5. Добросъвестно владение

Разработки по Вещно право, съобразени с актуалното учебно съдържание.

5. Добросъвестно владение

от Nelly » Пет Авг 10, 2007 8:58 pm

Добросъвестно владение

Владението се дели на две големи групи: обикновено и добросъвестно.

Чл. 80, ал. 2 ЗС дава една идея за т. нар. законно владение, като в текста се говори за владение, придобито чрез престъпление, но изрична регламентация на законно владение не се съдържа в ЗС.

За разлика от казаното, в чл. 70, ал. 1 е поместена една подробна дефиниция за добросъвестно владение. До голяма степен тази дефиниция е заимствана от чл. 317 ЗИСС, като разликите са несъществени. Според текста на закона добросъвестен е онзи владелец, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят не е собственик или предписаната от закона форма е била опорочена. Така изложеното определение изисква изязняване на няколко основни понятия.

Правно основание. Не съществува единомислие в литературата относно характера на правното основание. Приема се почти единодушно, че това е акт, с който се придобиват ВП-ва. Според една група автори законодателят под термина „правно основание” разбира само производни придобивни способи. Аргумент за това разбиране авторите черпят от законовия израз „праводателят не е собственик”. След като самият закон говори за праводаване, очевидно е, че е налице производен способ, за който е характерно праводаването. Друга група автори счита, че законодателят има предвид както производни, така и първични придобивни способи. Аргумент за подобни съждения авторите виждат в израза „предписаната форма е била опорочена”. Значи може да е налице и първичен способ без праводаване, но с опорочена форма. Съдебната практика не взима окончателно становище по спора, който има и много сериозна практическа стойност. Все пак, с оглед нуждите на практиката, съдилищата стоят по-близо до първото становище, което е по-често срещаният казус.

Правното основание може да е сделка, най-често продажба, замяна, дарение, даване вместо плащане и въобще всяка сделка с вещноправно действие.

Спор предизвиква същността на делбата.
- Относно съдебната делба едни автори считат, че тя има конститутивно действие. Това означава, че с делбата се прехвърлят ВП-ва. Друга група счита, че тя има декларативно действие, т.е. никакви права не се прехвърлят, а само се декларира кой имот чия собственост е. Съдебната практика отдава предпочитание на първото становище – че със съдебната делба се прехвърлят права, т.е. тя може да се счита за правно основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС. При всички случаи ако делът на един от съделителите се уравни с вещ, лична собственост на другия от съделителите, делбата е правно основание.
- Относно доброволната делба дълги години се приемаше, че тя не е правно основание, но категоричната позиция на практиката за договорния характер на делбата я нарежда сред правните основания по смисъла на чл. 70, ал. 1. (Съдебното решение обаче, с което се присъжда една вещ, не е правно основание.)

Съдебна спогодба. И в този случай теорията упорито отричаше спогодбата като правно основание (проф. Венедиков). Това становище бе преодоляно от практиката (Постановление на Пленума на Върховния съд № 7 от 1973 г.), като се прие, че съдебната спогодба по своята същност е договор, утвърден от съда. Ето защо всички норми за сделките, включително чл. 26 ЗЗД, ще са валидни за съдебната спогодба. Следователно практиката отреди спогодбата в графата на правните основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.

Не е правно основание наследяването по закон или завещание, защото то дава възможност да се придобие съвкупност от права и задължения. Наследяването по завет обаче е правно основание, защото с това особено завещание се оставя в наследство конкретно определена вещ.

Правното основание трябва да има вещноправен ефект или, както казва законът, да бъде годно да направи владелеца собственик. Това означава, че трябва да е налице придобивен способ с вещноправно действие. Негодни са всички основания, които не прехвърлят ВП-ва, например предварителен договор, договор с лице без представителна власт (чл. 37 ЗЗД), както и нищожните правни основания. Най-често срещани са тези, при които липсва изискваната от закона форма. Унищожаемото правно основание обаче е годно до момента, в който бъде унищожено. Липсата на вписване на правното основание не го прави недействително, но владелецът не може да се ползва от уредената в чл. 113 ЗС непротивопоставимост.

Вторият порок по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС изисква предписаната от закона форма да е опорочена. На пръв поглед това означава формата да не е спазена. Неспазването на формата обаче е условие за нищожност на една сделка (чл. 26, ал. 2 ЗЗД), следователно правното основание ще бъде негодно. Това обстоятелство налага чрез тълкуване да се потърси действителното съдържание на нормата.
- Чл. 70, ал. 1 ЗС изисква формата да бъде установена от закона, т.е. тя да е условие за валидност на сделката.
- Предписаната от закона форма трябва да е спазена. В противен случай следва нищожност.
- Порокът във формата трябва да съществува в нейното процесуално, а не материалноправно съдържание, т.е. ако законът изисква нотариална форма, същата следва да се спази. Порокът трябва да се изразява в нарушение на правилата, установени в чл. 465 и сл. ГПК, например изповядване на сделката пред ненадлежен нотариус. Правилата на ГПК и Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД) изискват сделки с недвижими имоти да се изповядват пред онзи нотариус/и, в чийто район на действие се намира недвижимият имот. Ако сделката се изповяда пред друг нотариус, то формата ще бъде спазена, но ще има порок, който не допуска да се прехвърли правото на собственост. Точно този порок има предвид чл. 70, ал. 1 ЗС.

Общо и за двата недостатъка е незнанието на владелеца. Той не трябва да знае: 1) че праводателят не е собственик на имота; 2) че предписаната от закона форма е опорочена. Това незнание се квалифицира от ЗС като добросъвестност. Житейски не е логично незнанието да съществува за неограничен период от време. Ето защо ЗС изисква незнанието (добросъвестността) да е налице при възникване на правното основание. По-късното узнаване на обстоятелствата е правно ирелевантно. Тъй като добросъвестността е част от вътрешния мир на субекта, нейното доказване среща сериозни практически проблеми. По тази причина ЗС установява оборимата презумпция, че добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това означава, че при наличие на обективни факти, винаги се предполага добросъвестен владелец.
Аватар
Модератор
 
Мнения: 200

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта
cron