистър, не са могли да узнаят за прекратяването, поради което, ако сключат сделки с ненадлежни представители с прекратени правомощия, тези сделки обвързват мнимо представляваните лица – чл. 493, ал. 3 ГПК.
Когато са извършени от чуждо име две или повече действия, последиците на представителството ще настъпят само за тези от тях, които са в границите на представителната власт.
Когато представителят се отклони несъществено от учредената в негова полза представителна власт и от това не са увредени интересите на представлявания, справедливо е действията на представителя да обвържат представлявания.
Потвърждаване
Чл. 42, ал. 2 ЗЗД урежда възможността лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, да го потвърди. Възможността за потвърждаване следва да се прилага при всяко правомерно действие, извършено при тези условия.
Потвърждаването се извършва с едностранно волеизявление на мнимо представлявания. От съдържанието му трябва ясно да личи за какво правно действие се отнася, от кого и спрямо кое трето лице е извършено и да изразява желание да се приемат правните последици на това действие в правната сфера на мнимо представлявания.
Потвърждаването може да страда от недостатъците по чл. 26-33 ЗЗД и в тези случаи може да се предявява неговата недействителност.
Волеизявлението за потвърждаване следва да се отнася до всички правни последици на едно или повече правни действия, както субективни права, така и правни задължения, тежести и ограничения на права.
Потвърждаването следва да се адресира до третото лице, защото то става страна по правоотношението, но може да му се предаде и чрез мнимия представител.
В чл. 42, ал. 2, изреч. 2 ЗЗД изрично се урежда въпросът за формата на потвърждаването. Потвърждаването е формално волеизявление, когато за правното действие, което се потвърждава, законът предписва форма като условие за действителност. Потвърждаването следва да се извърши в същата форма, освен когато предписаната форма е нотариален акт. Тогава за него се прилага писмена форма с нотариална заверка на подписа. Потвърждаването с конклудентни действия е допустимо, само когато за правното действие не е предписана форма като условие за действителност.
Волевият акт за потвърждаване поражда правни последици не от момента на извършването му, а от момента на действието на мнимия представител. Това е възприето, защото волеизявленията на другите участници във фактическия състав на сделката са действителни и принципа на икономия налага те да се уважат, а не наново да се извършват.
Създаването на представителна власт с обратна сила е нежелателно. Дори след потвърждаването между мнимия представител и мнимо представлявания не възниква представително правоотношение.
ЗЗД не ограничава със срок упражняването на възможността за потвърждаване.
Правоотношенията при отказ от потвърждаване
Изричният или мълчалив отказ да се потвърди действие, извършено от чуждо име без представителна власт означава, че отпада възможността то да породи правни последици между мнимо представлявания и третото лице. При липса на потвърждаване и ако вследствие на недействителността на правното действие, извършено от мнимия представител, третото лице претърпи вреди, той дължи обезщетение, ако увреденият е бил добросъвестен. Обезщетението може да се отнася както до негативния, така и до позитивния интерес от сделката. При липса на потвърждаване, отношенията между мнимия представител и мнимо представлявания следва да се уредят според правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Ако мнимо представляваният не потвърди правни действия, от които фактически се е обогатил, срещу него могат да се водят исковете за неоснователно обогатяване.
Договаряне сам със себе си
Така се наричат особени случаи на представителство, които могат да се разделят на две групи:
1. Когато представителят сключва сделка, при която той извършва волеизявление веднъж от името на представлявания с действие за него и втори път от свое име с намерение той лично да се обвърже спрямо представлявания.
2. Когато представителят също сам извършва два пъти волеви актове и така сам осъществява фактически състав на двустранна сделка, но веднъж той изявява воля от името на един представляван, а втори път – от името на друг представляван също от него.
Особеното при тези два вида случаи е, че двустранната сделка се извършва от едно и също лице, което трябва да действа в интерес на представлявания, когато то самото е лично заинтересовано от сделката, или трябва да действа в интерес и на двамата представлявани.
Договарянето сам със себе си е уредено с изрична правна норма – чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Тук законът допуска договарянето сам със себе си като особен случай на представителство.
Защита срещу неправомерно упражняване на представителна власт.
Необходимост от защита и правните средства за осъществяването й
Осъществяването на представителството крие и опасности за интересите на представляваните лица. Ако представителят не е достатъчно грижлив или опитен, той може да извърши неизгодни за представлявания правни действия. Представляваният може да се предпази в бъдеще от подобни действия като прекрати едностранно представителната власт, ако законът допуска това.
Представителното правоотношение се съпътства с правно задължение на представителя да действа в интерес на представлявания и да извършва правните действия с грижа на добър стопанин. Във всички случаи представителят ще носи отговорност за вредите, които виновно е причинил на представлявания.
Най-опасни за интересите на представлявания са недобросъвестните действия на представителя, който злоупотребява с оказаното му доверие. Съзнателното извършване на действия от представител против интересите на представлявания е признато за престъпление (чл. 217, ал. 2 НК – лишаване от свобода до 3 години или с глоба).
Специална защита по чл. 40 ЗЗД
В чл. 40 ЗЗД е уреден състав, при който недобросъвестно извършеното правно действие е лишено от правни последици в правната сфера на представлявания. Ако представителят и лицето, с което договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания. За състава на чл. 40 ЗЗД е характерно, че представителят действа съзнателно във вреда на представлявания и постига споразумение с трето лице във вреда на представлявания., като няма значение кого са целили да облагодетелстват със споразумението си тези лица.
Последицата от недобросъвестното поведение на представителя и третото лице е, че правното действие не поражда правни последици за представлявания. То е нищожно. Правното действие е нищожно спрямо всички правни субекти. Основанието за нищожността е противоречието на закона и на добрите нрави.
Поради недобросъвестността си третото лице не придобива вземане за обезщетение за вреди вследствие на недействителността.
Чл. 40 ЗЗД може да се приложи както при доброволно, така и при задължителното представителство. Той урежда единствено нищожността на конкретното правно действие на представителя, но не и отпадането на представителната власт.



57. КОСВЕНО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО. СРАВНЕНИЕ С ПОДСТАВЕНО ЛИЦЕ. ПРАВООТНОШЕНИЯ МЕДЖУ УЧАСТНИЦИТЕ В СИСТЕМАТА НА КОСВЕНОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО. ЗАЩИТА НА КОСВЕНО ПРЕДСТАВЛЯВАНИЯ.

Косвено представителство (скрито пълномощно)
При този случай правни последици от няколко правни акта се покриват с тези на представителството и според някои автори то е вид представителство.
Косвеният представител е обвързан по силата на договор за поръчка или комисионен договор да извърши правни действия от свое име, но за сметка и в интерес на доверителя – насрещната страна по договора за поръчка (косвено представлявания). Договорът между доверителя (косвено представлявания) и довереника (косвения представител) е учредителната сделка за косвеното представителство.
Косвеният представител в изпълнение на поетото по договора правно задължение извършва правни действия спрямо трети лица. Когато това е сделка, той я сключва от свое име, ако не му е дадено пълномощно от доверителя, но за сметка на последния. Тази сделка се нарича изпълнителна сделка. Тя поражда правоотношения между довереника и неговия съдоговорител и по нея довереникът дължи изпълнение на поетите от него задължения и има право да упражнява придобитите субективни права спрямо насрещната страна. Тъй като сделката се сключва за сметка и в интерес на косвено представлявания, според чл. 292, ал. 2 ЗЗД правата на косвения представител по нея в отношенията му с косвено представлявания и спрямо трети недобросъвестни лица се считат за права на косвено представлявания. Още преди тези права и задължения по изпълнителната сделка да са прехвърлени на косвено представлявания, те се считат за негови във вътрешното му отношение с косвения представител и спрямо трети лица, които знаят, че сделката е сключена в интерес на косвено представлявания.
По силата на учредителната сделка косвеният представител е задължен да прехвърли на косвено представлявания всички права и правни задължения, възникнали за него от изпълнителната сделка.
Когато не се изисква форма за прехвърлянето, косвеният представител просто се отчита пред косвено представлявания, като му предава придобитите вещи във фактическа власт.
Когато прехвърлянето следва да се извърши при съблюдаване на изисквания за форма, придобиването на правата от косвено представлявания става след спазването на тези изисквания.
Правните действия по прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка върху косвено представлявания се означават като отчетна сделка. Едва след нейното извършване насрещната страна по изпълнителната сделка влиза в правоотношение с косвено представлявания и може да иска от него изпълнение на поетите от косвения представител правни задължения.
Спрямо добросъвестните кредитори на косвения представител правата, придобити от него по изпълнителната сделка, се третират като права на косвено представлявания, само ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора или вписването на възбраната.
Спрямо недобросъвестните кредитори на косвения представител тези права се считат за права на косвено представлявания, без да е необходимо договорът да има достоверна дата.
При косвеното представителство по един значително по-усложнен път в крайна сметка се постига същият ефект, който настъпва при представителството. При него се цели първоначално да се скрие за чия сметка се сключва сделката и кой след това ще придобие имущественото право.
Косвеното представителство е позволено, освен когато законът изрично забранява неговото използване.
Направете си сравнението с подставеното лице, писала съм по-горе и за него.



58. ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ. ПРЕДПОСТАВКИ. ПОСЛЕДИЦИ. СРАВНЕНИЕ С ПРЕКЛУЗИВНИТЕ И РЕКЛАМАЦИОННИ СРОКОВЕ.

Времето играе изключително важна роля в живота на отделния човек и на обществото, защото то представлява и юридически факт с различни правни последици. Времето се нарича срок. В гражданското законодателство сроковете се уреждат от общи правни норми като чл. 72 ЗЗД и от специални за отделните видове срокове.
Класификации на сроковете според това кой ги установява и какви са правните им последици.
Според това кой ги установява биват: законни – установени с нормативен акт (пр. - малолетието според ЗЛС трае до навършване на 14-годишна възраст), съдебни – срокът за представяне на документ от трето лице в процеса по чл. 153 ГПК; срокове за внасяне на депозити за свидетели и вещи лица и др., административни – определят се от длъжностни лица на администрацията, договорни – те се определят от участниците в сделките.
В едни случаи сроковете са част от фактическия състав, който поражда граждански правоотношения. Такива са придобивната давност по ЗС, отлагателния срок в договор. Сроковете могат да водят до изменение на договорно правоотношение по волята на страните. Облигационно-правните задължения се характеризират със срокове за изискуемост или за изпълнение. Сроковете могат да имат прекратително действие спрямо гражданските правоотношения. Сроковете на погасителната давност имат значение за защитата на субективните права.
Броене на сроковете – чл. 72 ЗЗД установява общи правила, които се прилагат при изчисляване на срока като период от време и при определянето му като фиксиран момент във времето. Месеците и годините се определят по Грегорианския календар, а часовете според източноевропейското време.
Най-често практикуваната единица за време е денят, като период с продължителност от 24 часа. Според чл. 34, ал. 1 ГПК последният ден на срока продължава до края на 24-ия час, но ако действие трябва да се извърши или документ да се предаде в съда, срокът изтича в момента на приключване на работното време.
Срокът може да се брои и по месеци. Ако те са поименно определени, срокът трае колкото е тяхната продължителност по календара. Ако е посочен само началният момент, срокът изтича в съответното число на последния месец.
Срокът може да се брои и по седмици (7 дни). Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица.
Когато срокът се брои по дни, началото му е денят , който следва деня на събитието или на момента, от който започва срокът. Срокът изтича в края на последния ден. Когато срокът се брои по седмици, месеци и години, брои се денят на събитието, от което започва срокът. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден.
Погасителна давност
Общите разпоредби на погасителната давност се съдържат в чл. 110-120 ЗЗД. Наред с тях действат и редица специални правни норми, които установяват по-кратки по продължителност срокове на погасителната давност.
Същността на погасителната давност се изяснява въз основа на три от общите разпоредби – чл. 110, 118 и 120 ЗЗД.
В чл.110 ЗЗД законодателят свързва погасителната давност с вземанията, които са облигационни субективни права. От чл. 110 ЗЗД следва, че погасителната давност е период от време, през който не са настъпили юридически факти, които да предизвикат погасяване на вземането. От чл. 110 ЗЗД следва още, че изтичането на давността предизвиква погасяване на вземанията. Но според чл. 118 ЗЗД, ако след изтичане на давността длъжникът изпълни задължението си, той няма право да иска обратно платеното, макар в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Изводът е, че изтичането на давността само по себе си не поражда погасителния ефект, субективното право и правното задължение съществуват и след това, поради което изпълнението е извършено на правно основание и не се дължи връщането му.
От чл. 110 във вр. с чл. 120 ЗЗД следва, че изтеклата погасителна давност е юридически факт, който поражда за задълженото лице правото да се позове на давността. След изтичане на давността длъжникът може да избира между два вида поведение – или доброволно да изпълни задължението, без да се ползва от изтеклата погасителна давност, или да изчака спрямо него да си предяви претенцията носителят на субективното право и тогава да възрази , като се позове на изтеклата давност и да откаже да изпълни задължението си. Правото си да се позове на погасителната давност задълженото лице може да упражни само чрез възражение.
Изтеклата погасителна давност и позоваването на задълженото лице на давността чрез възражение е фактическия състав, който поражда според ЗЗД погасителното действие. То не е уредено в закона.
Чл. 118 ЗЗД урежда случаите, при които длъжникът, вместо да направи възражение за давност, изпълнява задължението си и по този начин го погасява. Щом вече е погасено по един начин задължението , погасителната давност губи своя смисъл. Съображенията за това, че субективното право не се прекратява, не са изразени изрично в ЗЗД, те се черпят от справедливостта.
Погасителната давност заедно с възражението на задълженото лице имат за последица настъпване на качествена промяна в субективното право. Тя се състои в отпадане спрямо задълженото лице от съдържанието на субективното право възможността за защита чрез съд и за принудителното му изпълнение. От притезание то се превръща в естествено право.
Изтеклата погасителна давност е юридически факт, който поражда за задълженото лице потестативното право да се позове на давността и да откаже изпълнение.
Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат фактическия състав на давността, специалните видове, началният й момент,основанията и ефекта от спирането и прекъсването , действието й, е институт на материалното гражданско право, който намира приложение и в другите отрасли на частното право.
Функции на погасителната давност.
Погасителната давност не е санкция за носителя на субективното право, защото неупражняването му не е укоримо поведение. Чрез погасителната давност законодателят цели да стимулира правните субекти към упражняване на техните субективни права преди изтичане на сроковете на давността. Когато изтече дълго време след възникване на правото, намалява вероятността за достоверно доказване на фактите, от които се черпят права, поради това, че писмените доказателства се загубват, унищожават, а впечатленията на очевидците избледняват или се забравят. С установяване на срокове на погасителната давност се увеличава вероятността за установяване на обективната истина по граждански дела. Етичното оправдание на неблагоприятните последици за носителя на субективното право при погасителната давност е, че той има достатъчно време да го упражни. Бездействието му създава предположение за липса на интерес.
Режимът на погасителната давност държи сметка и за волята на длъжника. Ако той счита за неморално да се ползва от давността, той може да изпълни задължението си.
Погасителна и придобивна давност
Двете правни явления имат малко общи белези. Като юридически факти те представляват срокове, периоди от време с начален и краен момент.правните им последици се прилагат въз основа на волеизявление на заинтересованото лице. Погасителната давност е период от време, през който притежателят на правото не го упражнява и не настъпват и други юридически факти с погасителен ефект, а придобивната давност е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът третира като своя през определен от закона срок. Придобивната давност като юридически факт е правно действие, а не събитие.
Съществено се различават и правните им последици. Погасителната давност има за последица отпадане на възможността за защита и принудително осъществяване на правото, докато придобивната давност е първично основание за придобиване само на вещни права.
Като правни институти погасителната и придобивната давност имат различен характер, функции и приложно поле. Придобивната давност е институт само на вещното право, а погасителната давност принадлежи към общата част на гражданското право.
Погасителна давност и преклузивни срокове.
В частното право има освен давностните и други срокове, които имат значение при упражняването и защитата на субективните права. Тези срокове се наричат прекратителни или преклузивни и по правен режим се различават съществено от погасителната давност. За преклузивните срокове няма общи правила.
Като преклузивни срокове се квалифицират сроковете по гл. IV от СК за исковете за оспорване на бащинство, припознаване и др., срокът по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, чл. 33, ал. 2 ЗС и др.. Докато давностните срокове могат да се установяват само в нормативен акт, преклузивни срокове за субективни права могат да се уговарят между страните в техните сделки (прекратителен срок в договор за наем, влог и др.). такива срокове могат да се установяват с индивидуални властнически актове или да се определят от съда.
Преклузивните срокове, които се уговарят от страните, могат по тяхно съгласие да се скъсяват или удължават, докато това не е допустимо по правило при погасителната давност. Началният момент на погасителната давност се свързва с възникване правото на иск в материален смисъл, докато преклузивните срокове започват да текат от възникване на субективното право. Преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване и се прилагат служебно от държавните органи, докато за погасителната давност важи обратното. Отказ от изтекъл преклузивен срок е недопустим, за разлика от погасителната давност – чл. 113 ЗЗД. Правното действие на преклузивните срокове, което настъпва автоматически с изтичане на срока, се сътои в прекратяване на субективното право и на съответстващото му правно задължение. Изпълнение на правното задължение след изтичане на преклузивен срок е лишено от правно основание и подлежи на връщане.
Погасителна давност и рекламационни срокове.
Рекламационните срокове се уреждат с изрични правни норми, въз основа на които за носителя на определени субективни права се поражда задължение да направи искане пред задълженото лице в срок доброволно да уредят отношенията си. Чрез тези срокове се цели страните по правоотношенията, за които те важат, винаги най-напред да опитат сами да уредят споровете си и, и само ако това не им се удаде, да се обърнат към държавни органи за защита. Рекламационни срокове се установяват обикновено за такива граждански и търговски правоотношения, които за едната страна възникват в множество случаи и пораждат спорове с насрещната страна. Възможно е за едни и същи вземания да текат и давностни, и рекламационни срокове. Отправянето на рекламация в срок може да е призната изрично в закона като положителна процесуална предпоставка за упражняване на процесуалното право на иск. Последицата от неспазването на това изискване е процесуална недопустимост на иска.
Правната уредба на рекламационните срокове се състои от повелителни правни норми. Тези срокове не могат да се спират и прекъсват, не е възможен отказ от изтекъл срок, прилагат се служебно.
Приложно поле на погасителната давност
Спрямо облигационните права, погасителната давност се прилага, без да е необходимо изрично да е предвидена в специални норми, а изключването й може да стане само изрично.
Погасителната давност не се прилага спрямо вещните права.
За преобразуващите права погасителната давност е предвидена само в някои разпоредби. Тъй като давността се прилага за облигационните права, би могло да се приеме, че тя следва да намери приложение и за свързаните с тях преобразуващи права, повечето от които са уредени в ЗЗД - пр. чл. 19, ал. 3 ЗЗД. За останалите права от този вид не може да се обоснове прилагането на давността, ако не е предвидена изрично. Приема се от практиката, че при преобразуващите права преобладават преклузивните срокове. За личните неимуществени права по правило погасителна давност не се прилага, освен когато е изрично предвидено. Имуществените вземания на държавата от фискален характер като тези за данъци, такси и др. се погасяват с общата погасителна давност освен, ако в закон изрично е предвидено друго. Правото на собственост и исковете за неговата защита не се погасяват по давност, както и останалите вещни права. В ЗС изрично се изключва погасителната давност спрямо иска за делба, независимо как е възникнала собствеността. Установителните искове не се погасяват по давност. Не се погасяват по давност и възраженията, за които това е изрично предвидено – чл. 32, ал. 3 ЗЗД или следва от неприложимостта на погасителната давност, спрямо правата, на които те се основават.



59. ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ДАВНОСТНИТЕ СРОКОВЕ. ИЗБОР НА ПРИЛОЖИМИЯ ДАВНОСТЕН СРОК.

Разграничаване на специалните давностни срокове.
При определяне продължителността на погасителната давност законодателят е възприел диференциран подход. Наред с 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД в много специални норми в гражданското законодателство и в нормативни актове на други правни отрасли се установяват по-кратки срокове с различна продължителност.
Източникът за пораждане на субективното право е възприет като критерий за установяване на по-кратки срокове, когато изискването за яснота и сигурност в отношенията с оглед на характера на дейността, която едната страна осъществява, налага това. Законодателят е бил мотивиран да установи специални давностни срокове и когато характерът на вземанията, поради това, че не са на значителна стойност, стават изискуеми след непродължителен период от време, чрез тях си осигуряват средства за съществуване правоимащите, поради което ги упражняват в кратки срокове. За ценните книжа, които учасъват в гражданския и търговския оборот и има възможност често да сменят притежателите на субективни права и задължените лица по тях, също поради целесъобразност се установяват обикновено кратки срокове за погасителна давност.
Специалната погасителна давност се характеризира, от една страна, с основанието за установяването й – източника на правоотношението или специфични белези на субективното право – и от друга – със своята продължителност, която по действащото законодателство по принцип е по- кратка от 5 години. Чл. 110 ЗЗД не изключва възможност специалната давност да е по-дълга от общата.
Специални давностни срокове според продължителността им
Общата погасителна давност е установена в чл. 110 ЗЗД с продължителност от 5 години.Тя се прилага, когато не е установен в закона срок на давност с различна продължителност. Общата давност намира приложение в съдебната практика при искове за реално изпълнение, когато не е установен в закона по-кратък срок.
Тригодишна давност е установена в чл. 111 ЗЗД за три групи вземания:
- чл. 111, б. “а” - за вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. Възнагражденията за труд могат да имат за източник трудов договор, но могат да се основават и на граждански договор. Тригодишната давност по чл. 111, б. “а” се прилага в случаите, когато възнаграждението за труд се дължи въз основа на договор за гражданското и търговското право за извършване на услуги или предоставяне на резултати от интелектуално творчество и няма установена друга специална давност.
- чл. 111, б. “б” – за вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. Приложението на разпоредбата е ограничено само до последиците от неизпълнение на правно задължение, произтичащо от договор, а не от друг източник. Обезщетението е вземане за вредите, произтичащи от неизпълнението или от неточното изпълнение на договорното задължение. Неустойката е изрична клауза в договора. Обезщетението и неустойката са санкционни последици за виновно неизпълнение или неточно изпълнение на договора.
- чл. 111, б. “в” – вземанията за наем, за лихва и за други периодични плащания.
Прилага се само спрямо вземането на наемодателя за наемната цена. Вземанията за наем могат да се определят за различни периоди от време. За всяко вземане за съответния период се прилага отделно тигодишната давност.
Прилага се за договорни лихви, които се дължат в гражданските правоотношения, само ако са уговорени писмено, а така също и за законните лихви, които се дължат при забава на изпълнението на парично задължение. Погасителната давност за лихвата тече, докато лихвата се капитализира.
Чл. 111, б. “в” се прилага и за други периодични вземания, като – анюитетите при погасяване на заеми, които включват част от главницата и лихвите; за уговорени като периодични плащания възнаграждения по лицензионни договори и др. подобни.
Тригодишна е още давността за правото да се иска унищожаване на сделка по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, за исковете по чл. 195 ЗЗД, ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъка – чл. 197, ал. 1 ЗЗД, за правата по договор за застраховка – чл. 392 ТЗ, по иска за неоснователно обогатяване при запис на заповед, менителница и чек – чл. 543, ал. 2 ТЗ и др..
Едногодишна погасителна давност е установена за правото да се унищожи сделка поради крайна нужда по чл. 33 ЗЗД, за искове по чл. 195 ЗЗД, при продажба на недвижими имоти с недостатъци – чл. 197 ЗЗД, за исковете за вреди, причинени по превозен договор – чл. 378 ТЗ, исковете срещу джирантите и издателя на менителница по чл. 541, ал. 2 ТЗ и др..
Шестмесечна погасителна давност се предвижда за исковете поради недостатъци по чл. 195, при продажба на движими вещи – чл. 197 ЗЗД, за исковете на джирантите помежду им при запис на заповед и менителница по чл. 541, ал. 3 ТЗ и др..
Конкуренция на давностни срокове
Когато е установена за едно субективно право по-кратка от петгодишната давност, следва да се приеме, че приложението на общата разпоредба на чл. 110 ЗЗД се дерогира от специалната норма.
Същинската конкуренция е налице, когато с оглед на различни критерии са установени два или повече специални давностни срока – пр. по чл. 111, б. “б’ за обезщетения за вреди при неизпълнение на договор давността е 3 години, а за обезщетение за вреди, причинени при превоз, давността е едногодишна – чл. 378 ТЗ. Законът не е решил изрично този въпрос, но в съдебната практика се приема единодушно, че намира приложение специалната давност, която е най-кратка.



60. НАЧАЛО И БРОЕНЕ НА ДАВНОСТНИЯ СРОК. СПИРАНЕ И ПРЕКЪСВАНЕ НА ДАВНОСТНИЯ СРОК.

Общи правила за началото на давността.
Правните норми, които се отнасят до погасителната давност, имат императивен характер. Това важи и за правилата, които определят началния й момент.
Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, когато вземането става изискуемо. Този момент е установен като начало на давността при облигационните права, за които е предвиден срок за изискуемост, защото тогава при тях възниква правото на иск в материален смисъл, те преминават в състояние на притезания. Следователно в чл. 114, ал. 1 ЗЗД е изразен принципът, че началото на погасителната давност е моментът, когато възникне правото на иск в материален смисъл, притезанието.
Според чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Да се допусне началният момент на погасителната давност да зависи от волята на носителя на субективното право е нежелателно, защото по този начин ще се даде възможност за отлагането й. Вторият принцип, изразен в чл. 114, ал. 2 ЗЗД, е, че началният момент следва да се свързва с обективно осъществени факти и да не зависи от волята на страните по правоотношението.
Ако за облигационното право не е предвиден срок за изискуемост, то може да се претендира веднага след възникването си и този момент е началото на погасителната давност.
За вземанията от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца – чл. 114, ал. 3 ЗЗД, защото ако той не е известен, не може да се получи защита. Ако делинквентът е известен от момента на извършване на деликта, от този момент започва и давността. При вземанията от непозволено увреждане има комплицирани случаи, при които давността не тече от един и същ начален момент за всички вреди. Ако известно време след извършване на деликта се проявят нови увреждания на здравето на пострадалия, които се намират в причинна връзка с виновното и неправомерно деяние, за тях ще може да се търси обезщетение допълнително и началният момент на давността ще бъде проявяването на тези вреди, а не извършването на неправомерното деяние.
При исковете за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Неустойката за забава може да е уговорена за всеки ден след срока за изпълнение в процент от стойността на неизпълнението или на определени периоди като процентът или глобално определена сума се увеличава. Давността няма да тече поотделно за всеки ден или поотделно за последния ден от всеки период, а от последния ден, за който се начислява, ако забавата е 20 дни – от двадесетия ден.
Началният момент на давността при някои специални случаи.
Въз основа на общите правила следва да се определи началният момент при случаи, за които липсват специални правила.
При договор, сключен под отлагателен срок, началният момент е настъпването на срока. При отлагателно условие от деня на сбъдването му започва давността, а не от момента на сключване на сделката.
При задължения за бездействие с нарушаването им се поражда правото на иск и започва течението на давността. Когато е уговорено, че длъжникът ще изпълни, когато има възможност за това, кредиторът има право да иска съдът да му определи достатъчен срок, след изтичането на който започва да тече давността.
При вземания за дадено без основание, погасителната давност започва да тече от получаването на престацията. При вземания за дадено въз основа на отпаднало основание обаче погасителната давност започва да тече от осъществяването на юридическия факт, който предизвиква отпадане на основанието.
За преобразуваните субективни права погасителната давност започва да тече от момента, от който те могат да се упражнят.
Със специална правна норма е определен началният момент на давността за правото да се иска унищожаване на сделката по чл. 32, ал. 2 ЗЗД при недееспособност, навършване на пълнолетие, прекратяване на запрещение или назначаване на настойник, или попечител. При грешка или измама – от откриването им, при заплашване – от прекратяването им, а в останалите случаи – от сключване на сделката.
За искове по чл. 195 ЗЗД поради недостатъци на продадената вещ началото на давността е предаването на вещта.
Началото на давността за правото да се иска намаляване на завещание, поради това, че е накърнена запазената част на наследника, е от обявяване на завещанието.
Краят на погасителната давност се определя също като се отчита срокът от началния момент според установената в закона продължителност за конкретния случай и се спазват правилата за броене на сроковете. Броене на сроковете – чл. 72 ЗЗД установява общи правила, които се прилагат при изчисляване на срока като период от време и при определянето му като фиксиран момент във времето. Месеците и годините се определят по Грегорианския календар, а часовете според източноевропейското време.
Най-често практикуваната единица за време е денят, като период с продължителност от 24 часа. Според чл. 34, ал. 1 ГПК последният ден на срока продължава до края на 24-ия час, но ако действие трябва да се извърши или документ да се предаде в съда, срокът изтича в момента на приключване на работното време.
Срокът може да се брои и по месеци. Ако те са поименно определени, срокът трае колкото е тяхната продължителност по календара. Ако е посочен само началният момент, срокът изтича в съответното число на последния месец.
Срокът може да се брои и по седмици (7 дни). Срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица.
Когато срокът се брои по дни, началото му е денят , който следва деня на събитието или на момента, от който започва срокът. Срокът изтича в края на последния ден. Когато срокът се брои по седмици, месеци и години, брои се денят на събитието, от което започва срокът. Когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден.
При определяне на крайният момент следва да се съобразяват още правилата за спиране и прекъсване на давността.
Спиране на погасителната давност.
В чл. 115 ЗЗД са уредени изчерпателно онези обстоятелства, при настъпването на които и докато те съществуват изтеклият период от време не се включва в погасителната давност. За да могат тези обстоятелства да предизвикат спиране на давността, е необходимо да е налице притезание, спрямо което давността се прилага и тя да е започнала да тече, но да не е изтекла напълно.
В чл. 115, ал. 1 ЗЗД са уредени следните основания, при които давност не тече:
А) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права. Под родителски права следва да се разбират не всички права спрямо децата, а представителната власт и попечителското съдействие при непълнолетните деца.
Б) между намиращите се под настойничество и попечителство и техните настойници и попечители докато трае настойничеството и попечителството.
В) между съпрузи, защото съществуват задръжки от етично естество да се упражняват субективни права от тях. Основанието важи докато бракът не е прекратен поради развод, унищожаването му или поради смърт на единия съпруг.
Г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя докато трае управлението. Тази разпоредба се отнася за вземанията на лица, на които е назначен представител, докато траят представителните правомощия на представителите на тези лица. Спирането се налага, поради невъзможност на лицата да упражнят вземанията си.
Д) за вземания за обезщетения на ЮЛ срещу техните управители, докато последните са на служба. Спирането тук се налага поради невъзможност или затруднения ЮЛ да реализира вземанията си.
Е) за вземания на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител и 6 месеца след назначаване на такъв или след прекратяване на недееспособността. Този срок е предвиден, за да се даде възможност на тези лица да се запознаят с фактическото и правно положение и да се подготвят за осъществяване на вземането.
Ж) докато трае съдебният процес относно вземането, когато е предявен иск за субективно право. Спиране на давността настъпва, само ако искът бъде уважен с влязло в сила съдебно решение.
Едно особено основание за спиране на давността е предвидено в чл. 115, ал. 2 ЗЗД. – ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да се предяви до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им. По военна мобилизация се разбира не отбиване на редовна военна служба от младежите, а повикване на военноучебен сбор или мобилизация в армията, поради военни действия или други извънредни обстоятелства. Спирането следва да се зачете не само при иск, но и при искане за принудително изпълнение в изпълнително дело.
Спиране на давността може да се предизвика и с обявяване на мораториум с нормативен акт или на забрана да се упражняват определени права с индивидуален административен акт. Мораториум се установява при извънредни обстоятелства като природни бедствия или военни действия. Мораториумът предизвиква спиране а погасителната давност спрямо кредитора и отсрочване на задължението спрямо длъжника.
Докато са в сила обстоятелствата, които са основание за спиране на погасителната давност, изтеклият период от време не се включва в срока на давността, но изтеклият срок преди спирането запазва своето правно значение за давността. След отпадане на основанието за спиране за завършване на давността е необходимо да изтече период от време, който се равнява на разликата между целия срок на давността и изтеклото време до спирането или фактически давността се удължава с периода, през който не е текла.
Прекъсване на погасителната давност.
При обстоятелства, от които личи, че носителят на субективното право проявява активност да го упражни, но това не става по независещи от него причини, чрез правната уредба на прекъсването на давността се осуетява нейното изтичане и несправедливото лишаване на притежателя на правото от правна защита.
Прекъсване на погасителната давност може да настъпи, само когато за определено притезание тя е започнала да тече, но още не е изтекла.
Основанията за прекъсване – чл. 116 ЗЗД.:
А) признаване на вземането на длъжника – то може да се извърши изрично, като се декларира, че лицето има правно задължение към носителя на притезанието или се обещае изпълнение в бъдеще или се поиска отсрочка или се предложи частично изпълнение на задължението. Признаването на задължението може да се извърши и с конклудентни действия като плащане на лихвите на задължението или ако задълженото лице предложи обезпечение на дълга чрез залог, ипотека, поръчителство. Признаването може да се извърши лично или чрез представител. То трябва да се адресира до носителя на притезанието, до негов представител или да се направи пред държавен орган, сезиран с искане за защита на субективното право, преди да е изтекъл давностния срок. Признаване на задължението си може да извърши както ФЛ, така и ЮЛ.
Б) предявяване на иск или възражение или на искане за започване на помирително производство, при условие, че те са уважени. Предвижда се предявяване на иск за притезанието, като няма значение дали той е първоначален или е насрещен или обратен. На предявяване на иск се приравнява искането за издаване на изпълнителен лист. Искът може да е предявен за същото субективно право от прокурора. От момента на образуване на делото погасителната давност се спира, при условие, че искът е уважен, а с влизането в сила на решението за уважаване на иска давността се прекъсва.
Възражението прекъсва погасителната давност, ако се отнася до право, за което тя тече, и се прави от лице, което осъществява свое субективно право чрез него.
В) предприемане на действия за принудително изпълнение – действия за принудително изпълнение могат да се предприемат след издаване на изпълнителен лист въз основа на осъдително съдебно решение или на несъдебно изпълнително основание като нотариален акт, извлечения от счетоводна книга, запис на заповед и др..
От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Изтеклият срок до прекъсването губи своето правно значение като давност. Новата давност започва да тече от настъпване на основанието за прекъсване. Когато прекъсването е станало поради уважаване на иск или възражение за субективно право, ще настъпи правната последица, според която за вземания, установени със съдебно решение, новата давност е всякога 5 години, т.е. прилага се общата давност. В останалите случаи на прекъсване на давността, новата давност ще бъде също различна по продължителност от общата, ако се урежда от специални правни норми.
Прилагане и действие на погасителната давност
Според чл. 120 ЗЗД погасителната давност не се прилага служебно. Правните й последици настъпват, ако задълженото лице изяви воля да се ползва от нея. Това то прави чрез възражение. Ако правоимащият предяви иск или образува изпълнително дело, възражението за давност трябва да се направи и пред съда или съдията-изпълнител, за да доведе до отхвърляне на иска или прекратяване на изпълнителното дело.
Задълженото лице само преценява дали да се ползва от давността или не. Има възможност то да се откаже от изтеклата погасителна давност. Отказът може да бъде пълен и тогава започва да тече нова погасителна давност. Когато отказът е частичен, т. е. отнася се само до част от изтеклата давност, тя следва да продължи толкова време още, за колкото се отнася отказът.
Изтеклата давност поражда единствено непритезателното право на задълженото лице да откаже изпълнението му чрез възражение. Възражението за погасителна давност може да породи правни последици само когато задължението не е още погасено, а в този случай то се погасява чрез правомерно изпълнение.
Последиците на изтеклата погасителна давност, когато е направено възражение от задълженото лице са – прекратяване на правото на иск и/или на принудително осъществяване в материален смисъл. Правоимащият може да разчита само на доброволното изпълнение от страна на задълженото лице.
Ако погасеното по давност притезание е част от сложно правоотношение, погасителната давност по него не засяга останалите субективни права по правоотношението, ако законът не постановява изрично друго.
Погасяването на главното вземане предизвиква погасяване и на допълнителните, макар давността за тях да не е изтекла.
Трети лица, които са поели задължения заради чужд дълг, се ползват от изтеклата давност спрямо длъжника.
Отказът от изтеклата давност от длъжника няма действие спрямо поръчителя и отказът от нея от поръчителя не действа спрямо длъжника. Чл. 148 ЗЗД.