Разработки съобразени с учебната програма на проф. Милкова

Конспекти и разработки по Обща теория на правото, съобразени с актуалното учебно съдържание.

Разработки съобразени с учебната програма на проф. Милкова

от Ani » Пет Сеп 26, 2008 5:47 pm

63.Субективно юридическо право- понятие, теории.

I. Понятие

Субективното юридическо право е мярата на позволено поведение, която се предоставя на оправомощеното лице с цел удовлетворяването на някакъв негов правно значим интерес (чужд правен интерес) и която мяра на позволено поведение е непосредствено гарантирана от корелативно обвързано с него субективно юридическо задължение, а в крайна сметка и от принудителната сила на държавата.

• Позволено поведение- предоставя на своя титуляр определени правни възможности да действа активно в правното пространство.
• В основата на субективното право се намира признатият и закрепен от правото като правно значим интерес на неговия носител (чужд правен интерес при представителството). Този правнозначим интерес представлява и естествената мотивация, която кара титуляра на субективното право да действа активно в правното пространство, посредством което се разгръщат творческите потенции на оправомощеното лице. Поради тази причнина субективните права се осмислят като своеобразен критерий за прогреса на правото, а оттук и за прогреса на обществото.
• По своята природа субективното юридическо право се реализира като правногарантирана претенция. Гаранциите на субективното право се коренят най-напред в корелативната му обвързаност с насрещното субективно юридическо задължение в рамките на правоотношението, гарантирано от принудителната сила на държавата => ако едно правнозадължено лице не изпълни изискваното от него поведение то ще трябва да претърпи определени негативни правни последици.

• Субективното право е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, приложимо към конкретен правен субект и изразяващо неговия правен интерес. (Ташев)

II. Теории за субективното право

Основните теории за субективното право са:
• Теория за субективното право като средство на свободната воля;
• Теория за субективното право като правно защитен интерес;
• Теория за субективното право като свобода;
• Теория за субективното право като правоотношение

1. Естественоправната теория разглежда правото като морално качество, което дава възможност на отделния човек да извършва оправдани (справедливи) действия. Следователно от гледна точка на естественоправната теория субективното право не е абстрактна етична категория- то включва свободата на индивида да извършва определени действия, наличието на интерес и неговото признаване и гарантиране от позитивното право. Основанието на субективното право е неговата морална оправданост.

2. Теорията за субективното право като израз на воля има за основа философската концепция (Кант), че отделният индивид се реализира в обществото чрез своята воля. Обективното право е средство за реализация на волята на отделния индивид по пътя на нейното ограничаване и съгласуване с волите на останалите индивиди, а субективното право е израз на воля.

3. Теорията на Р.Йеринг за субективното право като правно защитен интерес се базира на факта, че при упражняването на всяко субективно право присъства интересът на неговия титуляр, докато самият той като субект на правото не винаги притежава зряла психическа воля. Дефинирането обаче на субективното право единствено като ”интерес, защитен от правото”, е твърде ограничено.

4. Теорията за субективното право като свобода е разгледана в английската философия (Т.Хобс, Дж. Лок)- субективното право е видяно като определена от обективното право свобода на човека да извършва определено действие.

5. Теорията за субективното право като отношение е континентална. Тя е формулирана от Савини. Според него в обществото правото съществува като единство от два порядъка- обективно и субективно. Тези два порядъка образуват едно цяло, което физически ни заобикаля и определя нашето поведение. Порядъкът на обективното право се състои от правните норми; порядъкът на субективното право се състои от правните отношения. Правното отношение представлява отношение между две лица, определено от правните норми. Субективното право възниква и съществува единствено в рамките на правоотношението, следователно самото то е отношение. Субективното право съобразено с тази теория представлява властта на индивида, ограничена в рамките на правното отношение да определя своето поведение и да изисква дължимо поведение от другата страна.

6. Българската теория за субективното право е силно повлияна от теорията за субективното право като отношение. В. Ганев разглежда субективните права като отношение, но в същото време субективните права имат и определен етически (морален) заряд. Този възглед се споделя и от редица други авторитети в общата теория на правото.
Възгледите на Ц. Торбов са единственото отклонение от установеното теоретично единомислие. В духа на следваната от него кантианска традиция той разглежда субективното право метафизично и приема, че то е „първоначално образувание на духа”. Като „образувание на духа” субективното право е проявление на принципа на свободата.
След 1944 г. теорията за субективното право е силно повлияна от марксистката философия и идеология, в която понятието „обществено отношение” заема изключително важно място. Този подход ограничава понятието за субективно право до една от неговите правни форми- притезанието за определено поведение. В руската правна теория от нейния светски период най-голям авторитет има определението за субективното право като „мяра за възможно или позволено поведение” на самия оправомощен.

7. Съществуването на субективните права като самостоятелна част от системата на правото се оспорва от отрицателната теория на Л. Дюги. Според него съществуването на отделната личност може да бъде схванато и обяснено единствено през призмата на обществото. Идеята за субективното право като присъща на индивида свобода от обществото или като средство за реализация на „принадлежащи” на индивида воля, власт или интерес е според Л. Дюги антисоциална. Дюги не отрича ролята на правото в обществото, нито безспорния факт, че правните норми действат чрез тяхното конкретизиране в субективни юридически ситуации. Той приема обаче, че тези ситуации не са създадени от волята на отделните индивиди, а имат обективен произход от изпълняваните от тях социални функции.


64.Структура на субективното юридическо право

Субективното право има сложен строеж- изгражда се от различни правни възможности, от различни правомощия. В общ теоретически план тези правни възможности могат да се определят като:

• Право на титуляра на субективното право да изисква определено поведение от правнозадълженото лице
• Право на собствено активно поведение на оправомощеното лице
• Притезание

1. Правото на изискване е правомощие на чужди правни действия. Посредством него на оправомощеното лице се предоставя правна възможност да прояви своята инициатива, за да провокира определено поведение от правозадълженото лице- активно или пасивно поведение. Основанието на това правомощие се състои в обвързаността на субективното право с правното задължение в рамките на правоотношението.

2. Правото на собствено активно поведение се изразява в правната възможност на титуляра на субективното право да извършва сам активни действия- то е правомощие за свои, а не за чужди действия. Основанието на това правомощие е мотивацията за осъществяване на собствения правнозначим интрес. От своя страна правото на собствени действия също може да има сложна структура, да се изгражда от различни правни възможности( пр. правото на собственост, състоящо се от три правни възможности- а) право на владение, б) право на ползване, в) право на разпореждане).

3. Притезанието се появява само в условията на конфликтност в правото- когато реализацията на субективното право е по някакъв начин застрашена. В този случай се появява допълнителна правна възможност, която се изразява във възможността титулярът на субективното право да се обърне към държавата и да търси защита на своето субективно право чрез осъществяването на правна принуда по отношение на правнозадълженото лице. По този начин субективното право се проявява като право, непосредствено готово за принудително осъществяване посредством държавната принуда.


65.Граници на осъществяването на субективното юридическо право. Злоупотреба с правото.

I. Граници на осъществяването на субективното юридическо право.

Субективното юридическо право е мярата на позволено поведение, която се предоставя на оправомощеното лице с цел удовлетворяването на някакъв негов правно значим интерес (чужд правен интерес) и която мяра на позволено поведение е непосредствено гарантирана от корелативно обвързано с него субективно юридическо задължение, а в крайна сметка и от принудителната сила на държавата.
Субективното право е преди всичко позволено поведение- предоставя на своя титуляр определени правни възможности да действа активно в правното пространство. Но субективното право не означава безгранични възможности за своя носител. Гаранциите му се определят в зависимост от природата на субективното право, но в общ теоретичен план могат да се очертаят в два основни аспекта:

2. Социалното назначение и функциониране на субективното право в механизма на правното регулиране- оправомощените лица могат да действат активно само дотолкова, доколкото е необходимо за да реализират правнозначимия интерес.

3. Осъществявайки своите субективни права, оправомощените лица не трябва да пречат на другите правни субекти да реализират принадлежащите им субективни права.

II. Злоупотреба с правото.

Злоупотребата с правото е налице когато титулярът на субективното право е прекрачил по определен начин границите на субективното право. Според нашето действащо право не е необходимо титулярът да е действал виновно- достатъчно е той обективно да е прескочил границите на субективното право.


66.Видове субективни права

Многообразието от субективни права е голямо, което от своя страна налага нуждата от различни класификации с цел субективните права да се обхванат поне в основни линии.

1. С оглед характера на титуляра:
а) индивидуални
б) субективни

2. С оглед вписването им в основните структури на правото, а оттам и с оглед различния юридически режим те се подразделят на:
а) публични субективни права и субективни права в частното право
б) материални субективни права и процесуални субективни права
в) субективни права в международното и във вътрешното право

3. С оглед вписването им в различни правни отрасли- конституционни, граждански, административни, вещни и др.

4. От гледна точка на характера на интереса, който стои в основата им- имуществени, лични, нематериални.

5. От гледна точка на степента на определеност на правнозадълженото лице, с което са обвързани:
а) абсолютни- титулярът е поименно индивидуализиран, а правнозадължените лица не са точно очертани (пр. вещни права).
б) относителни- поименно индивидуализирани са както титулярът на правото, така и правнозадълженото лице ( пр. облигационни права)

6. Според съдържанието си:
а) първични (притезателни)- правната промяна настъпва само ако насрещното правнозадължено лице реализира определено правно поведение
б) вторични (непритезателни)- реализарат се без насрещно поведение от правно задълженото лице (пр. право на развод).

7. В зависимост от това дали обектът е реално поделяем- делими и неделими

8. В зависимост от това дали могат да се прехвърлят- прехвърлими и непрехвърлими (intuito personae)

9. От гледна точка на структурата на субективните права:
а) прости
б) сложни
в) комплексни


67.Защита на субективните права

От особено значение за правната наука е т.нар юридическа защита на субективните права- т.е възможността да се защитят с правни средства и способи.
1. Най-сигурна и значима е тяхната защита по съдебен ред- тя дава най-сериозни гаранции и главно решава проблемите със силата на присъденото нещо. Най-важна в тази връзка е исковата защита.

2. Защитата по административен път е предвидена за защита на субективните права в административното право. Тя не дава такива надлежни гаранции като съдебната но е по-бърза и се постига с по-малко средства и усилия.

Съдебната и административна защита са свързани със състояние на конфликтност при осъществяването осъществяването на субективното право, при опасност за нормалното му реализиране.

3. Затова пък т.нар нотариална защита осъществява предварително и създава надеждни предварителни гаранции на тези права.

Субективното право не е обаче прост рефлекс на обективното право- то не е само последица от реализацията на действащите правни норми. Поради тази причина неговото съдържание не се изчерпва само с разполагането му в правното отношение. То дава възможност на субекта да изрази и своята правно релевантна воля, дава му възможност за самоопределение, са саморегулация. По този начин субективното право се реализира като своеобразен баланс, заложен вътре в правото между регулираното отвън по отношение на правната воля на субекта (чрез правните норми) и саморегулирането (посредством възможността за самоопределение, за наслагване на собствената правнорелевантна воля).

68.Формиране на правото и правотворчество

I. Формиране на правото

Процесът на формиране на правото (правообразуването) е извънредно сложен и продължителен процес, в резултат на който в действащата правна система се въвеждат нови правни норми или пък се отменят или изменят съществуващи вече юридически правила. В своята сложност процесът на правообразуването съчетава в себе си, в противоречивото взаимодействие и взаимопроникване различни видове обективни и субективни фактори, на базата на които вътре в обществото изкристализират определени потребности за правно регулиране, за развитието и усъвършенстването на действащото право.
Заедно с това на всеки етап от своето развитие обществото търси и намира различни механизми, посредством които наслагва върху естествения и спонтанен процес на формирането на правото (обективната страна в процеса на правообразуването) и различни активни творчески елементи, привнесени съзнателно от субективния фактор, чрез които той се намесва в процеса на правообразуването.
Държавата има важна роля днес за развитието на правообразуването. Тя е основната социално-политическа организация на обществото, която заедно с компетентните си органи има огромна роля по отношение на развитието и усъвършенстването на институционализираното битие на правото, на писаното право- в рамките на правотворческата дейност на държавата.

II. Правотворчество

Правотворчеството е своеобразен, изключително сложен етап в сложния и продължителен процес на формиране на правото- тогава когато държавата вече активно се намесва в правообразуването чрез различните свои правотворчески органи. По своята същност правотворчеството е трудна интелектуална, творческа дейност, която се осъществява в рамките на извънредно сложна продължителна във времето процедура, регламентирана предварително от действащото право, която може да се определи като своеобразна технология за създаването на правотворческите нормативни актове. Цялостната правотворческа дейност се осъществява посредством различни правотворчески актове- т.е различни юридически действия, които за свой краен резултат имат въвеждането в закона на формираната вече правнорелевантна воля.
Различните относително обособени в правотворческата процедура организационни действия в правната литература и юридическа практика се обозначават като отделни етапи на правотворческия процес като най-сложен и продължителен е законодателният.

• Особено важно е правотворческата дейност на държавата в континенталната правна система. По традиция в тази правна система правотворчеството по своето значение е решаващ, конститутивен етап на процеса на правооразуването.


69.Етапи на правотворческия процес

Основните етапи на законодателния процес са четири:
• законодателна инициатива
• обсъждане на законопроекта
• вземане на решение (гласуване на законопроекта, възвеждането му в закон)
• обнародване в „Държавен вестник”

1. Законодателната инициатива има за основна задача предварителната подготовка на законопроекта. Тя е първият етап на законодателния процес. Право на законодателна инициатива според КРП имат Миснистерският съвет и всеки народен представител, както и Президента- главно във връзка с приемането на нова Конституция.
Основните правни възможности, които се включват в структурата на правото на законодателна инициатива са:
а) приемане на решение за необходимостта да се изготви законодателен проект;
б) подготовка на текста на законопроекта;
в) сезиране на НС с изготвения законопроект;

Подготовката на текста на законопроекта може да включва предварително обсъждане в рамките на колективи от специалисти в съответната област, от юристи, както и предварително всенародно обсъждането този законопроект. Изготвеният текст се внася в НС посредством сезирането му от субекта, имащ право на законодателна инициатива. Сезирането представлява правна възможност на своя титуляр, предпоставящо юридическо задължение на сезирания орган да се произнесе по внесения законопроект.

2. Вторият етап, обсъждането на законопроекта от НС, минава през два основни етапа:
а) предварително обсъждане на законопроекта в съответните постоянни комисии и
б) обсъждането на законопроекта в пленарната зала.
Предварителното обсъждане на законопроекта има за цел да се огледа добре законопроекта, да се преработи и усъвършенства, за да се улесни обсъждането му в пленарната зала. По своята същност комисиите са само помощни органи на НС.
Същинското гласуване на законопроекта става в пленарната зала. Предварително условие за валидно обсъждане на законопроекта е наличието на предвидения в Конституцията кворум- необходим брой депутати, които трябва да присистват в пленарната зала, за да се извърши обсъждането на законопроекта. Кворумът може да е обикновен (присъствие на повече от половината народни представители) или квалифициран.
Обсъждането на законопроекта става на две четения. Първото е свързано с приемането му по принцип, а второто е по същество-извършва се текст по текст.

3. Вземането на решение става чрез гласуване от народните представители. Според КРП НС приема законите и другите актове с мнозинство не по-малко от половината от присъстващите народни представители.
Тъй като правото е най-важният нормативен регулатор в обществото, се изхожда винаги от презумцията, че незнанието на правото никога не оневинява. Това изисква от всички адресати на правото добре да го познават, за да могат да се съобразят с него. Това довежда и до четвъртия основен етап в правотворческия процес.

4. Задължителното обнародване в „Държавен вестник” на нормативния акт представлява важен механизъм, заложен в действащото право, за да може то да стигне до своите адресати- иначе те не биха могли да съобразят поведението си с неговите изисквания.
Законите се пропагандират от повечето средства за масова комуникация, но само един от тези начини може да има официално значение и да породи правни последици- В България това е публикуването на нормативния юридически акт в „Държавен вестник”.

• Правотворческите актове представляват особен вид правомерни юридически действия, осъществяващи се в резултат на правотворческата дейност на съответните компетентни държавни органи- правотворческите, органите н законодателната власт.

Правотворческите актове могат да се класифицират в две категории:
А) Процедурни (процесуални) актове- решения в хода на правотворческата дейност. Те имат междинно, отнасящо се до чисто процедурни отношения, значение
Б) Правотворчески юридически актове- представляват краен резултат от правотворческия процес. В тях се закрепва и конституира държавноправната воля на съответните компетентни държавни органи, насочена към установяване, изменение или отмяна на юридическите норми.


71.Тълкуване в правото- понятие, основания. Теории

I. Понятие
Сложна познавателна и творческа дейност, която се извършва с цел установяване на действителния смисъл и съдържание на правния акт с оглед преди всичко на неговата практическа реализация.

Тълкуването най-често съдържа два основни елемента:
1. Изясняване на правния акт
2. Разясняването му за другите правни субекти.
Изясняването на съдържанието на правния акт е израз на познавателната природа на тълкувателната дейност. При него субектът на тълкуването разкрива действителния смисъл и съдържанието на тълкувания акт за себе си. Значението му се проявява във втория елемент- разясняването на тълкувателния акт за другите правни субект, което се извършва от компетентен държавен орган. Резултатът от тълкувателната дейност се обективира навън най-често в т.нар тълкувателни юридически актове.

II. Основания
1. Необходимостта от тълкуването в правото се предопределя от външното битие на правото- правните актове като необходимостта от тълкуване нa правния акт е обусловена най-напред от същите причини, които обуславят необходимостта от изясняване на всяка форма на речта. За да се стигне до съдържанието и смисъла, трябва да се проникне в знаковата система.

2. Но тълкуването в правото си има свои специфични основания, които се коренят в специфичната нормативна организация на правнорелевантната воля в правния акт, което изисква и дълбоко познаване на същността на правото, на основните негови принципи, на специфичните юридически конструкции.

3. Друго основание за тълкуването в правото е специфичният език на правото, в който съществува специална юридическа терминология, която трябва добре да се познава с оглед достигането до дълбокия смисъл и съдържание на правния акт.

4. Основание за тълкуването в правото се корени и в развитието на обществените отношения, което довежда често до възникване на нови обстоятелства, които своя страна не могат да се вместят напълно в буквалните формулировки на текста и довеждат до т.нар динамическа концепция при тълкуване на правните норми.

5. Тълкуването при редица норми е обусловено от несъвършенствата на тълкувателния акт- неяснота, двусмисленост.

III. Теории за тълкуването:

а) субективна и обективна;
б) на задължителното и на факултативното тълкуване;
в) динамични и статични.


81.Основни видове юридически актове

Върху плоскостта на ОТП две са основните класификации на юридическите актове, които имат и най-голямо значение.
Огромно научно и практическо значение има подразделянето на юридическите актове с оглед на онези форми на правната нормативност, които се конституират и закрепват в тях. Тази класификация на правните актове почива на обстоятелството, че правното регу;иране се осъществява върху основата на взаимодействието и взаимопроникването на общото и индивидуално начало на общата и индивидуалната правна нормативност. Именно посредством съчетаването на общото и индивидуалното начало се постига ефективното правно регулиране, съчетаващо достойнствата и плюсовете на двете основни проявления на правната нормативност- обща и индивидуална. Върху основата на това юридическите актове се подразделят на две групи:

1. Нормативни юридически актове и
2. Индивидуални юридически актове
Посредством нормативните юридически актове се конституират и закрепват проявленията на общата правна нормативност (общите правни правила), а посредством индивидуалните- проявленията на индивидуалната правна нормативност (индивидуалните правни правила за разрешаване на конкретните житейски казуси).
Възможно е и взаимопроникване между тях в един и същ вид юридически актове, както и до обособяването на актове в междинни плоскости между нормативните и индивидуалните юридически актове, което съществено усложнява правната същност и определянето на правната природа на тези актове (пр. общите административни актове).
Изключително важна характеристика на взаимоотношението между нормативните и индивидуалните юридически актове е изискването за съответствието на индивидуалните юридически актове по отношение на нормативните- по принцип те се издават върху основата и за доразвиването на нормативните. Индивидуалното правно правило е норма за конкретен юридически казус.
 
Мнения: 7

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта