По-голямата част от теми 27-47

Конспекти и разработки по Римско частно право, съобразени с актуалното учебно съдържание

По-голямата част от теми 27-47

от Ani » Пет Сеп 26, 2008 6:07 pm

27.Право на собственост. Същност. Съдържание.

"Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител."

Правото на собственост дава юридическа санкция на основните производствени отнощения в обществото. В Древния Рим поземлената собственост е била колективна, от където следва и че недвижимите имоти са били в колективна собственост.
Разлагането на колективната родова собственост започнало с преминаването на част от недвижимото имущество на римляните във фамилната собственост на отделните римски фамилии като фамилната собственост се явява преходна от колективната собственост към индивидуалната частна собственост.
Правото на собственост в Древния Римс е схващало като пълна власт, както юридичеса, така и фактическа, върху вещта. Понятието за владение като чисто фактическо състояние се обособило по-късно.

1) Същност и съдържание
• Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То задължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.
• По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.
• Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).
• Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.


29.Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства.

I. Rei vindicatio.
Квиритската собственост в римското право била защитена чрез ревандикационния иск. Rei vindication се наричал вещният иск, който невладеещият квиритски собственик имал против владеещия несобственик.
Ищецът по ревандикационния иск трябвало да докаже, че той е станал собственик на спорната вещ или спорния имот според нормите на квиритското право. За да установи това, той трябвало да докаже, че е станал собственик по първичен или по производен начин. Но в последния ищецът бил длъжен да докаже и правото на собственост на предишните собственици, за да бъде сигурно, че бидейки собственици те са прехвърляли именно собствеността на вещта. По този начин се достига до една probatio diabolica (дяволско, невъзможно доказване), поради ковто доказването на собствеността се свеждало в повечето случаи до доказането на едно първично, оригинерно придобиване на вещта (установяване на това, че е изтекла в полза на ищеца или на неговите праводатели придобивна давност).
Ответникът в ревандикационния процес бил владелецът на вещта. Съществувал спор дали владелецът трябва да има едно владение, което се ползва от владелческа защита. Прието било, че е достатъчно той да има фактическа власт върху вещта, макар и да не е защитена чрез интердикт т.е е достатъчно той да има държането, детенцията на спорната вещ.
Практическа важност имало изискването, според което владелецът, за да запази положението си на ответник в ревандикационния иск, трябвало да даде поръчители, за да гарантира, че при неблагоприятен за него изход на процеса вещта респ. нейната стойност, ще бъде предадена на ищеца.
Предмет на ревандикационния иск можели да бъдат както движими, така и недвижими вещи, но не и провинциални земи.
По време на формуларната процедура вещта, предмет на ревандикационния иск не била присъждана на спечелилия процеса. Заклетият съдия поканвал ответника да върне вещта на ищеца. Ако ответникът отказвал да изпълни тази покана (arbitrarus), той бил осъждан да заплати на ищеца стойността на ревандикираната вещ, като стойността се определяла под клетва от самия ищец. Изпълнението на паричната кондемнация било гарантирано от предварително даденото от ответника поръчителство.
По време на служебния когнитивен процес съдията осъждал ответника да предаде на ищеца спорната вещ. Ако ответникът откажел да стори това, решението на съдията се привеждало в изпълнение принудително.
Ответникът бил длъжен да върне и плодовете на ревандикираната вещ, когато имало такива. Недобросъвестният ответник, който при събирането на плодовете знаел, че вещта не му принадлежи бил длъжен да върне всички плодове, които вещта е дала. Добросъвестният владелец дължал само плодовете, които е събирал след litis contestatio, тъй като той от този момент насетне знаел, че може да загуби вещта.
Ответникът по ревандикационния иск имал право да търси от ищеца разноските, които е направил за съхранението или подобрението на ревандикираната вещ, и можел да откаже връщането на вещта, ако ищецът не му заплати тези разноски.

II. Actio Publiciana.
Публициевият иск защитавал преторската (бонитарна) собственост. Формулата на Публициевия иск предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, макар всъщност такава давност да не е била още изтекла.
Actio Publiciana защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта, но най-вече бонитарният собственик, защото след изтичане на давностния срок последният щял да стане цивилен собственик

III. Actio negatoria.
Actio negatoria бил вещен иск, даден в защита на собственика тогава, когато едно трето лице нарушавало неговото владение, претендирайки, че има сервитут върху вещта. Ответникът по негаторния иск претендирал, че има едно ограничено право върху вещта- сервититно право.

IV. Actio finium regundorum (иск за уреждане на границите)- иск, който е имал за предмет границата от пет стъпки, която трябвало да съществува между съседните полски имоти и съществуването на която е било осигурено чрез задължаване на всеки един от двамата съседи да оставя по две и половина стъпки в края на своя недвижим имот, за да може да се преминава свободно между съседните имоти и да се улесни тяхното обработване.

V. Интердикт quod vi aut clam (интердикт за това, което е било извършено насилствено или прекарно). Този интердикт се давал за извършени дейности в един чужд имот с насилие или тайно. Интердиктът бил даван в полза на потърпевшия собстеник, но същи и на обладателя на едно вещно право върху увредения имот, и на други заинтересовани лица.


30.Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.

Древната римска съсобственост “ercto non cito” (при непоискана делба) представлявала имуществена общност между сънаследници. По образец на тази наследствена съсобственост била изградена и договорната съсобственост, която вероятно се установяваля чрез in iure cession.
Ercto non cito позволявала на всеки от собствениците да се разпорежда, както намери за добре, с общата вещ- да я отчуждава и да я залага. Но всеки от останалите собственици имал правото да се възпротиви на извършването на подобно действие. При тази съсобственост отделните съсобственици не са имали определена част от съсобствеността, но правото на собственост принадлежало на всички съсобственици, взети заедно като колектив.
В класическото римско право се установила друга форма на съсобствеността- т.нар condominium, или според Юстиниановото право coproprietas, при която всеки съсобственик имал определен дял от правото на собственост. Всеки от собствениците имал право на собственост върху цялата вещ, но сблъсквайки се с правото на собственост на другите съсобственици, това право се свеждало до едно право на собственост върху идеална част на вещта. Съсобственикът можел да разполага, както иска със своето право върху идеалната част на вещта. Съсобственикът имал право да извършва всякакви юридически актове с своята идеална част без да се допитва до останалите съсобственици. Материалните действия на употребление и ползване на вещта можело да се извършва само ако не се противопоставят останалите съсобственици, защото материалните действия върху цялата вещ надминавали правото на съсобственика, което се простирало само върху идеална част от него.
Юстиниан въвел правилото, че за извършването на материални действия с вещта е достатъчна волята на болшинството, както и това че когато един от съсобствениците е извършил разноски, които са необходими за запазването на вещта, той можел да иска от останалите съсобственици да му заплатят част от тези разноски, съответващи на тяхната идеална част от вещта.
Всеки от собствениците можел да иска да се постави край на съсобствеността чрез извършване на делба. Тази делба можела да се извърши било доброволно, било по съдебен ред.


31.Първични (оригинерни) способи за придобиване на правото на собственост.

Първичните начини за придобиване на собственост са тези начини, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственот на друго лице.

I. Придобивна давност.

1. Узукапия (usucapio)

Когато едно лице било придобило владение на една вещ, но не могло да стане собственик на същата поради някакъв недостатък във формата на придобиването или поради дефект в правото на праводателя, то придобивало собствеността на вещта чрез продължителното владение- по давност. По този начин след изтичането на определен период от време фактическото състояние се превръщало в право- санкционирало се окончателно фактическото господство в ръцете на тези, които го имат.
В най-старото римско право изискванията за придобиване по давност били сравнително най-леки. Изисквало се само едногодишно владение, ако се касае за движими вещи, и двегодишно владение ако се касае за недвижими. Изисквало се освен това вещта да не бъде открадната или завладяна с насилие.
Разрастването на римската държава и развитият стокообмен в края на Републиката наложили съществени промени в режима на узукапията. Придобиването на една вещ чрез узукапия било поставено в зависимост от изискването владението на узукапиращия да бъде добросъвестно и да бъде придобито на юридическо основание.
Добросъвестността на владелеца се състояла в неговото погрешно убеждение, че е станал собственик на узукапираната вещ.
Изисквало се освен това узукапиращият да има iusta causa usucapionis. Iusta causa usucapionis се схващала като един обективен елемент, който идва в подкрепа на bona fides. Iusta causa usucapionis е могла да бъде само юридически акт, съдържащ намерението да се отчужди подлежащата на узукапия вещ- т.е юридическо основание за придобиване на една вещ по давност могъл да бъде само такъв юридически акт, който бил насочен към прехвърляне на собствеността. Iusta causa usucapiones била един юридически факт, който оправдавал владението на този, който узукапира.
Прието е било, че узукапиращият е наследник на предшествашия владелец, той продължава неговото узукапионно владение.

2. Praescriptio longi temporis, praescriptio longissimi temporis.

Узукапията като институт на цивилното право не могла да намери приложение нито по отношение на провинциалните земи, нито по отношение на перегрините. С помощта на praescriptio longi temporis било възможно едно лице което владее продължително време един провинциален имот да може да отблъсне иск на провинциален собственик чрез тази прескрипция. За да може да се приложи praescriptio longi tremporis, изисквало се владелецът на един провинциален имот да го е владял в продължение на 10, респ. 20 години в зависимост от това дали владелецът и провинциалният собственик живеели в една и съща провинция. И тук, както и при узукапията било необходимо владението да бъде добросъвестно и на юридическо основание.
В следкласическото право постепенно longi temporis praescriptio била сменена от една четиридесетгодишна прескрипция, по силата на която дългосрочното четиридесетгодишно владение довеждало до придобиване на собственост, без да се изискват добросъвестност и юридиеско основание.

3. Давността в Юстиниановото право.
Юстиниан унифицирал института на давността, като увеличил давностния срок за движимите вещи на 3 години, а давностния срок за всички недвижимости на 10, респ. 20 години.

II. Завладяване (occupation)
И окупацията е оригинерен начин за придобиване на собственост. Occupatio се нарича завладяването на безстопанствени вещи, чрез което се придобивало право на собственост върху същите.
Чрез окупацията се придобивало право на собственост на първо място върху вещите, които никога не са имали собственик, както и върху изоставените вещи.

III. Преработване (specificatio)
Спецификация се наричало изготвянето или изработването на една нова вещ от една или няколко стари. Кой е собственикът на изработената вещ, зависело от това дали изработената вещ се считала за нова вещ, или пък се считало, че вещта въпреки преработването е същата.
Според сабинианците (последователи на стоицизма) вещта е същата, изхождайки от разбирането, че материята доминира над формата. Оттук и собственик на преработената вещ си остава собственикът на материала.
Прокулеанците (привърженици на перипатетичната школа), приемали, че формата доминира над материята =>вещта трябвало да бъде на онзи, който е извършил прерабитването.
Според Юстиниан собствеността на преработената вещ принадлежала на преработвача само в случая,когато вещта не можела да се върне в своето първоначално състояние. Собствеността оставала у онзи, който я е имал преди преработването, тогава когато след преработката вещта можела да се възвърне в своето първоначално състояние.

IV. Придобиване на съкровище (thesaurus).
Съкровището било ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът ù не можел да се установи. Първоначално съкровището принадлежало на този, в имота на когото било открито. По-късно (от средата на II в.) съкровището се деляло между този , който го е открил и този, в имота на когото било намерено.

V. Съединение (accession).
Съединението на две вещи довеждало в редица случаи до този резултат, че собственикът на едната от вещите ставал собственик и на другата, поради това, че неговата вещ е нараснала поради това, че друга вещ се е присъединила към нея.
1. Съединението на движими вещи довеждало до придобиване на собственост или
в полза на собственика на една от вещите, или до съсобственост на двамата собственици- тогава, когато не било възможно вещите да се разделят.
2. Съединение на движими вещи с недвижими. Когато движимостта била съединена с недвижимата вещ по такъв начин, че не било възможно да бъде отделена и да придобие напълно самостоятелно съществуване, тя ставала собственост на собственика на недвижимата вещ
3. Съединение на недвижими вещи. Като съединение на недвижими вещи може да бъдат означени присъединяването на едно изоставено речно корито към имотите на крайбрежните собственици (разделяло се между тях по средната линия); свлеченият къс от съседен недвижим имот (принадлежал на собственика на имота, към който се е присъединил, но само от момента, в който отделянето му било невъзможно); образуване на остров (принадлежал на собственика на най-близкия бряг).


32.Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост.

При производните начини за придобиване на собственост правото на приобретателя почивало на правото на неговия предшественик.
По римското право собствеността можела да се прехвърля само чрез специален, различен от договора акт- манципация, традиция или in iure cession. Манципацията прехвърляла собствеността на res mancipi, традицията на res nec mancipi, а in iure cession- на едните и на другите.

I. Манципацията е най-древният римски способ за прехвърляне на собственост. Чрез нея се прехвърля собственост на т.нар res mancipi (робите, товарните, впрегнатите и ездитните животни и италийските земи).
В най-древното римско право манципацията била една продажба в брой. Тя се извършвала в присъствието на 5 души свидетели, пълнолетни римски граждани, на един либрипенс (везномерец), отговарящ на същите изисквания. Либрипенсът трябвало да премери на везните, които държал в ръка, бронза (или медта), съставляващ продажната цена при манципацията. Купувачът удрял с парче бронз везните и предавал този бронз на продавача, като произнасял съответните тържествени думи.
Последиците на манципацията се свеждали към това, че тя прехвърляла правото на собственост на манципираната вещ от отчуждителя върху приобретателя. Но за да може манципацията да прехвърли собствеността на вещта, необходимо било отчуждителят да бъде собственик на същата. В случай, че отчуждителят не е собственик на вещта и истинският собственик предяви иск за нейното връщане и я получи по съдебен ред (евикция) в следствие на което приобретателя бил съдебно отстранен от вещта той имал право да предяви срещу отчуждителя иск за двойната стойност на вещта- actio auctoritatis.
Манципацията просъществувала през времена Републиката и на Принципата. В следкласическото право тя се споменава в отделни юридически текстове, но вече не е приложим в практиката инститиут.

II. In iure cession намирал приложение не само по отношение на res mancipi, но и на res nec mancipi. Въпреки широката област на приложение той не могъл да замести нито манципацията, нито традицията, поради това че се извършвал с участието на съдебния магистрат и поради това бил свързан с всички онези неудобства, с които било свързано предявяването на един иск.
In iure cessio бил акт на безспорна юрисдикция. Приобретателят отчуждавал пред съдебния магистрат като ищец, а отчуждутелят като ответник. Приобретателят, държейки в ръка вещта, заявявал, че е собственик на вещта. Магистърът запитвал отчуждителя дали ще извърши контраиндикация. След отрицателния отговор или мълчание на отчуждителя, магистратът присъждал вещта на приобретателя.
In iure cession изчезнала преди манципацията- още преди началото на Домината.

III. Traditio.
Традицията била най-широко разпространеният способ за прехвърляне на собствеността между живи в предкласическото и класическото право и единственият в Юстиниановото.
При традицията прехвърлянето на собствеността на вещта се извършвало чрез прехвърляне владението на същата. Но не всяко прехвърляне на владението означавало прехвърляне на собствеността. Традирането на вещта, фактическото ù прехвърляне, прехвърляло собствеността на последната само в случая, когато било извършено по силата на едно законно основание- iusta causa traditionis. Iusta causa traditionis е намерението за отчуждаване и придобиване, което се основава на една предшестваща правна сделка- продажба, дарение, замяна, заем.

36 Същност, източници и класификация на облигацията по римското право.

I. Римската облигация се определя като санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна- длъжникът- трябва да извърши по отношение на другата страна- кредиторът- определена престация (действие или бездействие).
Облигационното отношение съществува винаги между две страни- кредитор и длъжник. Могло е както на страната на длъжника, така и на кредитора да участва не само един правен субект, а няколко правни субекта.
Облигационното отношение имало за предмет известно действие или бездействие на длъжника. Действието, респ. бездействието, предмет на облигационното отношение, римските юристи означавали с термините:
• dare- прехвърляне на собственост или друго вещно право
• facere- други действия вън от прехвърлянето (установяването на собственост или на друго вещно право).
• praestare (поръчителствам). Този термин се употребявал и в едно широко и неопределено значение и в този смисъл обхващал и другите два. Прието е предметът на задължението да се означава с термина престация.

II. Източници на облигационно отношение
В развитото римско право задълженията се пораждат от два основни източника:
контракти и деликти.

1. Контрактът бил съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено и иск. Само съглашенията, скрепени от цивилното право с иск, пораждали такава връзка.

В класическото и Юстиниановото право римските контракти са били три вида: формални, при които съгласието е трябвало да бъде изявено в точно определена форма, реални, при които освен съгласието на страните се е изисквало и предаване на вещта, предмет на договора, за да се приеме, че е създадена договорна връзка между страните, и консенсуални, при които простото съгласие на страните, изявено в каквато и да било форма, е било напълно достатъчно за създаване на договорна обвързаност.

2. Деликтите били неправомерни деяния, които нарушавали интересите на
частните лица. Преследването на тези направомерни деяния било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.

Много по-широка известност придобила една друга класификация на източниците на задълженията, която била усвоена в Юстиниановата кодификация- според нея задълженията се делят на ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu и quasi ex delicto т.е договорни, деликтни, подобни на договорните, подобни на деликтните задължения.
При задълженията quasi ex contractu нямало съгласие на двете страни, но нямало и деликт (водене на чужда работа без поръчка).
Задълженията quasi ex delicto се наричали няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт. Такива били: отговорността на този, от прозореца на когото било изхвърлено нещо на улицата и др.

При нереализиране на задължението от длъжника, облигацията било осъществявана с помощта на държавната принуда. Кредиторът разполагал с иск срещу неизправния длъжник, да осъди длъжника и да пристъпи към принудително изпълнение върху личността на длъжника или върху неговото имущество.
• Римското право познавало и такива задължения, изпълнението на които не можело да се търси чрез иск. Такива били задълженията на робите и подвластните. Когато робът или подвластният бил сключил някакъв договор въпреки юридическата невъзможност да се задължава, съществувала една фактическа обвързаност в негова тежест, която се наричала natutalis obligation (естествено задължение). Естественото задължение било задължение, което било поемано по същия начин, по който се поемали обикновените (цивилните) задължения, но се различавало по това, че не било санкционирано юридически. Ако обаче длъжникът изпълни доброволно задължението, което е поел, не могло да се иска обратно платеното. Постепенно кръгът и действието на естествените задължения били разширени. Естествени задължения станали всички задължения на недееспособните, всички те можели да бъдат новирани, компенсирани и гарантирани с поръчителство.

В римското право всеки тип облигационно отношение имало свои иск (акция): отношението, произхождащо от стипулация, било санкционирано с action ex stipulatu, произхождащите от продажба отношения били санкционирани с actio empti и actio venditi и т.н.
Облигационното право представлява право, насочено към определено лице или към определени лица. Предметът на това право- извършването на някакво действие или бездействие- могъл да се изисква само от това лице или от тези лица. Затова и акцията, с която разполагал кредиторът, се наричала action in personam.

• Твърде различно в това отношение било вещното право- носителят на вещно право разполагал с право, насочено към самата вещ, което всички били длъжни да зачитат. Той разполагал с една action im rem, която можел да предяви срещу всекиго, който не зачита или нарушава неговото право.


37.Престация. Понятие и класификационни критерии.

Етимологически терминът praestare (praes stare) означавал „поръчителствам”. Но този термин се употребявал и в едно широко и неопределени значение за означаване на всяко действие. Прието е предметът на задължението да се означава с термина престация.
Римските юристи формулирали няколко изисквания, на които трябвало да отговаря престацията, за да бъде налице едно действително задължение.

• Престацията преди всичко трябвало да бъде възможна. Задължението било недействително при обективна невъзможност на престацията. Субективната невъзможност, при която престацията била по начало възможна, но само длъжникът не можел да я изпълни, била без правно начение.
• На второ място престацията трябвало да бъде определена или поне определяема. Недействително било задължението да се построи къща, без да е уговорено каква и къде.
• Изисквало се предметът на задължението да представлява оценим в пари интерес за кредитора.
• Престацията трябвало да бъде и позволена от правния ред. Противозаконните и неморални престации довеждали до недействителност на задължението



41.Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение

Нормалното развитие на облигационното отношение довежда до погасяването му чрез изпълнение на това, което се дължи.
I. Изпълнението (solution) римските юристи определяли като извършване на действието или бездействието, за което длъжникът се е задължил.

1. Задължен да извърши задължението бил длъжникът. Но за кредитора в повечето случаи било безразлично дали престацията ще бъде изпълнена от едно трето лице- целта на облигационното отношение била изпълнението на това, което се дължи на кредитора. Поради тази причина задължението можело да бъде изпълнено от което и да било трето лице даже без знанието и съгласието на длъжника като това правило не важало тогава, когато за кредитора не било безразлично дали престацията ще бъде изпълнена от длъжника или от едно трето лице (когато договорът е сключен с оглед личността на длъжника- художник, артист).
Задължението трябвало да се изпълни, така че да се престира на самия кредитор или на посочено от него лице, напр. на неговия прокуратор. Ако длъжникът изпълни по погрешка или съзнателно, не на кредитора това, което дължи, изпълнението не го освобождава освен при одобряване на изпълнението от страна на кредитора или ако платеното е отишло в негова полза. В последния случай длъжникът се освобождава само дотолкова, доколкото кредиторът се бил възползвал от извършената престация. Ако престацията само частично била отишла в полза на кредитора, длъжникът само частично се освобождавал.
2. Трябвало да се престира това, което било предмет на задължението. Ако онзи, който престира една чужда вещ той се освобождава от задължението при условие, че получилият плащането е станал собственик на онова, което му било престирано било по силата на узукапия, било защото е консумирал добросъвестно онова, което е получил. Но въпросът за отговорността на този, който е платил, към собственика на вещта, с която е било извършено плащането, оставал открит.
За да бъде погасено задължението трябвало, да се престира изцяло онова, което се дължи, а не нещо друго. В Юстиниановото право този принцип бил смекчен- ищецът бил подбуден да приеме това, което му се предлагало.
3. За да се погаси задължението, необходимо било да се престира това, което съставлявало негов предмет. Със съгласието на кредитора обаче погасяването на задължението било възможно и при т нар. datio in solutum (даване вместо изпълнение).
Даването вместо изпълнение представлявало престиране на нещо друго вместо дължимото, което било прието от кредитора на мястото на дължимата престация.
Институтът на datio in solutum бил продиктуван от неблагоприятните условия на лошо организирания поземлен кредит. Без съгласието на кредитора datio in solutum не можело да се извърши. В Юстиниановото право известни остъпления от този принцип станали наложителни. Множеството разорили се земевладелци искали да изплащат своите задължения, като дават вместо плащане своите имения, за които не могли да намерят купувач. Било установено, че кредиторът е длъжен да приеме като плащане недвижим имот вместо пари.

II. Място и време на изпълнението

1. Мястото, в което задължението трябвало да се изпълни, се определяло преди всичко от волята на страните, от уговореното в договора. Когато вещта, предмет на иска, се намирала на определено място, то се считало за местоизпълнение. Когато местоизпълнението било неопределено, за такова се смятало това място, където можел да се предяви искът.
2. И времето на изпълнението се определяло от сключения между страните договор. Ако в договора не бил уговорен срок, важало правилото, че задължението става изискуемо веднага. Този принцип обаче бил смекчен (пр. не може да се изпълни същия ден, задължението да бъде построена къща). Прието било, че длъжникът има на свое разположение един мълчалив срок. Продължителността на този срок се определяла от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация.

42.Забава на длъжника. Забава на кредитора. Правни последици.

I. Забава на длъжника (mora debitoris).

Юриспруденцията на древното римско право създала фикцията, че когато длъжникът на падежа е могъл да изпълни задължението си, а не го е изпълнил, задължението му се увековечавало. От този момент длъжникът носел отговорност и ако вещта, предмет на неговото задължение погине без негова вина. Отговорността се свеждала до заплащане на стойността на вещта.
При задълженията bonae fidei не е имало нужда от такава фикция. Поведението на длъжника относно изпълнението на неговото задължение трябвало да бъде преценявано с оглед изискванията на добросъвестността. При подобна преценка длъжникът оставал отговорен за настъпилата след падежа невъзможност на изпълнението. Щом на падежа изпълнението било възможно, той трябвало да го изпълни- това налагало bona fides. Не е ли изпълнил задължението си, той е нарушил нейните изисквания и трябвало да отговаря независимо от това, дали след падежа изпълнението е станало възможно или не.

Римската юриспруденция постепенно създала грижливо разработени решения относно предпоставките и последиците на забавата на длъжника.

• За да изпадне в забава длъжникът необходимо било да е настъпил падежът на неговото задължение.

Съществували обаче основания, които освобождавали длъжника от забавата въпреки настъпването на падежа (пр. при внезапно заминаване на длъжника, за да извърши някаква държавна работа). В класическото право задължение за отправяне на покана (interpellation) като самостоятелно изискване за пораждане на мораторна отговорност не е съществувало. В Юстиниановото право покана се е изисквала само в някои случаи.

II. Последици от забавата на длъжника

Последиците от забавата на длъжника се свеждали към това, че той отговарял за неизпълнението на задължението даже тогава, когато това неизпълнение било резултат на настъпила след забавата обективна невъзможност за изпълнение (пр. пожар, земетресение). В Юстиниановото право било внесено смекчение в тази отговорност, като било прието, че длъжникът не отговарял ако вещта е погинала в ръцете на длъжника.
Според стриктното право при погиване на вещта след настъпването на забавата длъжникът трябвало да заплати стойността на вещта.
Отговорността на длъжника при задълженията на добросъвестността се свеждала към задължението да се заплатят всички вреди и загуби, причинени на кредитора. Независимо дали вещта е погинала, след забавата длъжникът бил длъжен да предаде на кредитора всички плодове, придобити от вещта. При паричните задължения изпадналият в забава длъжник дължал лихвите от този момент нататък.
Забавата на длъжника се прекратявала чрез реално предлагане на кредитора на всичко онова, което длъжникът дължал

III. Забава на кредитора (mora creditoris) и последици

Кредиторът изпадал в забава, когато без основание отказвал да приеме изпълнението, което длъжникът му предлага.
Забавата на кредитора имала за последица намаляване отговорността на длъжника. След забавата на кредитора длъжникът отговарял само за такова погиване или повреждане на дължимата вещ, което било последица на негова умисъл (dolus).

43.Невиновна невъзможност за изпълнение. Непреодолима сила. Случайно събитие.

Облигационното отношение се създавало, за да бъде изпълнено. Когато то оставало неизпълнено се поставял въпросът за отговорността на длъжника. Съществуват две хипотези по отношение на тази отговорност:

1. Когато на падежа изпълнението на задължението било невъзможно- говори се за неизпълнение.
2. Когато на падежа изпълнението на задължението било възможно, макар и длъжникът да не го е изпълнил- говори се за забава (mora debitoris).

Древното римско право свързвало отговорността на длъжника с причиняването на един противоправен резултат т.е осуетяването на дължимата престация, без да се интересува дали това осуетяване се дължи на вина на длъжника. Длъжникът отговарял за свои действия, но не и за свои бездействия (пр. задължилият се чрез стипулация да предаде роб отговарял, когато убие роба, но не и когато го остави да умре от глад).
Поради това се наложило създаването на гъвкавите договори на „добросъвестността” (negotia bonae fidei). Изпълнението на тези договори трябвало да стане съобразно с изискванията на bona fides т.е съобразно с изискванията на установените при обмена и при деловите отношения обичаи и практика, които задължавали да се спазва не само изрично уговореното, но и това, което обикновено се уговаря и прилага => длъжникът трябвало да върши всичко, което е необходимо за осъществяването на дължимия резултат и да не върши каквото и да било за неговото осуетяване.
Ако длъжникът действал съзнателно и в противоречие с тези изисквания, той се провинявал в злоумисъл (dolus malus). Dolus malus се схващал като отрицание на bona fides. Той се свеждал към едно съзнателно осуетяване на изпълнението, което пораждало отговорност за длъжника.
В класическото и предкласическото право била установена и отговорност за някои случаи на небрежност- когато длъжникът не бил положил необходимата грижа за изпълнението на своето задължение. Наред с виновната отговорност била установена и отговорност за custodia, при която длъжникът отговарял за погиване на вещта, резултат на случайно събитие (casus fortituitus)- напр. за открадването на дължимата вещ. Длъжникът се освобождавал от отговорност само при погиване на вещта поради такава стихия или напаст, която не можела да бъде предотвратена с обикновени човешки сили- vis maior (земетресение, пожар).


• Юстиниановото право различавало две форми на вината – умисъл (dolus) I и небрежност (culpa). Небрежността от своя страна се деляла на
1. груба (culpa lata)
2. абстрактна (culpa levis in abstracto)
3. конкретна (culpa levis in concreto)
- Умисъл (dolus) билa налице тогава, когато длъжникът предвиждал последиците на своето поведение, съзнавал тяхната неправомерност и въпреки това извършвал деянието.
- На умисъла била приравнена грубата небрежност- когато длъжникът не проявявал и най-елементарната грижа за изпълнение на своето задължение.
- Лека небрежност (culpa levis in abstracto) длъжникът проявявал тогава, когато не е положил онази грижа, която полага добрият, грижливият домовладелец.
- Конкретната лека небрежност била установена в Юстиниановото право като едно смекчение на отговорността за culpa levis. Било установено именно, че поведението на някои длъжници ще се преценява, като се изхожда от онази грижа, която тези длъжници полагат по отношение на собствените си работи.

В ранното следкласическо право по-строго отговаряли тези длъжници, които имали интерес от сключения договор. Влогоприемателят, заемодателят по един заем за послужване отговаряли само за такова неизпълнение, което е в резултат на техния умисъл и на приравнената към умисъла груба небрежност. Длъжниците, които имали интерес от сключения договор отговаряли не само за умишлено неизпълнение на задължението, но също така и за проявена лека небрежност.

При задълженията на стриктното право, които отразяват онова състояние на нещата, което е съществувало в древното право, последиците на отговорността се свеждали към задълженоето на длъжника да заплати стойността на дължимата вещ. Тази стойнист се преценявала по начало към момента на litis contestation.
При задълженията на развития обмен длъжникът отговарял не само за стойността на дължимата вещ, но и за всички вреди и загуби, които неизпълнението на задължението било причинено на кредитора. Размерът на тези щети се изчислявал към момента на съдебното решение. Тези вреди и загуби обхващали както ефективно претърпяната щета, така и пропуснатата печалба. Подлежали на обезпечение само онези вреди и загуби, които се намирали в причинна връзка с поведението на длъжника. Длъжникът носел отговорност само за преките, не и за косвените вреди.


44.Погасяване на облигационното отношение независимо от изпълнението.

Обикновено облигационното отношение се погасява чрез изпълнение. Но облигационното отношение могло да бъде погасявано и чрез други способи

I. Компенсацията представлявала погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото. Когато един кредитор по дадено вземане бил същевременно и длъжник по друга креанса, вместо да се иска изпълнението на двете облигационни отношения, по-просто и по-целесъобразно било да се приеме едно взаимно обезсилване на насрещни задължения.
От задълженията на стриктното право най-напред била узаконена компенсацията при исковете, които един банкер водел срещу своя клиент. Ако банкерът, който имал задължение към клиента си предявявал иск, без да компенсира предварително своето задължение искът му трябвало да бъде отхвърлен.
Втората категория искове, които наложил преторът наложили компенсацията, били искове, които правоприемникът на един несъстоятелен длъжник, предявявал срещу длъжниците на последния.
Компенсация се допускала и при задълженията bonae fidei. При тези задължения размерът за това, което се дължи, се определял съобразно с изискванията на добросъвестността. А тези изисквания не позволявали кредиторът да търси изцяло своето вземане тогава, когато по същия договор той бил длъжник на своя длъжник.
Марк Аврелий разширил приложното поле на компенсацията при исковете на стриктното право. При тези искове той позволил на длъжника, когато е бил кредитор на своя кредитор, да предяви възражение за измама, защото „измама върши този, който иска това, което ще трябва да върне.”
В Юстиниановото право приложното поле на компенсацията било още повече разширено. За да се допусне компенсацията било нужно:
А) Наличността на две насрещни задължения; не било необходимо тези две насрещни задължения да произхождат от едно и също основание.
Б) Насрещните задължения да бъдат изискуеми и ликвидни.

II. Новация- наричало се погасяването на едно облигационно отношение чрез заменянето му с едно ново вербално задължение, което имало същия предмет като старото облигационно отношение, но заедно с това съдържало и някакъв нов елемент.
• Фактическият състав на новацията обхващал няколко елемента:
А) Нужно било преди всичко да е налично едно старо задължение.
Б) Необходимо било, на второ място, да се сключи един нов вербален договор (стипулация, diction dotis), който да има за предмет същата престация, която е съставлявала предмет и на старо задължение. Новият формален договор бил формулиран по такъв начин, че да укаже връзката, съществуваща между старото и новото задължение.
В) Изисквало се най-сетне новият формален договор, чрез който се подновявало старото задължение, да съдържа в себе си някакъв нов елемент, който да го отличава от старата облигация (пр. нов срок, смяна на една от страните по старото задължение).
Г) Юстиниановото право поставило изискване да бъде и намерението на страните да новират задължението.
• Последиците, които настъпвали след осъществяване фактическия състав на новацията били две:
А) Погасявало се старо задължение, а с него и всички гаранции, привилегии и ипотеки, които го обезпечавали.
Б) На мястото на старото задължение се пораждало ново, създадено чрез новационната стипулация.

III. Опрощаване и други способи за погасяване облигационното отношение.

В най-дълбока древност погасяването на задължението се извършвало по начин, отговарящ на начина, по който задължението било сключено. Задължението, което било сключено чрез бронз и везни (per aes et libram) се погасявало чрез отговарящ на сключването му акт- solution per aes et libram. Задължение, което било сключено чрез стипулация, се погасявало чрез акцептилация, която била акт, обратен на стипулацията.
Но в предкласическото и класичекото римско право, а даже и преди това за погасяване на задължението не било необходимо извършването на обратен на сключването акт. Изпълнението на уговорената престация било достатъчно за погасяване на задължението. Формалните актове за погасяване на задължението останали като актове, чрез които се извършвало опрощаване на задължението
1. Solutio per aes et libram. Длъжникът по едно задължение, поето чрез бронз и везни, декларирал с тържествени думи в присъствието на 5 души свидетели и на един везномерец, че е платил това, което е трябвало да заплати. След това удрял с късче бронз по везните и предавал това късче бронз на кредитора- привидно плащане.
2. Acceptilatio. Акцептилацията била също привидно плащане. Длъжникът по едно задължение произхождащо от вербален договор, запитвал своя кредитор „Това, което ти обещах, получи ли го?”, а кредиторът отговарял „Получих”.
3. Pactum de non petendo (съглашение да не се търси дългът). Неформален начин за погасяване на задължението. В класическото право неформалното съглашение за опрощаване на дълга, довеждало до погасяване на задължението.
4. Невъзможност на изпълнението. Задължението се погасявало и тогава, когато престацията, нейният обект, ставала невъзможна не по вина на длъжника. Задължението се погасявало, както в случая, когато изпълнението му било станало физически невъзможно, така и в случая, когато се явявала юридическа невъзможност то да бъде изпълнено.
5. Сливане (confusion). Задължението се погасявало поради сливане, когато качествата на кредитор и длъжник по облигационното отношение се сливали в едно и също лице.
6. Contrarius consensus. Задълженията, произхождащи от консенсуални договори, се погасявали и чрез простото съгласие за разваляне на договора, когато това съгласие било постигнато, преди да почне изпълнение на договора.
7. Прекратително условие и прекратителен срок. Задължението се погасявало и с настъпване на прекратителния срок, респ. прекратителното условие.


45.Договорът в римското частно право. Понятие. Историческо развитие.

В римското право договорът бил един от най-важният източник на облигационното отношение. Той бил признато от цивилното право съглашение, скрепено с иск, което поражда облигационна връзка.
В древното римско право до юридическо обвързване се достигало чрез извършването на определен ритуал, чрез извършването на определени жестове, чрез произнасянето на точно определени соленелни формули и по всичко личи, че в древността тези именно жестове и соленелни фрази са имали обвързваща сила. Едва в последните столетия на Републиката, когато наред със соленелните актове получили юридическа санкция и определен брой неформални съглашения, постепенно си пробивало път разбирането, че договорът по своята същност е едно съглашение на страните.
По време на Принципата и на Домината броят на неформалните съглашения, признати за източници на облигационни правоотношения, се увеличил още повече, но даже в законодателството на Юстиниан не бил възприет принципът, че всяко неформално съглашение има обвързваща сила за тези, които са го сключили.
Характерен за древното римско договорно право бил строгия формализъм, който създавал значителни изгоди за договарящите страни. Формализмът създавал яснота в правоотношението на страните. Докато не бъде изпълнена установената форма, договорът не се считал сключен. Едва когато двете страни изпълнят предвидените за съответния договор формалности, те се считали юридически обвързани. По този начин формата фиксирала момента на сключване договора, заедно с което създавала яснота в съдържанието на сключения договор. Доказването на договорните отношения било извънредно улеснено.
Успешните завоевания на Рим, предполагали и развитие на стокообмена, който вече изисквал бързина при сключването на договорите, а извършването на формалните актове било свързано със значителна загуба на време. По този начин формата, която била свързана с големи преимущества за древното римско право, се превърнала постепенно в тежест за развитата икономика на Рим. Това довело до отпадането на някои формални договори (nexum) и още по времето на предкласическото римско право- до санкционирането на много неформални съглашения. Най-важните договори, чрез които се извършвал стопанският обмен, започнали да се сключват и по цивилното право без спазване на определена форма. Но до пълно отпадане на формалните договори не се достигнало по две причини: на първо място, защото най-важният от формалните договори- стипулацията- се пригодил към изискванията на усложнения обмен чрез смекчаване на формата. На второ място в не малко случаи важността на сключената сделка, обстановката, при която ставало сключването ù, мотивирало страните да предпочетат забавянето и другите неудобства на формата, за да си осигурят нейните преимущества.
Основните промени, които се извършвали в римската икономика през последните столетия на Републиката, изменили не само формата на договорите, но и съдържанието им.
Формалните договори на древното римско право били договори на стриктното право. Те трябвало да се тълкуват строго и задължавали за всичко, което страните се уговорили, без оглед на това, дали уговореното е резултат на грешка, насилие или измама. Но обвързвайки страните да изпълнят стриктно това, което са уговорили, формалните договори не ги задължавали освен за уговореното изрично.
Но в развитите усложнени икономически отношения често пъти било трудно да се предвидят всички отражения, които сключването на един договор ще има за правоотношенията на страните. В подобни случаи било необходимо да бъде дадена достатъчно голяма гъвкавост на договора, за да може същият да обхване и непредвидени при сключването му отношения и хипотези.
От друга страна, развитият стопански обмен налагал да бъде оказана правна защита на съглашения, които били сключени чрез измама или насилие, както и такива, засегнати от съществена или извинителна грешка.
Тъкмо тези нови изисквания били отразени в съдържанието на консенсуалните и реалните договори. Правата и задълженията, произхождащи от тези договори се тълкували и изпълнявали съобразно изискванията на добросъвестността. Затова тези договори били наречени договори на добросъвестността. На съдията била дадена широка власт при преценяване съдържанието и обхвата на договорните права и задължения. Той трябвало да ги преценява, изхождайки от критерия за bona fides. А понятието bona fides (добросъвестност) се изграждало на базата на това, което е обичайно за грижливия стопанин. Добросъвестността се определяла от обичаите и практиката, следвани в Рим от добрите граждани. Това, което не било в хармония с bona fides, не могло да получи правна защита при консенсуалните и при повечето от реалните договори.
Договорите по стриктното право под влиянието на договорите bonae fidei също били променени като най-сериозните нарушения срещу изискванията на добросъвестността били отстранени с помощта на съответните искове и възражения.
В следкласическото право стройно изградената система на контрактите на класическото римско право постепенно изчезва. Поради премахването на формуларната процедура и поради упадъка на римската юриспруденция ясните очертания на отделните договори се загубват. Ненаименованите договори се утвърждават напълно и окончателно като източници на договорен иск. След изчезването на in iure cession и mancipatio в следкласическото право остава традицията.
Юстиниановото право бележи поврат към класическите разрешения.


47.Основни и допълнителни елементи на договора

I. Съгласие на страните

Съгласието между контрактуващите е онзи елемент, който отличавал договорите от другите източници на облигационните отношения- квазиконтрактите, деликтите и квазиделиктите. Съгласието може да се дефинира като съгласуване волите на страните върху предмета на облигационното правоотношение. Необходимо било съгласието на страните да намери съответен външен израз. При консенсуалните договори съгласието било напълно достатъчно, за да породи желаната от страните облигационна връзка. При формалните и реалните контракти освен съгласието на страните за пораждането на облигационното правоотношение бил необходим и друг елемент- определена форма или извършването на една престация.
Съгласието обхващало два елемента:
1. предположение и
2. приемане.
Предложението можело да бъде устно или писмено. То могло да бъде отправено към един определен правен субект или към неопределен брой лица и трябвало да обхваща всички съществени елементи на подлежащия на сключване договор. Предложението можело да бъде променяно в резултат на водените между страните преговори.
Приемането на предложението при формалните договори се свързвало с определена форма и затова въпросът, дали е постигнато съгласие, не представлявало трудност. При реалните договори приемането на предложение се свързвало с извършването на една престация, което също не представлявало трудност за установяване на съгласието.
Трудности възниквали при установяване съгласието на страните при консенсуалните договори, защото волята за приемане на предложението се изразявала напълно свободно, поради което се налагало тълкуване волята на страните.
В редица случаи и мълчанието се приемало за акт на съгласие.

3. Договори между отсъстващи.
Предаването на волеизявленията при договорите между отсъстващи могло да се извърши било чрез писмо, било чрез известител, който предавал волеизявлението на страната, която го е изпратила, без да може да го промени.
 
Мнения: 7

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта