Социална психология - лекции, част 1

Предмет и метод. Историческо развитие. Възникване на модерната правна социология. Разграничаване на юридическото. Юридическа система. Юридически плурализъм. Култура, социализация, правна социализация.

Социална психология - лекции, част 1

от Росен » Нед Сеп 30, 2007 6:35 pm

Тема 1. Предмет и задачи на СП.
Човекът може да е обект на изследване на много науки. Всяка наука обаче си има запазен периметър на изследване. Тя изследва човека от свой ъгъл. Именно този запазен периметър се нарича предмет на науката. Психологията като стара и нова наука е променяла своя предмет на изследване. Психологията изобщо не съществува. Под психология се разбира система на психични науки. Това е така защото през 17, 18 и 19в. психическата наука е претърпяла голяма диференциация – има множество психологии, десетки психологически области, всяка от които има свой собствен предмет на изследване. Предмет на изследване на общата психология: общата психология се занимава с психическите процеси, свойства и състояние на човека. Тя се интересува от същността и особеностите на тези психични свойства и състояния на човека (от същността на паметта, разновидности на паметта и други). Възрастовата психология – нейния предмет също са психичните процеси, свойства и състояния на човека, но в конкретен период от неговото развитие. Експерименталната психология също се занимава с тези феномени, но тя нито разкрива тяхната същност, нито се интересува от тяхното развитие в конкретен възрастов период. Тя ни дава инструментите с които се изследват тези феномени. Явлението е на повърхността, но същността е скрита. Експерименталната психология ни дава инструменти за разкриване на тази същност. И социалната психология си има свой запазен периметър в изследването на човека – психическите свойства, процеси и състояния. Социалната психология ги изследва, но когато той се намира във взаимодействие с други хора. Социалната психология се интересува кои са мотивите, които детерминират груповото поведение на хората, говорим за социална мотивация. Социалната психология се занимава с възприемането (перцепцията) на социалните обекти (човек, социална група, социални институции, цялото общество). Социалната психология се интересува от психичните механизми и ефекти, които се разгръщат при взаимодействието в групата, тя се интересува от вътрешната групова динамика, от междуличностните отношения в групата, от отношенията между ръководителите в групата, лидерството и т.н. За разлика от социологията, която се занимава с големите социални общности, социалната психология се занимава с малките социални общности.

Тема 2. Методи на социално-психологично изследване, общи теоретични постановки, видове методи.
Методология: философска – творческите начала на учения, които изграждат методиката му; частна, научна методология – за всяка отделна частна наука. Съвкупността от принципите и методите а всяка наука. Методиката представлява система от методи използвани в съответните проучвания. Теоретични методи са моделиране, аналитичните методи, а емпирични са тестовете, въпросници.
Социалната психология борави със свой категориален (категории – общи теми за различни науки) и понятиен (понятия – термини на конкретна наука) апарат (социална мотивация, социална нагласа, отношение и самооценка). Всяка наука разкрива типични за нея явления и взаимовръзки. Използва и достиженията на другите науки. Социалната психология може да използва системния подход. Това е да подхожда от системна гледна точка например да разглежда малката група като система, социалната организация като система. Във всяка частна наука се създават отделни научни школи които дават своите обяснения за групата методи, модели и когато изследваните методи станат общи за голяма част от методите се развива парадигма на тази наука (общо установено), но парадигмите непрекъснато се променят и обновяват.
Методи на социално-педагогическото изследване: 1) наблюдение – структурирано (целенасочено, има етапи, знаем какво наблюдаваме и търсим), неструктурирано, непосредствено (сетивно), опосредствено (апаратно); 2) лабораторен експеримент: независима променлива; зависима променлива; контрол на условията; вариране на независимата или зависимата променлива; контролна група с която се сравняват резултатите; експериментална група; планиране; маскиране на изследваните цели (подставени лица); фалшива информация; 3) естествен експеримент; 4) интервю – метод при който се събира информация в диалогична форма. Въпросите в интервюто не трябва да са общи. Те биват отворени - с произволен отговор и затворени – с предварително фиксирани отговори. Видовете интервюта са: свободно интервю – зададени са само темите, прави се когато темата е непозната или обекта е непознат; стандартизирано – фиксирано предварително въпроси; полусвободно – набелязани са част от въпросите; 5) анкетен метод – предварителна теза и въпросите да се отнасят за понятийни причини. Изискванията при въпросите трябва да са: ясни и точни; да не са двусмислени; да не съдържа отговора в себе си; да не съдържа отговора в себе си; 6)социометрична анкета; 7) теста – решаване на проблемна задача.

Тема 3. Етапи на социално-психологическото изследване.
1. Осъзнаване на проблема: предмет на изследването, темата, тезата, която ще изследваме, пътища за осъзнаване на общия проблем: липса на определено знание, тоест търсене на информация, наличие на противоречиви твърдения, компрометиране на дадени научни доктрини, въпрос, който самата практика поставя, интуиция, случайност. 2. Исторически и логически анализ на проблема – библиографска справка по проблема, работа с научен апарат, източници, които помагат за по-лесното откриване на истината; проверка дали търсенето от нас не е открито вече. 3. Дефиниране на основните понятия и операционализация – определяне на основните понятия с които ще се работи, например, при изследване на интелигентността на българските политици – понятия като интелигентност, социален статус и др. Номинално понятие – описва се чрез съдържанието на думата, с която се обозначава. Видово понятие – чрез по-общо родово понятие. 4. Операционализация – процес, при който теоретичния конструкт се разгражда на елементи, от общо към единичното, от абстрактно към конкретно, от декомпозиция на цялото. 5. Концептуален модел на изследваното явление – общ възглед за даден феномен, за научния му статус: ясно определение за явлението/феномена; определяне на компонентите му; вътрешна динамика помежду им; външна динамика (съотношение на явлението с други явления); разглеждане на явлението в развитие; извеждане на закономерности. 6. Теоретична постановка на проблема: извеждане на обща изследователска идея: дефиниране на целта на изследването; формулировка на хипотезите – да се отхвърлят или докажат чрез емпирично изследване; формулиране на задачите на изследването, свързани с целта и хипотезата. 7.
Избор на обект на изследването – материален носител на характеристиката/свойството което ни интересува: -генерална съвкупност –всички индивиди, които носят характеристиката; -извадка – част от генералната съвкупност, закономерностите, установени за извадката са валидни и за генералната съвкупност; -представителна извадка – постига се по различни начини в зависимост от обема: малка – до 30души; средна – 30-120души; голяма над 120души. 8. Подбор на методика – може да се създава или състави като се използват познати методики; обикновено се избира комплексна – 2 отделни инструмента. 9. Изработване на математико-статистически модел на изследване – за обработка на данните от изследването, първична и вторична обработка. 10. Провеждане на пробно/пилотно изследване – примерно върху 5% от цялата извадка – проверка дали избраната методика работи, за допусната техническа грешка, за изчисляване необходимото време за изследването. 11. Провеждане на генерално изследване. 12. Обработка на емпиричните данни. 13. Анализ на получените резултати за доказване или отхвърляне на хипотезите – доказване на научния принос. 14. Изводи и обобщения. 15. Научен апарат на изследването.

Тема 4. Подходи при анализа на социално-психологическите феномени: системен подход.
Искаме да изследваме, който и да е социален психически феномен. Трябва да разглеждаме психиката като информация. По същия начин може да пристъпваме и от гледната точка на теорията на системите. Познанията, които ни дава т.нар. системите на разкриване други връзки и в тази връзка може да интерпретираме всяко явление като система. Трябва да имаме познанията за закономерностите на теорията на системите.
Основни понятия на теорията на системите: система – понятие въвеждано от Берталански. Системата е цялото разделено по части. Елемент – нещо е елемент на друго нещо, което е цяло. Компонент – нещо във връзка с някаква единица от цялото.
Прави се паралел със социалната психика щом в теорията на системите най-важното е взаимодействието, то е и най-важното в групата, т.е. социалната психология е също най-важното. Без взаимодействие няма социална общност. Съществуването на системата е невъзможно извън системата, следователно вселената също е една система. Взаимовръзката е основна, тя се изгражда на базата на 2 принципа. Координационен – по хоризонтала и субординационен – по вертикала.
Между елементите има пряка връзка: причина и следствие. При механичните системи взаимодействието става пропорционално – причина и следствие, между които има пряка връзка. При функционалните системи причината е едновременно следствие и обратно. Елементите от едно равнище образуват подсистема и са част от цялото. Всяко подравнище има субординиращо влияние спрямо системите от по-долните равнища.
Функционална динамична система се развива в точно определени граници т.е. своя субстанция чрез нея тя се отделя от други системи и благодарение на своите граници системата обособява и своите части. Свързаните части на системата образуват цялото и представят неговата структура. И обратното поради същността на структурата е възможно съществуване на всеки един елемент. Всяка система притежава свое собствено пространство, в което са локализирани елементите, т.е. представляват протяжност. Пространството което заема една система е движение на елементите във времето.
Структурите и са: системата в пространството; времева обусловеност. Тези два елемента са свързани, ето защо когато говорим за системи трябва да говорим за нейния пространствено времеви континиум, т.е. пространствени и времеви деменции.
Системата има екстензивна и интензивна структура. Пространствените характеристики образуват екстензивната й структура, а времевите – интензивната структура. Материалната основа на системата е субстрат (тяло) и се развива в нея. Тя има и енергия. Субстрата и енергията образуват ресурс. Основанията за съществуването на всяка една система лежат в обективните социални потребности (извън самата нея). Всяка система се характеризира с определена самодостатъчност. Самодостатъчността на системата се изразява в способността й да се самовъзпроизвежда при определени условия. Нито една система не е абсолютно самодостатъчна за себе си (не е безкрайна), защото няма безкраен ресурс. Човечеството се разкрива безкрайно динамично и непрестанно.
Принципи: 1) За необратимост в развитието на системата. Пред всяка една система има две алтернативи: прогресивно (постъпателно развитие) деструктуриране. 2) Системата се развива само нагоре и изключва развитието и в други посоки. 3) Функционално развитие на системата е от типа условие-обусловеност (един елемент се обуславя и е условие за развитие на други елементи). 4) Взаимозависимостта между елементите на една система трябва да доминира над тяхната независимост. 5) Всички елементи на системата се развиват синхронно и един елемент не може качествено да надскочи развитието на др. 6) сходство – всички елементи на една система са сходни по между си.
Как се съотнасят елементите в една система. В системата съществуват три типа отношения: координация, субординация и декомпозиция, съвместимост.
Фундаменталните функции на всяка система са 3 т.е. всяка система има най-малко 3елемента: отражатели функции, функции по ресурсното осигуряване, регулативни функции. Всяка система притежава най-малко три елемента, които са свързани най-малко с трите вида функции: отражателна функция – елементите на входа, състояние – ресурсно обезпечаване, изхода – регулативна функция.
Всички системи са свързани по между си също чрез входовете и изходите си. Изход на една система са входовете на другите системи.

Тема 5. Психологически анализ на човешката дейност.
Социалните общности се обединяват, за да извършват определени социални дейности. Самата дейност се простира между обекта и субекта и тя ги свързва, т.е. всяка дейност е предметна, защото е насочена към предмет и притежава основания, поради които се извършва. Дейността има две страни: субект и обект, т.е. човешката дейност е субект-обектна категория. Човешката дейност има опосредстван характер. Тя е опосредствана двойно: от психическото отражение и от оръдието. Директна опосредствана дейност не съществува. Животните не извършват дейност, защото те целенасочено не произвеждат оръдия на труда. Освен обекта и субекта се явява и трето звено. Дейността се извършва в социален контекст (субект на дейността може да отделна личност или група). Дейността не е нищо друго освен взаимодействие. Информацията е която се предава при взаимодействието между субектите и комуникативния акт. Човешката дейност е процес, който постоянно се развива. По време на този процес се получава според резултат от дейността. Целия материален свят е резултат от човешката дейност. Той е във външна (екзотермична) форма. Резултатът представен в интрапсихична форма е резултатът от дейността на субекта (знания, интелект, дъх).
Резултатът от комуникативния акт зависи от отношението: ако е между двама души – междуличностно отношение; ако е в обществото – социални структури.
В резултат от функционирането на дейностната система се натрупва различия в интерсубективен план (това са междуличностни отношения, кристализиране на различни социални структури). Колкото е по-съвършена една дейностна система, толкова по съвършен ще е резултатът от нея и обратното.
Основни характеристики на човешката дейност: всяка дейност е материална, защото се извършва с материални обекти; всяка дейност е предметна, защото има свой предмет; всяка дейност е социална, защото се извършва в социален контекст; всяка дейност е исторически обусловена, защото се извършва в точно определен исторически момент; всяка дейност е мотивирана, немотивираната дейност не съществува. Човек може да извърши немотивирана дейност (хипноза); всяка дейност е целенасочена; осъзната и волева; формулираща, защото се формират определени личностни качества; съзидателна, създава се определен продукт, концепция за психологическа структура на човешката дейност. Има три компонента (операция – свързани с условията, които са вън и вътре; действие, цел).
Човек си поставя различни цели зад които стоят определени действия. Съвкупността от действия образува същинската дейност. Всяка дейност съдържа определена съвкупност от действия. Дейността е свързана с мотива. Една и съща дейност може да е детерминирана от различни мотиви. Дейността може д0а се разглежда като система, която се намира в константа – процес на равновесие. Дейността константа като преход на целта в мотив и обратно. Как се извършва трансформацията от един вид дейност върху друг.
Игровата дейност е най-простия начин за усвояване на социалния опит. С течение на времето физическия, интелект, и духовните възможности на индивида нарастват и влизат в противоречие с игровата форма. В резултат игровата форма отстъпва място на учението. Този нов вид дейност е адекватна и социалния опит се усвоява ефективно. В последствие учението отстъпва място на друг вид дейност трудът. Той е най-адекватната форма за присвояване на социален опит. Тези три вида дейност взаимно се предполагат и преплитат, но в определен възрастов период всяка една от тях доминира.

Тема 6. Генезис на дйностната система.
Дейностната система се разгръща във времето и пространството. Онтологията на дейността е и на човека, т.е. всички компоненти са възникнали и са се развили едновременно. Колкото примитивна е човешката дейност, толкова примитивен е и човека и обратно. Компонентите са: 1) когниция – елементарен сбор от познавателни единици, които човекоподобните са отразявали в психиката си; 2) оръдието, с което субекта е развивал дейността си; 3) обменяна е примитивна информация – комуникативен акт. Когнициите са свързани с жизнено важни външни ситуации, от които зависи съществуването и са свързани с елементарните инстинкти за продължение на рода, оцеляване, самосъхранение. Те са стимулирали направата на оръдия – оръжие, което се отразява като цел - от интрапсихичен (интрасубективен) план (цел) преминава в обективен план. С течение на времето това оръдие-оръжие отминава и се заменя и целта се пренася във вътрешен план. Това е механизъм за унаследяване на цели. Това е най-замаскирания и най-значим механизъм за социално унаследяване. Целите се натрупват в 3 плана: 1) материален външен продукт като резултат на дейностната система; 2) има резултат в субективен план – развиват се психичните функции на човека и личностните структури; 3) има резултат и в субект-субектен план – има обособяване на междуличностни отношения.
В по-късен план се натрупват и още елементи: от когниции към съзнание; от оръдия към знакови системи – числови системи (количествени отношения между предмети и явления) и писменост (отразяват качествени характеристики). По-нататък те правят още един скок: съответно, личност, сложна система на човешка култура, общество.
Във филогенетичен план нещата се повтарят: когниция – съзнание – личност.

Тема 7. Категорията “личност” в социално-психологическите теории за личността.
І. Определения – личност е основна категория в СП. Терминът личност произхожда от латинското персона, с което в древността са обозначавали маската, с която са играели актьорите. В последствие така са наричали самите хора. Този термин се използва от всички езици. Индивид, човек личности и индивид – синоними в гражданския език за разлика от научния език. Човек – използва се свободно (човек на настоящето, бъдеще и минало). Това е най-широкото понятие, под човек можем да разбираме същество придобило или не социален опит следователно от новородено до човек с тежка олигофрения; Индивид – човекът като представител на биологичния вид хомосапиенс, като носител на всички биологически характеристики на този вид, подчертава се биологичната същност на човека; Личност – основна категория в СП, имаме предвид преди всичко неговите социални качества, всички онези социални характеристики, които човек е придобил по време на своята дейност. Съществуват множество определения на личността в психологията: личност – човекът като носител на съзнание, но и това определено е непълно; човекът като активен субект на определена социална дейност следователно когато човек активно участва в дадена дейност той присвоява натрупания социален опит; Индивидуалност – в литературата се използва понятието, с което се обозначава неповторимото съчетание между физически интелект и духовни качества, което съчетание всеки човек носи в себе си. Всеки човек има своя собствена индивидуалност. Ние можем да притежаваме характеристики които да притежава средностатистическата личност, но всеки от нас има собствени неповторими индивидуални характеристики.Личност: свойства на индивида, това е нещо съвсем различно от индивидуални свойствана личността. Личностните свойства са онези социални характеристики, свойства които го правят човешка личност. Индивидуалните свойства на личността са нещо което различават всяка личност от друга. Персона – използва се в гражданския език – в него се влага ироничен смисъл, за да се иронизират някои страни на дадена личност.
ІІ. Теории за човешката личност: Уилям Джеймс пространна теория за личността. Собствената личност, тя има два основни компонента. Неразчленим компонент на личността, човекът като тотално цяло, като рефлексия, която отразява противостоящия на него свят. Мене – разчленено, сложно образувание; то се състои от материално аз на човека – всеки човек има свое материално Аз, това са всички материални неща, които човек смята, че му принадлежи (имоти, дрехи и др.); духовно Аз – включват се всички духовни компоненти на човека – ценности, интереси, умения, навици – всичко което е социално придобито; социално Аз – човек има множество социални Аз, то е свързано с функциите, ролите, които човек може да се изпълнява в различни ситуации, той попада в различни ситуации, общува с различни хора, той се разкрива пред всеки човек с различен Аз и постъпва по различен начин в ситуациите. Но това не означава, че човек е раздвоен, а само че е способен да изпълнява различни социални функции следователно, колкото по-богато е социалното Аз на човека, толкова по-богата е неговата личност, диференциране на Аз.
Човешки действия – състои се и е свързано с емоциите. Има два полоса – положителен и отрицателен, в зависимост от ситуацията.
З. Фройд – човешката личност се състои от 3 основни компонента: Супер его – изискванията, които налага обществото, отразява дължими модели на поведение, които са валидни за всяко общество. Его – изразява същността на човека, неговата природа, човека такъв, какъвто е. То – тъмните, подсъзнателни импулси на човека, от тях извира либидото, сексуална енергия, която според Фройд обуславя неговия живот, тя доминира през детството. Особеното е, че Егото се поставя под двоен натиск, т.е. подсъзнателни импулси принуждават Егото съгласно тези импулси, а Супер Егото принадлежи но да действа съгласно изискванията на обществото следователно човешкото его е в една постоянна перманентна ситуация на напрежение, от която се стреми да се освободи, защото то не може да действа само по една посока и бяга чрез т. нар. защитни механизми.
Курт Левин бащата на СП работи в Америка. Според него личността е диференциране и се състои от няколко пласта. Може да се представи като вписани една в друга концентрични елипси и в пространството на тези елипси се образуват пластовете на личността. Най-външен пласт – видимите зони, които всеки носи в себе си, моторика, движения, жестове, тембър, всичко което се вижда. Вътрешен – останалите характеристики, интереси, потребности, навици, привички. Най- вътрешен – ядрото на личността, тук се намира мотивационната сфера, следователно мотивационното ядро на личността. То е най-скритата, интимна част на личността, която може да не се разкрие и след дългогодишно общуване с личността.
Концептуацията се изгражда на базата на общата теория на полето – т.е. всеки човек живее в собственото психическо поле, а не в абстрактен свят.
Автори, съотнесени към различни направления в психологията: 1) Психодинамичното направление – А. Адлер – основател на т. нар. индивидуална психология, посочва, че основното в човека не са неговите индивидуални или биологически инстинкти, а неговото обществено чувство; основна детерминираност в развитието на личността е чувството за превъзходство и то е вродено у човека и още от раждането си човек търси изява на това чувство. В повечето случаи обаче това чувство не може да се задоволи адекватно, тъй като усещането за непълноценност може да е и от незадоволителна социална среда и т.н. За да избяга от него човек развива свръх компенсаторни механизми, т.е. търси начини за компенсация за това чувство. Според Адлер в миналото в много случаи човек развива успешно чувство за компенсация на свързаната непълноценност – чрез общи механизми, но в много случаи не може да ги намери следователно търси свръх компенсации, като се насочва единствено към една сфера, в която успява. Ако и в двата случая няма успех следователно третия модел свързан с описването в болестта. 2) Бихевиористично – Теория за социалното учене на личността. Според него личността се формулира, изгражда се чрез разучаване на реакциите на други хора, това социално учене се осъществява чрез наблюдаване на поведенчески модели, които прилагат другите, ако тези модели са положителни ние ги заучаваме, ако не ги елиминираме. 3) Хуманистично поведение – разбиране на личността, която се намира на границата на нормата и патологията. Подхожда към тези хора от хуманистична гл.т., съсредоточава вниманието си върху личностите на своите пациенти, като не ги разглежда като пациенти, а като партньори, с които си взаимодейства и това взаимодействие е на основата на взаимно уважение. Централно място в теорията на личността заема понятието самооценка – най-важното в структурата на личността, за да се чувства човека добре трябва да има адекватна висока самооценка за себе си.

Тема 8. Процесът на социализация.
Социализацията е процес на формиране, изграждане на човешката личност. Теории за социализация: 1)Социогенетична – човешкото съзнание е чиста “дъска” върху която обществото пише. Човешките индивиди се раждат равни в зависимост от социалната среда се изгражда рличността. 2)Бихевиризаторска – наследствените дадености. 3) Теория за двата фактора – и социалната среда и наследствеността са два важни фактора от чието съчетание зависи вътрешното формиране на личността. Реалният процес на живот и дейност на човека е този, който изгражда, формира човешката личност. Социализацията на личността се извършва в дейностния процес. Резултатите от дейностния процес се натрупват в 3 плана: интрапсихичен, материален, релационен. Висшите психични функции се формират в дейностния подход който е материален (боравене с материални предмети). В процеса на дейността при който се манипулират с външни материални предмети се извършва едно пренасяне на тези външни действия (манипулации) във вътрешен (умствен) план. Този пренос се нарича интериоризация. Това е най-общо казано социализацията, обратния процес е екстеоризация. Той доминира в по-късен етап от човешкото развитие. Изнасят се идеи, чувства мисли. Те заемат външна (материална) екзотерична форма. Целият предметен свят, който ни заобикаля е застинал в екзотеризационна форма.
Най- общо казано в резултат на социализацията се изграждат атрибутите на индивидуалното съзнание. Три са основните атрибути: знания ,отношения, чувство – емоция. Заедно с човешкото съзнание се формират и самосъзнанието на човека. Съзнанието насочено навътре е самосъзнание: самопознание, самоотношение, самочувствие. Съзнанието е пределно общо и не може да се изследва, затова се изследват конкретни феномени следователно в реалния процес на човешката дейност се формират човешки способности, интелект, реч, мислена. Формират се различните личностни сфери.
Човек се включва в определена дейност поради определена своя потребност с удовлетворяването на потребността съществуващо вътрешно противоречие се снема, но снетото противоречие на свой ред поражда друго противодействие. То подтиква човека към извършване на нова дейност и така до безкрайност. Връзката между потребност и дейност означава, че е налице още един процес на създаване на все нови и нови дейности.

Тема 9. Просоциално поведение.
Просоциалното поведение е дейност, насочена към благополучието на другите. Алтруизъм – друг израз на същото понятие, помощ за която не се очаква награда. Медиатори (мотиватори) на подпомагането в просоциалното поведение. Идентификация на Аз-а, процес на емпатия – в основата на просоциалното поведение.
К. Роджърс за емпатията – да съпреживееш без да напускаш своята собствена позиция. Емпатията е основен ресурс за дейността. Насочени към хората – консултация, подпомагане. Още акцентация (реално подпомагане) – това е почти равнозначно на емпатия. Чувство за вина към пострадалия – при конкурентност, в процеса на социална промяна, социална диференциация, когато монополът върху ресурсите е в ръцете на ограниченото предлагане, когато има чувство на несправедливост, ощетеност.
В рамките на този тип промяна има директната и индиректната вина, които мотивират елитарните слоеве, тези които имат монопол върху ресурсите, за да възстановят нарушеното чувство за справедливост. Психичния механизъм тук е снемане на когнитивния дисонанс (познавателен стимул).
Форми на просоциалното поведение: система за подпомагане; чувство за справедливост – причинителят на вредата редуцира напрежението, възстановяване на психическото равенство чрез реинтерпретиране на ситуацията (отричане на отговорността, минимизиране на страданието на другите); възстановяване на реалното равенство – даване на компенсация, налагане на самонаказание.
Социални норми, свързани с просоциалното поведение: те имат автоматичен закономерен характер. Има две социални норми свързани с подпомагането – норма на социална отговорност – оказване на помощ, когато нуждаещия се е в зависимост от подпомагащия. Отговорността поражда зависимост от другите. Закономерността на нормата е следователно колкото нуждаещия се е по-безпомощен (не носи вина за своето положение), толкова околните се чувстват по-мотивирани (ангажирани) да помагат. Ако зависимостта ограничава личната свобода на подпомагащия, склонността към помощ намалява. Норма на взаимността – тя описва реакцията когато получаваме помощ, чувство на признателност. Ако този, които получават се чувства твърде задължен е възможно да реагира чрез враждебност. Трябва да има баланс между двете норми.
Теоретични подходи към просоциалното поведение
 Ситуативен подход – значение на ситуацията. Лотан и Дарли задават в своя публикация въпроса: защо човек помага? Те са впечатлени от случай в Ню Йорк на човек, който е нападнат и малтретиран. Виковете му са чути от 38 души, но никой не е помогнал. Те си задават въпроса, кои са факторите които са повлияли на това поведение. Първо събитието трябва да бъде забелязано като такова. Второ да бъде интерпретирано като успешен случай. Трето, човек да прецени, че носи лична отговорност да помага. Четвърто, вземане на решение как да се помогне. Лотан и Дарли смятат, че неясната ситуация води до неуверена атрибуция. Авторите описват двата ефекта във връзка с интерпретацията: 1) ефект на множествената неосведоменост – дали ситуацията е критична, трябва повече информация. Тук има общо въздействие. Ако поведението е спокойно се счита, че ситуацията не е критична; 2) ефект на дифузия на отговорността – личността на такава отговорност, обратнопропорционална на броя на хората в групата (по-голяма група – по-малка отговорност). Когато има яснота, човешкото поведение е умерено подпомагащо.
- Модел на награди и загуби – човек помага, ако разчита на ползи за себе си. Отговор намалява с увеличаването на загубите.
- Мотивационен модел- Авин предлага 5 фактора свързани с мотивацията за помощ: 1)сериозност на спешния случай; 2)яснота; 3)физическа близост; 4)степен на идентификация с жертвата; 5) продължителност на времето в което се наблюдава ситуацията.

Тема 10. Аз-схеми и самооценка.
Формира се Аз-концепцията на личността, което е много важно. Ние винаги формираме представата за други хора и на тази база представата за себе си. Човека винаги подхожда към други хора с определени схеми към тях (един доброжелателно, друг скептично). Нашия подход може да се различава напълно от действителността. По същия начин формираме определени възгледи за себе си.
Аз-образ и Аз-концепция: Аз-образът е актуалната представа, която човек има за себе си. Олимпийски шампион, позитивен Аз-образ – моментното състояние на нещата. Той е нещо динамично (променящо се). Аз-концепцията е по консервативно състояние то е свързано не само с настоящето, но и с миналото и бъдещото състояние на личността. Аз-концепцията е свързана със социална група, идеите и позициите. Един временен успех не може да я промени. Аз-образът и Аз-концепцията са елементи на самооценяването, т.е. човек си казва, аз съм добър, аз печеля или аз съм лош, аз губя.
Има 3 основни теории: 1) Уилям Джеймс – самооценката е равна на успехите върху претенциите; 2) Теория на Хайман за референтната група. Човек може да членува в дадена група, но той си има група от хора чрез която се измерва (някаква ученичка завършва с тройки, но е доволна защото референтната група е в същото положение и се чувстват също добре); 3) теория на Фестингер за социалното сравнение: основни постулати: а) човек има вродена потребност да се самооценява и то позитивно; б) за да я удовлетвори тази потребност човек търси информация от обективни източници; в) ако човек не открие обективни източници за своята самооценка той търси информация от други хора като се сравнява с тях; г) хората търсят информация за своята самооценка сравнявайки се с подобни на тях хора.
 
Мнения: 41

Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта