Социална психология - лекции, част 3

Предмет и метод. Историческо развитие. Възникване на модерната правна социология. Разграничаване на юридическото. Юридическа система. Юридически плурализъм. Култура, социализация, правна социализация.

Социална психология - лекции, част 3

от Росен » Нед Сеп 30, 2007 6:42 pm

Тема 20. Общуване и защитни механизми. Основни методи за защита.
Взаимодействието, общуването между хората се разгръща от действието на т.нар. защитни механизми. Това произтича предимно поради факта, че човек иска да се самооценява в позитиван план и процесът на взаимодействие винаги определя самооценката, т.е човек иска да се представи в позитивна светлина. Самооценката е предопределено от бинодалността. Бинодалността на човека се изразява в способността му да съотнася обективната реалност със субективната реалност (рефлексия и саморефлексия). Позитивната самооценка се гради на желанието да се представи човек в конструктивна светлина. Това произтича от бягството от тревожността и стреса. Друго обяснение на защитните мехнизми се гради въз основа на психоанализата и его-защитите.
Поведенчески стратегии: 1) Научена безпомощност: в детството на детето, когато е безпомощно (например ако е болно) му се обръща повече внимание. От тук то се научава, че когато е безпомощно може да привлече вниманието на другите; 2) Стигма (петно, белег, клеймо): някой хора са стигматизирани (заклеймени). Именно поради наличието на тази стигма, носителите и се ползват с някакъв преоритет. Когато тя се осъзнае почва да се афишира, за да привлече вниманието и респективно да се извлекат девиденти от това; 3) Самозатрудняващя поведенческа стратегия: налице е когато хората не са стигматизирани, но симулират стигма, за да привлекат внимание.
Методи на защита: 1) Отричане на спомени, минали действия и постъпки, т.е на всичко, което може да причини тревожност. При отричането този, който го използва изпада едва ли не в неволна загуба на паметта. Това е самозалъгване; 2) Маскиране – истинските (реалните) мотиви на поведението се маскират и се заменят с други. При това положение човек сам вярва на себе си
Защитни механизми: 1. Рационализация – при нея не е налице рационална постъпка, а човек се самозалгва, че постъпва рационална постъпка. Пример за това е предпочитането/непредпочитането като извинение за действителното състояние на нещата. Друг пример е обвиняването на обстоятелствата за несполуките. Това се прави в случайте, когато човек иска да запази самооцинката си. Затова той винаги поддържа тази тенденция – той си обяснява определено поведение или събитие с външни фактори, на действието на външни причини като съдба и пр. Такива хора притежават външна локализация на контрола. Интелигентните хора, например притежават като външна, така и вътрешна локализация на контрола. Това, обаче е различно от генерализираната тенденция да се приписва причинността на обстоятелствата (като защитен механизъм). При децата съществува тази тенденция (генерализиране), т.е да се приписва положителна причинност на себе си и негативна причинност на обстоятелствата – това е защитен механизъм. Друг аспек от рационализацията е проектирането; 2. Проектиране – свързано е с непризнаването на собствените отрицателни качества и проектирането им върху други хора. Минимализиране на стигмата чрез максимализирането и при други хора. 3. Идентификация - този проблем се среща често в социален план. В социалната психология се говори за социална идентичност. Наред с идентичността съществува и понятието идентификация: 1) Идентификация – понятие, което се използва в два смисъла: а) когато става дума за защитен механизъм, т.е за анализ на проблеми извън нормата. Това всъщност е уподобяване, стремежа на личността да прилича на друг човек. При него личността, която се уподобява не просто копира модела, а във въображението си се превръща в личността, която моделира. Защитен механизъм е, защото идентификацията се появява когато човек не може да приеме собствената си личност; б) идентификацията в норма е съвсем адекватен процес, присъщ на човека индивид. Този процес се разгръща от ранният период на развитие на човека. Тогава човека се стреми да прилича на значимите за него взрастни хора. В този париод чавека търси себе си, истинския си образ. В крайна сметка, в резултат на този процес, той намира своята истинска същност, личността му става постоянна, т.е той достига до идентичност. 2) Идентичност – този въпрос е важен не само в социален план, но и в личностен. Това може да се открие още в трагедията на Софокъл “Едип цар”. Акцентира се върху търсенето на същността. Проблемът на съвременния човек не е в фрустрираната сексуалност (Фройд), а в фрустрираната екзистенциалност, т.е липсва смисъл в живота на хората и следователно съвременният човек трудно стига до своята идентичност. Говори се за различни видеове идентичност: социо-етническа, национална и професионална. Всичко това се нарича его-идентичност. Формирането и поддържането на идентичността става посредством когниции (символи) – примерно националния флаг, гербът и т.н. Ако тези символи се подменят се губи идентичността. За изграждане на идентичност е необходима социалиална матрица, която се изгражда посредством символи. Его-идентичност (Ериксон): а) предрешаване на идентичност; б) мораториум – набляга се върху отлаганито на процеса на идентификацията; в) фаза на объркване на идентичността – личността става апатична, неуправляема, конфликтна; г) етап на постигане на идентичност. 3. Дисоциаиция – единството между думи и дела означава консистентност на поведението. Дисоциация значи точно обратното – разделяне между думи и дела. Дисоциацията е защитен механизъм, защото човек не е способен да извърши това, което иска. Типичен пример е преносното теоритизиране. 4. Подтискане - задържане на импулси, които се отричат обективно. Дадено общество решава, че нещо не е позволено, че дадена потребност не трябва да бъде удоволетворявана. Така хората подтискат импулса, за да избегнат (например) санкция. Това е защитен механизъм, при който хората бягат от себе си. 5. Заместване - има три разновидности: а)
сублимация – това е процес, при който социално неприетите потребности намират израз в социално приета норма; б) компенсация – не всички хора са с еднакви способности. За да се преживяват като успешен, човек се стреми да компенсира своите недостатъци чрез полагане на усилия в други области; в) свръхкомпенсация – това е полагане на усилия точно в тази област, в която човек е слаб.
Извод: Защитните механизми се реализират, за да де запази личността. Има и друг момент. Реализацията на защитните механизми ни предпазва от вътрешен конфликт, но не ни предпазва от конфликта с другите.

Тема 21. Видове социални общности.
І. В зависимост от предмета на дейността могат да се обособят много социални общности. Много автори предлагат различни критерии, по които може да се обособят групите. Ще използваме два подхода: 1) Социологически подход: а) условни социални общности – не съществуват в действителност, а са обособени за нуждите на някакво изследване, анализ, те са абстрактни, например, група на алкохолиците у нас; б) реални социални общности – всички социални общности, които независимо от характеристиките си извършват реални дейности, имат цел, локализирани са и др., далят се на: лабораторни общности (необходими са обективна и субективна потребност) и естествени общности (зад възникването на каквато им лежи определена социална потребност. Естествената общност възниква от обективна потребност: 1) неорганизирани естествени социални общности – онези, при които няма разделение на властта, те не са структурирани; 2) организирани естествени социални общности – съществуват отношения на зависимост. Неорганизираните и организираните естествени социални общности се делят на големи и малки. Пример за неорганизирани големи естествени социални общности е Тълпата. Пример за организирани големи естествени социални общности са партиите. Малките естествени социални групи са основен предмет на изследване на социалната психология. Социалната психология изследва динамиката на поцесите, които се извършват в малките групи); 2) Психологически подход - съществуват три основни класификации: а) класификация на Чарлз Кули – критерии за тази класификация са контактите между членовете на групата. В този смисъл групите са: първични групи (в които контактите между членовете са директни, непосредствени) и вторични групи (контактите между членовете са опосредствани, индиректни); б) класификация на Елтън Мейо – критерии за тази класификация е разпределението на власта. В този смисъл групите са: формални групи (налице е предварително разпределение на властта, което става по официален начин,налице е формален лидер) и неформални групи (при тях отсъстват официалните властови зависимости). Съществува неформален лидер наричан още емоционален лидер.Една и съща група може да притежава формална и неформална структура; в) Класификация на Хайман – критерий е формалната принадлежност на хората към дадена група: група на членството (това са групите, в които хората реално членуват) и референтна група (тя е еталон за поведение, може да съществува вътре в групата на членството или извън нея, съществува позитивна и негативна референтна група, референтната група притежава сравнитителни и нормативни функции).

Тема 22. Неорганизирани социални общности. Класификация и механизми на образуване.
І. Причини за възникване на неорганизирани социални общности – причините за възникването им лежат извън самите неорганизирани социални общности и са стихийни. Могат да се обособят няколко причини: 1) обективни, които лежът извън обществото (бедствия); 2) от емоционален (личностен)характер – могат да са положителни или отрицателни (масова скръб, радост); 3) социални причини – свързани с масова нетърпимост към определен социален проблем.
Определение за неорганизирани социални общности: група от хора, която се явява субект на неорганизирано явление, което се осъзнава по неопределен признак и въз основа на този признак изгражда своето единство. При неорганизираните социални общности може да се открие и елемент на организираност
ІІ. Видове неорганизирани социални общности: 1) Публика - налице е общ интерес, предмет на обсъждане, който заслужава обществено внимание, реализира се по определени правила. Може да има обсъждане, дискусия; 2) Тълпата – случайно множество от хора обединени от дадена емоция, която по принцип е негативна, т.е. има отрицателни нагласи. Тази тълпа се обединява под общ признак и от него произтича единството им. Тълпата действа единодушно и целенасочено, безкритична и конформна, не допуска обсъждане; 3) Маса – многочислена група, която е преди всичко аморфна. Причините за нейното възникване са преди всичко социални. Няма контакт мецду членовете. Има по-голяма или по-малка общност на интереса. Характеризира се с клсови признаци. В определен момент и условия масата може да придобия организационни характеристики.
От публиката към масата изчезва възможността за контрол на личното поведение. Това се дължи на два феномена – причина за две поведенчески стратегии: 1) отсъствие на отговорност; 2) присъствие на анонимност – всички са анонимни и равни. Първата поведенческа стратегия е: човек в условията на тълпа прави неча, които в обикновени условия не би правил. Втората поведенческа стратегия е: човек не прави онова, което в обикновени условия би правил.
ІІІ. Механизми на образуване на неорганизирани социални общности – в началото аморфна статична човешка група може да стане активна на принципа на късо съединение – доминиране на отрицателна емоция, колективно осъзнаване на отрицателен факт, за който се появява отрицателно действие. Механизмите са: 1. Механизъм на заразяване – пример масови сцени на смърт и радост; 2. Механизъм свързан с неефективността на средствата за масова комуникация; 3. Механизъм на недоверието в средствата за масова комуникация, остър дефицит на информация; 4. Механизъм на слуховете и мълвите, събиране на хора с цел обмен на инфирмация; 5. Комбиниран механизъм.

Тема 23. Тълпа: същност и класификация.
Видове тълпи: 1) Случайна тълпа – формира се инцидентно в следствие на случайни събития; 2) Експресивна – представлява множество от хора изразяващи радост или скръб; 3) Конвенциална – пример са зрителите на стадиона. Между хората съществува конвенция, т.е те приемат общи за всички правила, има елемент на организираност; 4) Действаща - субект, реализиращ определени целенасочени действия и бива: а) възстанническа – субекта на метеж/агресия спрямо определен социален обект, има класов елемент и може да стане организиран акт на социална борба; б) агресивна – причините са от емоционално-личностен характер, акцента се поставя върху неубозданата и необяснима агресия; в) спасяваща – причините за нейното възникване са природни, но могат да бъдат и социални; г) грабителска; д) екстазна – възниква поради наличието на определени ритуали, молитви и др., може да има различни резултати; 5. Паника – крайна форма на масово неорганизирано поведение, което съдържа в себе си импулсивни действия на безпорядък и хаос. При нея няма организираност. Причините са различни: от природно естество, социални, субективни. Поведението на индивида в тълпата е различно. Действието на паниката се прекратява, когато стимула, който я е предизвикал започва да се възприема осмислено и адекватно.

Тема 23А. Разгръщане на поведението на тълпата.
Неорганизираната социална общност е лишена от лидери, от структура. Когато се включват механизмите за образуване тези групи се превръщат в динамични. Временно може да се появи един или повече ситуативни личности. Поведението на тълпата се разгръща. Това разгръщане минава през: 1) Спонтанна идентификация на общия стимул, свързана с определена потребност – често има отрицателна емоция, идентификацията е свързана с определена потебност, която всеки сам осъзнава; 2) Разгръщане на циркулярна реакция, обединяваща множеството под един знаменател. Всеки се самоидентифицира; 3) Етап на лутане – множеството занае, че всички мразят стимула, но не знаят какво да правят, започват разговори, ескалация на чувства, етап на подготовка за съвместно действие; 4) Създаване на общ образ на обекта (често неадекватен), спрямо който ще се извърши действието. Това е резултат от общото творчество; 5) Етап на активация към действие – самоподканяне, самонасърчаване, на този етап възникват т.нар. спонтанни лидери; 6) Етап но конкретно действие – агресията, която обикновено е изместена; 7) Етап на заглъхване на фрустрационното състояние –постепенно агресията отшумява; Етап на разпадане на тълпата.
Емоционалното състояние на индивидите в условията на тълпата: 1) Повишена емоционалност; 2) Повишена впечатлителност и внимание към отделни факти; 3) Повишена внушаемост и комфортност; 4) Намалена критичност спрямо действието на другите; 5) Понижена адекватност в преработката на на информация;
6) Наличие на безотговорност на собственото поведение; 7) Чувство за могъщество и идентификация с тълпата (защото е силна, могъща); Чувство за безпомощност и анонимност; 9) Използване на стериотипно модели и агресивно поведение; 10) Пълно блокиране на механизмите за самовъзприемане и самоконтрол.

Тема 24. Управление на впечатлението.
І. Социална среда – условие и фактор за развитието на личността по отношение:
 Биологично направление – биологичното и физическото ни развитие са предопределени;
 Теория за ученето – залага се на попълването на белия лист, тоест на наученото;
 Теория на Виготски и Леонтиев – благодарение на социалната среда се формират определени качества на личността, които отговарят на изискванията на обществото, т.е. обществото формира личността; тази личност активно взаимодейства със средата, в резултат на което тя избира различни модели на поведение, откъдето и различни видове дейности. Развитието и смяната на дейности бележи и развитие на личността. Още в ранната детска възраст общуването като вид дейност директно или индиректно присъства във всеки възрастов етап. До 1г. общуването има функционален характер, без нео човек не може да оцелее, но ако е налице емоционален комфорт действието не разглежда средата като враждебна и у него се формира сигурност. От 1 до 3г. – заражда се предметна манипулативна дейност и общуването. От 3 до 7г. се заражда играта, където се учи на сътрудничество и в нов тип отношения, в които има управление и подчинение. От 7 до 11г. водеща е учебната дейност. От 11 до 15г. водеща е общуващата дейност, изгражда се сътрудничество за постигане на общи цели. В процеса на преработката на външни влияния се развива личността и Аз-концепцията – за изгражданото й от значение са: семейството; училището; приятелския кръг; оценката която личността дава сама за себе си. Чрез всичките фактори се стига до Аз-концепцията, която обикновено е далече от желания образ. Аз-концепцията се дели на идеално Аз и реално Аз. Идеалното Аз може да служи като мотиватор за развитие на личността, то е еталон с който се сравнява реалното Аз. Идеалното Аз го създаваме ние и съобразно него ние оценяваме реалното. В резултат от това нашата оценка обикновено е завишена – тя е стимул, мотив за осъществяване на целите. Понякога оценката е малко занижена – личността се формира като конформист (човека няма собствено мнение) и тя е лесно податлива на манипулация. Ниската самооценка води и до липса на самочувствие. Това води и до социална изолация.
ІІ. Управление на впечатлението – то е единство от перцептивни, емоционални и когнитивни елементи при прием на информация. Те се изграждат на основата на недостатъчна информация и в основата лежи междуличностно възприятие. Съществува парадокс на възприятието, които могат да се пренесат в социалния контекст. Гещалтпсихологията говори за това че възприятното поле се формира от образи, фигури и другите са фон. Те формират функционалното единство, т.е. фона влия върху образа.
ІІІ. Техники за конструиране на впечатления – средства: вербално представяне на човека, невербални сигнали; арт ефекти – дрехи, ситуационен контекст, в който се представяме, те подкрепят или влизат в противоречие с образа, който искаме да представим; целенасочени поведения – това са тактики за формиране на желаното предразположение. Действията за формиране на впечатления могат да дадат спонтанни или целенасочени (предварително планирани). Формиране на впечатление – има своя мотивация. Силата на тази мотивация се определя от целта, която искаме да постигнем, както и от разликата, която съществува между реалния и желания образ.
ІV. Ефекти на възприятието: 1) Ефект на ореола – създаден от друг човек, от постиженията на човека; 2) Ефект на поредността – получава информация на части и те си противоречат, тогава обръщаме внимание на първата. Ако информацията е непротиворечива – то се обръща внимание на нея.; 3) Ефект на неудачника – когато човек претърпи неуспех в дадено дело и той се възприеме от другите като неудачник, това снижава външната му оценка и настъпва разминаване между външната му оценка и вътрешната самооценка; 4)Ефект на проекцията – приписваме на хората, които са ни симпатични качества, които те обикновено нямат; 5)Ефект на междуличностното разстояние – зависи от възрастта.

Тема 25. Видове организирани социални общности.
Класификация на Макс Вебер – според него организираната общност трябва да е регламентирана – взаимоотношенията и др., т.е. една съвършенна форма, която наричаме бюрокрация. В основите на класификацията той поставя типа власт или контрола. Той говори за три типа власт: традиционна – включва нравите и обичаите: харизматична – лидерът притежава харизма, хората се подчиняват на персоналните качества на лидера; легална – организиана от бюрократичния тип, в която правилата се легитимират предварително, т.е. правилата се обявяват предварително, одобряват се и се приемат. Тези правила са безлични.
Според принадлежността на резултата – организациите се делят на: частни, печеливши – печалбата е от производство на стоки или услуги; частни непечеливши – непроизвеждат нито стоки, нито услуги и се финансират отвън; държавни или общински организации – средствата са държавни, получения продукт е предназначен за държавата, за обществото; организации от смесен тип – държавата участва в дейността и разпределянето на печалбата заедно с частните организации.
Класификация на Е. – той използва съгласието, на базата на него извежда: власт, включеност, като ги съчетава. Той обособява видове власт и търси такава включеност съответства и на базата на съответствието той обособява видовете организации. Обособяват се три вида организации: принудителна; възнаграждаваща, свързана с манипулирането на ресурсите; нормативна, при която се манипулират духовните символните награди. На всеки вид власт съответства включеност: отчуждена включеност – отговаря на първата принудителната; калкулативна, съответства на възнаграждаващата; морална – при която е налице убеденост и доброволност при включването. На базата на съчетанието се образуват 9 вида организации, които обаче са нереални, защото не може да има организации, в които да господства принудителната власт и моралната характеристика. затова той определя 3 организации: принудителни, утилитарни, нормативни.

Тема 26. Същност на малките групи. Граници и класификации.
Уилям Джеймс изследва множество малки групи за да изследва каква трябва да бъде границата на тези малки групи. Според него това е 7+/- 2. Това се свързва с т.нар. магическо число на Милър – това е числото, което отговаря на броя на предметите, които могат да се задържат в кратковременната памет. В последствие тази концепция се променя като долната граница се свежда до 2-3 човека. Горната граница варира между 30-40 до 50-60 човека, защото малка социална общност е тази, в която отделните индивиди се намират в непосредствен контакт, връзка по между си; между тях има някакви отношения от субективно-личностен характер. Ефективна в действителност е тази група която е между 3-11. Групата трябва да е от нечетен брой хора съобразно гласуването.
Видове малки групи: 1) според контакта между членовете са първични и вторични – тази класификация поставя акцент върху непосредствения контакт между членовете на групата, т.е. ако контактите са опосредствени, индиректни говорим за вторични, а ако са непосредствени става въпрос за първични; 2)Елтън Мейо – прави класификация на основата на разделението на властта в групите, т.е. ако тя е разпределена по официален начин, то групата е формална (организирани общности, с ясни задължения и роли за всички); неформални са групи при които взаимодействието между членовете не е регламентирана официално, няма официална властова структура. Дадена група може да има официална (формална – отразява деловите взаимодействия между членовете на групата) и неофициална (неформална – междуличностни емоционални отношения) структура; 3) според Хаймън ние можем да обособим групи и според принадлежността на нейните членове. Той обособява две групи: групи на членството – в нея човек членува официално; референтни групи – нея човек използва като еталон, съотнася своето поведение, референтната група изпълнява нормативни и сравнителни функции без да иска да налага норма на поведение. Този референт може да бъде и самото членство, може да изпълнява положителни функции, когато влияе върху изграждането, усъвършенстването на личността, нарича се позитивна референтна група. Има и негативна група.

Тема 27. Основни характеристики на малката социална общност.
Всяка малка група има основни параметри, които детерминират нейната същност. Тя съществува в някакви граници, т.е тя притежава размер. Важна е композицията, състава на малката група. Друг параметър на малката група е нейната сруктура.
І. Основни белези на малката група: 1) трябва да са налице обективни социални потребности. Ако такива не съществуват не може да възникне малка група; 2) всяка малка група се изгражда на базата на определени общи ценности, които са общи за всеки член на групата. Това са т.нар групови ценности. Всяка група се характеризира с типични за нея групови ценности; 3) по посока на груповите ценности се композират т. нар. групови интереси; 4) съобразно груповите ценности се изработва и нормативна база на малката група, т.е изработват се груповите норви. Всяка група има различни групови норми; 5)съобразно груповите ценности и груповите норми се намират и т.нар. групови роли. Всеки член изпълнява предварително предписана му социална роля, предварително предписани му социални функции. Тези роли образуват т.нар. социална структура. Съобразно всеки член съществуват очаквания, ме той ще изпълнява тези функции съобразно предписаната роля; 6) групови очаквания: ако даден член на групата изпълнява своята раля съобразно груповите очаквания, той ще бъде възприеман в благоприятна светлина и съответно ще приема по-голяма позиция в групата. Позицията, която всеки член заема в групата се нарича групов статус. Груповият статус не е едно и също със социалния статус. Социален статус ще рече мястото на човека в обществото, следователно двете понятия не съвпадат.. По принцип би трябвало, но не е задължително груповата санкция да е по посока на груповите ценности и груповите норми. Груповата сплотеност и груповият климат също иват значение; 7) групови санкции – въз основа на груповите ценности и норми, прилагат се от лидери, желано е от подчинените. Неприлагането им води до деструктуриране на групата.

Тема 27А. Структуриране на междуличностните отношения.
В малките групи има предварително разпределение на ролите и следователно можем да кажем че групите предварително се структурират. В групата освен ролеви отношения има и друг вид отношения – производствените. Те зависят от формата на собственост, начина на произвеждане на благата; тези отношения са обективни – не зависят от желанието на отделния индивид. Над тези отношения се надграждат социалните отношния – съвкупност от идеологически, правни, политически и т.н. отношения в които встъпват хората и социалните групи. По своя характер са идеални, също са обективни оправдават обективните производствени отношения. Ролевите отношения също са безлични и регламентират функциите, които трябва да изпълнява всеки член от общността. Тук няма чувства а правила които се изпълняват. Във всяка човешка общност съществуват още един тип отношения, които са емоционални по своя характер. С изпълнението на ролите в една група се зараждат още един вид отношения – междуличностните. Изразяват се с харесване и не харесване, симпатии и антипатии, защото зависят от характерните особености на всеки човек. Те не представлява никакъв ред отношения, които се надграждат над социалните, а са взаимно свързани по между си. Това е така защото социалните се реализират благодарение на междуличностните отношения.
Ролеви отношения оформят официалната структура на групата. Всяка група притежава и неформална структура. Тя не е зададена предварително, а се формира в процеса на съвместната дейност. Тази неформална структура също включва отношенията на зависимост, която е от емоционално психическо естество също разкрива типа отношения между личностите, както и лидерите, които се наричат неформални. За да е ефективна една група основно изискване е нейния официален и неофициален лидер да са едно и също лице.

*Тема 26. Лидерство и лидерски стилове.
Ефективността на организацията зависи от лидера. Има две основни понятия: говори се за лидер и мениджър. Има разлика между тях. Не всеки лидер е мениджър и обратното. Лидерът увлича след себе си хората, докато менъджерът има специално образование. Лидера може и да е мениджър. Има 3 основини теории:1) Теория за великия човек - развива са до 50 те години на ХХ век. Лидерите имат типични черти, които ги отличават от другите хора, от последователите им. Те имат набор от черти и качества благодарение на които стават лидери. Изследванията доказват категорично тази теория, но лидерите имат няколко специфични качества, които им помагат (потребност от власт, постижения, доминиране, способност за самоконтрол, по голяма самоувереност); 2) Ситуативни теории – постулират, че ситуацията е от решаващо значение за възникване на лидера, ситуацията трябва да я има, за да се изяви лидера; 3) Съчетание от теорията за великия човек и ситуативната теория – лидери са онези, които имат съответните качества и ги проявяват в определени ситуации
Стилове на ръководство: 1) Вероятностна теория на Фийдлър (изследва съответствието между лидера и и значимите му качества и съответната ситуация). Според него най-важното нещо за всеки лидер е отношението му към аутсайдера в групата (най-неуспешният, непредпочитан човек). На тази основа Фийдлър обособява два типа лидери, при които доминират два типа отношения (ориентация към аутсайдера): 1 – лидери, които го възприемат в отрицателна светлина и имат отрицателно отношение към него са лидери, които имат ориентация към задачите, изпълнението, структурата на групата, ефективността. 2 – Този тип лидери се характеризират с положително отношение към аутсайдерите и ги приемат в положителна светлина (съчувстват му). Тези дименсии стават основа при изследването на лидерството. Те се отнасят както за чертите на лидера, така и за ситуацията. Фийдлър не постурира кой от двата типа е по-добър. Трябва да се отчите и ситуацията, в която лидера управлява, за да видим дали той е ефективен, дали има ситуационен контрол, който от своя страна може да е висок – когато лидера абсолютно контролира ситуацията, хората, организацията; нисък – когато лидера не може да контролира каквото и да е; и среден. В резултат на изследванията са Фийдлър разбира, че насочеността към задачите трябва да е съчетана с много нисък/висок контрол, за да е ефективен лидера. Когато ситуативният контрол е на средно равнище най-ефективен е стилът “насоченст към човека”.2) Теория на когнитивните ресурси – доразвиване на теорията на Фийдлър, който заедно с Гарсия създава теорията за когнитивните ресурси, които влияят на интелектуалните способности на лидера, върху неогвите ефективност. Зависи, интелигентността не е 100% гаранция за лидерство. Зависи от: 1) степен на директивност на лидерите ( директивност – възможност на лидера да дава заповеди непрекъснато, пряко да участва в управлението) – авторите доказват, че при висока интелигентност и директивност лидерите са ефективни. Ако е ниска директивната ситуация по ефективни са ниско интелигентните лидери. 2) степен на стреса, който предизвиква ситуацията – най – добре е средното равнище на стреса. Авторите доказват, че ситуации с висок стрес са по-подходящи за ниско интелигентните лидери. Интелигентните лидери са ниско ефективни във висока стресова ситуация и по-ефектифни при нисък стрес.

*Тема 27. Авторитет, власт и влияние.
Власт – съществена характеристика на лидерската роля, чрез нея лидера управлява. Членовете на групата също притежават власт, с която контролират лидера. Властта е способност да се променя поведението на другите. Особенното при властта е, че тя не винаги е легитимна и при нея целите не винаги са общи. Властта е възможност за промяна на поведението на другите.
Авторитет – това е способност за въздействие върху другите хора. Налице е сила, мощ. За разлика от властта, обаче авторитета е легитимен и целите винаги са общи.
Влияние – също може да се определи като способност да се промени поведението на другиете хора, но то е по-слабо и по-малко надеждно. Влиянието се основава на следните фактори: а) когато лицето върху което се влияе е убедено, че ще бъде наградено или ще избегне наказанието. Това е поведение на съгласие, на сервилност;б) когато лицето се идентифицира с източника на влияние;в) когато лицето, върху което се влияе споделя дейностите на източника на влияние.
Източници на власт (видове власт):1) Възнагараждаваща власт – притежава я този, който контролира наградите, колкото по-големи са наградите, толкова по-голяма е властта; 2) Принудителна (наказателна) власт – може да е по-незабележима. Може да се изразява в критика, отказ от емоционална подкрепа, отказ от приятелство. Тя е необходима и очаквана от членовете на организацията (явява се като санкция). Ако не се прилага ефективно – групата е неефективна, ако не се прилага въобще – групата се разпада; 3) Легитимна власт – произтича от готовността на другите хора да приемат ръководството. Съществуват две предпоставки за наличието и а) най-ранно детство (пдчинение на значимите други); б)свързана с посочването и назначаването от човек, който има легитимна власт; 4) Референтна власт – притежава се от хора, които имат обаяние, магнетизъм, които са самоуверени и благодарение на тези свои качества карат другите да им се подчиняват, т.е . референтна власт притежават харизматичните личности. Харизмата е съвкупност от качества свързани с обаянието, интелигентността и т.н.; 5) Експертна власт – притежава се от хора, които се възприемат като знаещи, компетентни в дадена област; 6) Информационна власт – притежава е този, който контролира информационните ресурси, този който контролира процесите на приемане, предеване и съхранение на информацията. Тази власт е снета от всички видове власти – е определена степен я има във всички други видове власт.
Всеки лидер притежава и шестте вида власт. Възнагараждаващата, принудителната и легитимната власт са по формални по своята същност. Референтната, експертната власт са по неформални, но по-ефективни.

Тема 28. Власт и зависимост.
Власт - свързана е със зависимостта. Властта се отнася до възможността лицето А да влияе върху поведението на лицето Б, така, че лицето Б да извърши нещо, което в други условия то не би извършило. Извода от всичко това е: 1) Лицето А има властови ресурси и потенциал; 2) Властта е функция на зависимост. Колкото по-голяма е зависимостта, толкова по-голяма е властта и обратно. Този, който властва притежава или контролира силно желан от нас ресурс, но ако и други имат този ресурс, то първият няма власт; 3) Свобода на действието, относителност на властта. Няма абсолютна зависимост, което значи, че няма и абсолютна власт. Властта е функция на зависимостта и зависимостта е ключ към властта.
Зависимост - тя се появява, когато ресурсите, които се контролират отговарят на следните характеристики: 1) Значимост на ресурса – трябва да е значим; 2) Недостатъчност на ресурса – ресурса трябва да се възприема като недостатъчен, за да се създаде зависимост; 3) Незаменимост на ресурса – колкото по малко заместители има даден ресурс, толкова по-голяма е властта на този, който контролира ресурса. Това се обясняма с т.нар. еластичност на властта.

Тема 29. Легитимно и нелегитимно поведение в групите.
Когато говорим, че една група търси нисша, в която да прилагат своите властови расурси се казва, че тя има политическо поведение. Такова поведение могат да имат и членовете на група. Всеки член има предварително предписани официални функции и дейности. Хората имат политическо поведение когато има съответна ситуация. Това поведение няма нищо общо с официалната роля, която членовете изпълняват в групата. Това е още “организационна политика”. Има два вида политическо поведение: 1) Легитимно - реализира се чрез позволени средства (оплаквания, формиране на коалиции, създаване на делови контакти извън фирмата); 2) Нелигитимно – нарича се още крайно политическо поведение (разпространение на клюки, саботажи). Не се прилага често от членовете на групата поради страха от санкции. Нелегитимното политическо поведение е свързано с т.нар. дистанция на властта – тази от която всъщност зависи реализацията на политическото поведение. В егалитарните общества “дистанцията на властта” е много висока, тъй като основен принцип е равенството между хората. За реализация на нелегитимното политическо поведение са валидни следните фактори: 1) Индивидуални фактори – доказано е, че хората склонни да поемат риск, с по-голяма потребност от автономия, висок статус са по-склонни да имат нелегитимното политическо поведение; към тях спадат: а) инвестиции на индивида в групата – имат се впредвид не материалните, а духовните инвестиции. Колкото повече надежда, труд, време е вложил индивида, толкова по-малка е вероятността от реализация на нелегитимното политическо поведение; б) алтернативи – колкото повече алтернативи има индивида пред себе си, толкова е по склонен на нелегитимното политическо поведение; в) очакванията за успех – индивиди, които имат голям опит в реализацията на нелегитимното политическо поведение, при наличието на подходяща ситуация ще се включат в реализирането на нелегитимното политическо поведение. 2) Фактори свързани с организационният статут: а) когато организационните ресурси намалеят, когато организационната схема претърпи радикална промяна; б) когато групите функцонират в култура, характеризираща се с ниско доверие в обществото опасността от реализация на нелегитимно политическо поведение е по-голяма; в) когато групите функцонират в общество, което се характеризира с ролева амбивалентност, т.е не са известни правилата в обществото; г) когато групите функцонират в култура, прилагаща неясна оценка на поведението – субективни критерии за оценка и голяма времева дистанция между конкретната постъпка и санкция; д) когато организацията (групата) функционира в култура, в която се наблюдава тенденция за намаляване на автокритичността в организацията.

Тема 30. Позитивни и негативни поведенчески тактики в групите.
Легитимното и нелегитимното политическо поведение се реализират с прилагането на няколко тактики: І. Позитивни тактики : 1. Спечелване на благолазположението - в социалните науки това поведение се свързва с поятието “социална реципрочност”, т.е на позитивното поведение се очаква да се реагира позитивно. В групата/организацията това поведение се реализира от подчинени към висшестоящи; 2. Формиране на коалиции и мрежи – има официални канали, по които протича информацията. Освен тези официални канали има и неофициални наричани коалиции и мрежи, чиято цел е контрол и управление на другите; 3. Управление на впечетлението – свързано е с контрола върху информацията, която протича по официалните и неофициални канали.. Трябва да знаем как да насочим информационните процеси към точното време и място; 4. Подкрепяне на опозицията – опозицията трябва да се подкрепя в публичното пространство. ІІ. Негативни тактики – съпътстват нелегитимното политическо поведение: 1. Елиминиране на противодействието – тази тактика означава, че трябва да бъдат грубо елиминирани всички, които ще се съпротивляват на непопулярните управленски решания (напр., съкращения); 2. “Разделяй и владей” – създаване на вражда между потенциалните наши противници. Това се прави, за да не могат те да обединят усилията си; 3. Изключване на опозицията – става дума за реално изключване на опозицията от значими социални събития. ІІІ. Политически грешки (гафове): 1. Нарушаване на веригата от команди – в западните общества е грешка да се оплачеш от своя началник на неговия началник; 2. Загуба на самообладание и самоувереност; 3. Отказ на висшестоящият началник; 4. Поставяне на лидера в неизгодна позиция; 5. Предизвикателство към възприетите ценности в групата – да не се критикува публично.

Тема 31. Агресия и агресивно поведение.
Общуването може да е сътудничество и взаимодествие, но може да е конкуренция и противодействие. При втория момент, разгръщащ се на интерактивно равнище на общуването, има и конфликти. Конфликтите възникват най-напред в личностен план (вътреличностен конфликт). Курт Левин обособява три вида мотиви: 1. когато има борба между две еднакви алтернативи – когато алтернативите са с положителен знак; 2. когато има борба между две еднакво непривлекателни алтернативи; 3. когато алтернативите са едновременно и позитивни и негативни. Двойната алтернатива се нарича амбивалентна и поражда амбивалентни атитюди.
Понякога конфликтите прерастват в агресия или т.нар. агресивно поведение. Агресивното поведение се свързва с релацията “агресия-фрустрация”. Фрустрацията е вътрешно напрежение, тревожност, която трябва да се преодолее. Освобождението от фрустрация се осъществява чрез реализацията на агресията. Въпросът е “Кой на фрустрира?”. Фрустрират ни силните социални агенти. Следователно агресията трябва да бъде насочена към тях. Те, обаче могат да ни санкционерат. Затова агресията обикновенно се насочва към заместител. Заместителят трябва дя бъде подобен на оргинала – нарича се изместена агресия. Не винаги човек е способен да намери заместител на фрустрирания обект. При тези случаи агресията се насочва навътре, към себе си – нарича се изместена агресия насочена навътре .

Тема 38. Социална идентичност.
Идентичността има два смисъла: 1) за обозначаване на нормален процес на усвояване на подходящи социални роли през детството чрез копиране (несъзнателно отчасти) на значими възрастни; процес на търсене на себе си, на истинското си Аз чрез копиране на поведение; 2) в клиничен смисъл – вид защитен механизъм, човек се уподобява на друга личност за да избяга от себе си – крайна степен на непоносимост към себе си; използва се за да се избегне занижаване на самооценката, депресии и др.
Теория за егоидентичността (личностна идентичност) на Ериксон – през детството си човек се стреми към консистентност (вътрешна непротиворечивост), към постигане на идентичност, към вътрешен интегритет на личнстта. Процеса има 4 основни етапа: 1) предрешаване – напр., родителите казват на детето че ще стане музикант и то се изживява така (6-7 години); 2) мораториум – включва отлагане на идентичността, човек експериментира със себе си, защото още не може да реши идентичността си; 3) объркване на идентичността свързана с вътрешна конфронтация със себе си, неуправляема апатия; 4) постигане на идентичност – постига се интегритет на личността, оформя се окончателна Аз-концепция.
Теория за социалната идентичност на Тейфъл. Създадена 70те год. на 20ти век. Свързва се с разкриване на психологическите детерминанти, лежащи в основата на асоциирането между хората. Тейфъл прави следните експерименти: прожектира диапозитиви с бели кръгчета и кара студентите си да ги преброят, но ги сменя бързо. Оформят се 2 групи преброители: подценяващи и надценяващи броя на кръгчетата. На тази база обособява 2 групи на основата на случайните критерии (така обособените групи са “минимални групи”). След това ги кара да разпределят и се оказва, че се стремят да облагодетелстват собствената си група. Този феномен е “вътрешно групово фаворитизиране” – тенденция да се облагодетелстват членовете на своята група. Така Тейфъл изгражда теорията си, според която човек се стреми да се асоциира с предварително избрани от него атрактивни и успешни социални групи. Тенденцията към афилиране (присъединяване) към тези групи е свързана с потребността от повишаване на самооценката. Застрашената самоценка повишава необходимостта от вътрешно групово фаворитизиране, защото то повишава самооценката.
 
Мнения: 41

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта