32. Съучастие в престъпление

Разработки по Наказателно право - обща част и изборните наказателно правни дисциплини

32. Съучастие в престъпление

от Assasiyah » Пет Окт 26, 2007 12:55 pm

32. Съучастие в престъпление



1. Понятие за съучастие

1.1. Определение за съучастие
1.2. Същност на съучастието
1.3. Форми на съучастието
1.4. Основание за наказателната отговорност на съучастниците
1.5. Съучастие и особени форми на задружна престъпна дейност
1.6. Съучастие и съпричиняване



2. Форми на съучастието

2.1. Извършителство и съизвършителство
2.2. Подбудителство и помагачество
2.3. Отношение между отделните форми
Аватар
 
Мнения: 531

Re: 32. Съучастие в престъпление

от atanassoff » Съб Юни 28, 2008 8:30 am

32. Съучастие в престъпление

1. Понятие и характерситика на съучастието.

Понятието за съучастие не е легално. В теорията под съучастие се разбира задружна, съвместна дейност на две или повече лица за осъществяване на едно умишлено престъпление.

1.1. От обективна страна се обособяват два признака на съучастието:
1) Количествен признак – престъпна дейност на две или повече лица.
2) Качествен признак – поведението на всяко едно от тези лица стои в причинна връзка с настъпването на обществено опасните последици.

1.2. От обективна страна съучастието се характеризира с общ умисъл или “общност на умисъла”. Това означава, че всеки един от съучастниците на ред с това, 1) че е съзнал обществено опасния характер на деянието, 2) че предвижда настъпването на обществено опасните последици, 3) че иска или се съгласява с тяхното настъпване, 4) съзнава че и друго лице или други лица действат с умисъл за причиняване на същите обществено опасни последици. Във връзка с този признак Пл. Панайотов очертава няколко основни момента:
1) Възможно е две или повече лица, макар че действат умишлено с оглед причиняването на един и същ обществено опасен резултат, да не извършват престъплението в съучастие тогава, когато липсва последния елемент на умисъла. В тези случаи и на още по-голямо основание, когато двете лица действат при различна форма на вина или пък на една и съща, но непредпазлива, то не може да става дума за съучастие. При тези три хипотези се говори за т.нар. “независимо съпричиняване” или “независимо съпричинителство”.
2) Умисълът при съучастието по принцип е определен, то няма пречки съучастието да се осъществява при алтернативен или неопределен умисъл.
3) Щом от субективна страна има изискване за общност на умисъла и някои от съучастниците излезе от общността, то ексцес на съучастието и за това, с което е излязъл съответния дееца отговаря самостоятелно. Общността на умисъла се явява и обща субективна основа за носене на наказателна отговорност при съучастие.

2. Форми на съучастието

Те биват основни и неосновни. Критерият за разграничаването им по този начин е дали съответната форма на съучастие е регламентирана в Общата и Особената част на кодекса. Основните форми са извършителство, подбудителство и помагачество. Нашият кодекс в чл. 20, ал. 1 не дава определение на формите на съучастие, а на видовете съучастници: Съучастници в извършването на умишлено престъпление са: извършителите, подбудителите и помагачите, т.е. от тях следва да се разкрива понятието за отделните форми. Това крие основание за недоразумения, тъй като определенията в чл. 20 трябва да се тълкуват и систематично, за да може да се изведе правилно понятие.

3. Разграничение между отделни форми на съучастие.

3.1. Подбудителство и интелектуално помагачество – общото е осъществяването на психическо въздействие от едно спрямо друго лице, но основното различие е към кой момент се осъществява това въздействие преди вземане на решението за извършване на престъплението (подбудителство) или след това (интелектуално помагачество).

3.2. Помагачество давано по време на изпълнение на престъплението и съизвършителство. Критерият за разграничаването е дали лицето участва (съизвършителство) или не (помагачество) в самото изпълнение на престъплението.

3.3. Посредствено извършителство и подбудителство - и в двата случая едно лице мотивира друго то да извърши дадено престъпление. При посредственото извършителство се мотивира едно наказателно неотговорно за конкретния случай лице.

4. Разграничаване между съучастие и съучастност.

Основни форми на съучастност: 1) укривателство (лично и вещно); 2) недоносителство; 3) допуститлество. Това са хипотези, когато имам обществено опасна дейност на две или повече лица, но няма съучастие. Връзката между двете деяния е връзка на обусловеност от престъплението, което се сочи за основно.

4.1. Съпоставяне на съучастие и укривателство.
1) Определение за укривателство – укривателството бива два вида: лично и вещно. Лично укривателство наричаме спомагането на лицето, което е извършило престъплението да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателното преследване или да остане ненаказано. Вещно укривателство има в случаите на укриване, придобиване или на спомагане да бъдат отчуждени вещи, които са били придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго обществено опасно деяние, което е обективно съставомерно по НК.

2) Най-голям интерес представлява съпоставянето на интелектуалното помагачество с посочените видове укривателство и то по-конкретно интелектуалното помагачество, изразено в обещание да се даде помощ след извършване на деянието. По съдържание, от една страна обещанието, в което се изразява интелектуалното помагачество, а от друга страна действията, в които се изразява личното или вещното укривателство могат да бъдат идентични. Въпросът за разграничаването на интелектуалното помагачество от укривателството има и голямо практическо значение, тъй като съдебната практика не е единна. Преобладаващото становище в съдебната практика сочи като разграничителен критерий момента, в който е дадено обещанието за помощ (дали е преди извършване на престъплението или след това).

Според Пл. Панайотов този критерий е неотносим с оглед съпоставяните институти, защото с него се съпоставят две обстоятелства, от които едното е престъпление, а другото не е. От една страна обещанието да се даде помощ след деянието е форма на съучастие, тъй като то стои в причинна връзка с основното престъпление, защото се окуражава извършителя да престъпи към престъпление. От другата страна е обещанието за помощ след извършване на престъплението – това обещание обаче не представлява престъпление (дори и да има приготовление то не е наказуемо). На практика от значение като основен критерий трябва да бъде характерът на връзката между поведението на лицето, което е участвало в основното престъпление и самото това престъпление. Ако това поведение стои в причинна връзка с извършването на основното престъпление (респективно с настъпването на обществено опасните последици) то очевидно имаме вариант на съучастие. Ако съответното поведение не стои в причинна връзка, а напротив следва извършването на основното престъпление, възниква въпросът дали не би могло ако то е обусловено от основното престъпление да се третира като лично или вещно укривателство (регламентирано в 215 и 254 НК). Ако дадено лице е съучастник в основното престъпление, то това изключва възможността същото лице да носи наказателна отговорност за укривателство спрямо това престъпление. При формите на съпричастност макар и да има връзка на обусловеност с основното престъпление, липсва съучастие в него.

4.2. Недоносителство и съучастие.

1) Недоносителство има в случаите, когато деецът знае, че 1)ще се извърши, 2)върши се или пък 3)вече е извършено престъпление от друго лице, но въпреки това не донасят на органите на властта. Проблемът тук е по-скоро от морално естество, поради което недоносителството се наказва само при изключителни случаи (напр. чл. 356в – недоносителство за престъпление от вида на обществено опасните, наказва се и в трите варианта; чл. 248 – недоносителство при вършене на престъпление против паричната и кредитната система по чл. 243 и 244).

2) Разграничителен критерий между недоносителство и съучастие. В теорията се настоява, че трябва да се приеме липсата на причинна връзка между поведението на недоносителя и съответно извършването или довършването на основното престъпление. Този критерий според Пл. Панайотов не е общоважащ, той е безспорен само при третия вариант на недоносителството. Не така стоят въпросите с първите два варианта на недоносителството. За да се обоснове ситуацията в тези случаи се казва, че недоносителят с нищо не допринася за извършването/довършването на престъплението, за което не съобщава и понеже помагачество чрез бездействие е възможно само когато помагачът е длъжен да действа, то така още на обективна основа се изключва възможността недоносителството да се третира като помагачество (съучастие). Текстовете на закона обаче не предвиждат посочения признак и това е още едни аргумент, че посоченият критерий не е общо приложим. По-скоро като общ критерий би следвало да се посочи наличието или липсата на общност на умисъла, т.е. разграничителен критерий трябва да е субективния признак характерен за всяка форма на съучастие. При недоносителството субективната връзка е еднопосочна – само недоносителят знае че се върши, предстои да се извърши или вече е извършено престъпление, лицето което действа не знае, че може да разчита на съдействие от страна на недоносителя.

4.3. Допустителство и съучастие.

1) Под допустителство се разбира непопречването на извършване/довършване на престъпление от друго лице. Най-общо случай на допустителство е регламентиран в чл. 322, а допустителството по служба в чл. 226, ал.3 във вр. с 1 и 2. В общия случай допустителят допуска извършването или довършването на престъпление от друго лице – той бездейства и макар че има възможност не попречва на извършителя на престъплението.

2) Разграничаване между допустителство и съучастие. За разлика от недоносителството, което може да следва основното престъпление и от укривателството, което винаги следва основното престъпление, то допустителството винаги предхожда или съпътства извършването на основното престъпление. Поради това тук спор няма, че както при съучастието така и при допустителството има причинна връзка между деянието на допустителя и извършването/довършването на допуснатото престъпление. Поведението на допустителя улеснява извършването на допуснатото престъпление. Проблемът за разграничаване на допустителство от съучастие се усложнява, че при помагачеството е допустимо напускане на общността на умисъла – как тогава да се разграничи допустителство от помагачество. Изключението от общността на умисъла при помагачество се допуска само, когато то се изразява в действие, но не и при бездействие. Лицето, което извършва основното престъпление не съзнава, че допустителят с бездействието си улеснява извършването на престъпление. В противен случай ако деецът узнае за поведението на допустителя, то допустителството прераства в помагачество.

5. Неосновни форми на съучастие.

– регламентирани в Особената част на Кодекса, без да имат общ режим. По принцип под неосновни форми се разбират: 1) престъпна организация или група; 2) осъществяване на престъпление от тълпа; 3) необходимо съучастие.

5.1. Престъпна организация или група (чл. 109 ал. 1 и 2, 321, 321а) – регламентирани са различни хипотези, свързани със създаването, ръководството или членуването в такава организация или група. В случая става дума за особени хипотези на подготвителна дейност, които са въздигнати в престъпление. Самото създаване, ръководене или участие в такава организация или група се явява основание за носене на наказателна отговронст, без да е необходимо организацията или групата да е пристъпила към извършване и на едно от престъпленията, за които е създадена. Разриката между група или организация се състои в това каква е степента на устойчивост от една страна и на организираност от друга. Очевидно организацията е по-устойчиво и в по-висока степен организирано формирование. Организацията в тази връзка предполага наличието на структури в повече от едно населени места. Чрез тези форми на престъпна дейност се регламентират вариантите на организирана престъпност, без това понятие да е разисквано в Общата част на Кодекса. При този вариант на особена задружна дейност е възможно дадения тип посегателство да бъде осъществен не от организация или група, а от едно лице или при условия на основните форми но съучастие.

5.2. Осъществяване на престъпление от тълпа. Под тълпа се разбира множество от хора събрани на публично място, без предварителна подготовка, към които всеки може да се присъедини – чл. 163. Има диференциация на наказателната отговорност за предводителите и подбудителите на тълпата: за тях наказателната отговорност е по-тежка отколкото за тези, които само се считат за участници в тълпата (всяко едно лице, което е на мястото със същата цел). И тази форма на задружна дейност не изключва възможността съответния тип посегателство да се осъществи от едно само лице или при условията на основните форми на съучастие.

5.3. Необходимо съучастие – при него се предполага особеност с оглед самата конструкция на състава на дадения вид престъпна дейност. Тя се изразява в необходимостта най-малко две лица да участват в изпълнението на престъплението, за да може да има изобщо престъпление. Това е различието между необходимото съучастие първите две форми на неосновна задружна дейност. И тук може да съществуват хипотези, при които един от участниците няма да е наказателно отговорно лице. общият принцип е, че по начало конструкцията на състава предполага съучастие на най-малко две лица и то се осъществява като необходимо – това е необходимо съучастие в тесен смисъл. Всяка от представените форми на задружна престъпна дейност може да бъде обозначена като необходимо съучастие в широк смисъл, защото като изключим необходимото съучастие в тесен смисъл и в другите хипотези се предполага участие на две или повече лица. При тях обаче може да има престъпление и без участието на две или повече лица, а при необходимото съучастие това не е възможно.

____________________________________
Източници
Записки по Панайотов, Пл. - лекционен курс 2007-2008
Наказателно право - Обща част, Стойнов Ал., С 1999
Аватар
Администратор
 
Мнения: 972


Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта