Етапи в развитието на модерния конституционализъм

[PyMbama]

Етапи в развитието на модерния конституционализъм
Две са основните фази в развитието на конституционализма. През първата половина на XIX в. се утвърждава специфичният модел на либералната правова държава, съгласно който от държавата се очаква да играе ролята на неутрален арбитър спрямо частните и корпоративните интереси в гражданското общество. Този тип държава се определя като абстенционистки тип държава, т.е. държава, която се въздържа от намеси в живота на гражданското общество. От ценностна гледна точка този тип държава е ориентиран към гарантиране на индивидуалната свобода и правната сигурност. Междувременно обаче настъпва т. нар. индустриална революция. Въвеждането на едрото машинно производство и създаването на големи фабрики и заводи оказват съществено въздействие върху страните на обществения живот. Значителна част от дребните собственици се разоряват и големи маси хора се стичат в големите градове, за да търсят работа. Очертава се основното противоречие на епохата – между труда и капитала. В отговор на всичко това господстващите класи се ориентират към установяване на цензурни политически режими, т.е. политически режими, основани върху ограничаване на избирателните права с оглед на различни преки и косвени имуществени цензури. Така например по времето на Реставрацията във Франция с избирателни права се ползват около 110 000 гласоподаватели, а след
Юлската революция от 1830 г. избирателният корпус се увеличава до 240 000 души при население от близо 30 млн. души. Всичко това се прави, за да се запазят устоите на либералната правова държава, основана върху свещена и неприкосновена частна собственост, на която се гледа като абсолютно право. Като противовес на тези тенденции започва борбата за защита на всеобщото избирателно право. През тази епоха започва да се обосновава разбирането на избирателното право като социална функция, т.е. право на участие в политическия живот трябва да имат лица с определена собственост, имащи своеобразен залог за участие в управлението на държавните дела. По времето на Юлската монархия във Франция доминираща политическа фигура е Франсоа Гизо. Във Великобритания се извършва първата избирателна реформа през 1832 г., която ще увеличи населението, което може да гласува, на 5%.
На континента реформите се забавят, за да се стигне до общоевропейска революция от 1848 г. Алфонс дьо Ламартин оглавява правителството на Франция по това време, а външен министър е Ледрю-Ролен. Говорителка на правителството е Жорж Санд. От тогава насетне се очертава триизмерният политически спектър – център, ляво, дясно. Лоренц фон Щайн казва, че това е пролетта на народите. Тази революция ще завърши с неуспех, но ще промени духовната атмосфера на европейския континент. На дневен ред се поставят три основни въпроса: 1) за въвеждането на всеобщо избирателно право и демократична република; 2) социалният въпрос – за пръв път в историята се въвежда Министерство на труда и социалната политика, фиксира се минимална работна заплата; 3) правото на нациите на самоопределение. Във Франция за президент е избран племенникът на Наполеон – Луи Бонапарт, който налага авторитарен режим, просъществувал 20 години.
Германия се обединява след Франко-Пруската война. Водеща политическа фигура е Ото фон Бисмарк. Бисмарк прави енергични социални реформи – създават се взаимоспомагателни каси, 8-часов работен ден и пр.
След края на Първата световна война настъпва демократизация на обществено-политическия живот – въвеждане на всеобщо избирателно право. Именно тогава се проявява явлението масово общество – разрушава се социалната йерархия. Общество, в което, образно казано, никой не си знае мястото (Хосе Ортега и Гасет – „Бунтът на масите”). Към държавата се отправят все нови и нови искания. Именно тогава за пръв път започва да се говори за т. нар. тотална държава. Първата конституция, която можем да определим като конституция и на обществото, е Ваймарската конституция на Германия от 1919 г. Новите демокрации след Първата световна война възприемат парламентаризма. В крайна сметка отново се стига до преврати и авторитарни и тоталитарни режими. Още през 30-те години на XX в. започва да се говори за т. нар. социална правова държава. Тя ще се осъществи след Втората световна война.
Към края на XIX в. и началото на XX в. започва обратът към т. нар. демократичен конституционализъм, а всичко това ще доведе до един нов тип държавност след края на Втората световна война – т. нар. демократична, социална и правова държава – това е интервенционистки тип държава, т.е. държава, която се намесва в живота на гражданското общество, но единствено и само с цел да поддържа неговото вътрешно равновесие. Този тип държава се явява алтернатива на тоталитарната държава, която намира разпространение в Централна и Източна Европа. Демократичната, социална и правова държава не е отрицание на либералната правова държава от XIX в., а се явява нейно доразвитие и усъвършенстване. В новия контекст свободата продължава да е ценност, но губи своя абсолютен характер. Тя е ценност сред другите ценности – равенство, справедливост, политически плурализъм. Правовата държава, както и през XIX в., си поставя за цел да гарантира индивидуалната свобода и сигурност; социалната държава – преодоляване на крайните форми на социално неравенство; демократичната държава е ориентирана към поддържане на многопартийната демокрация – т.нар. плуралистична демокрация.

Лекцията в word формат.

[sonrisa]

Предлагам разработка на този въпрос по лекцията на проф. Близнашки от тази година ( написала съм само за Първата фаза - либералния конституционализъм, тъй като за вторият етап съм писала почти същото като информацията, дадена тук)



Две са основните фази в развитието на конституционализма.
1. Либерален конституционализъм – 18- началото на 20 век ( ЛК)
2. Демократичен – 20 век ( ДК)

 Тенденции в либералния конституционализъм :
a) Деперсонификация и институционализация на властта – Появява се през Късното средновековие, когато във властта на монарха започват да се разграничават публичните му функции от частните дела, както и така наречените „две тела на монарха” – тленното и вечното. Това разграничение води до деперсонификация на властта, което от своя страна прераства в институализация. Преломната точка е тогава, когато властта започва да се разглежда като част от една абстрактна същност, каквато е държавата, т.е. извършва се преходът от фактически към правов порядък.
Институализацията върви в две посоки - обвързване на публичната власт с определени ценности и ограничаването й чрез правото.
За ранната модерност е характерно осъществяването на публичната власт да се обвързва с етническата инфраструктура на държавите. Ключово значение тук има концепцията за Общото благо. Според Хелмут Кун „модерната държава представлява своеобразен светски аналог на църквата, където мястото на бога се заема от идеята за общото благо”. ( Към въпрос 5!)
b) Диференциация между гражданско общество и политическа държава ( към въпрос 6!)
През Късното средновековие започва да се очертава днес наричаното „гражданско общество”. Старият режим е феодално общество, където се наблюдава срастване между власт и собственост: в системата на властта има делегация на власт и собственост отгоре надолу и отношения на лична зависимост. Постепенно обаче започва да се обособява частното пространство на отделния индивид, крепостничеството малко по малко се преодолява, създават се пазари. Тези процеси протичат различно в отделните краища на света. Така например в Шотландия през 18 век Адам Смит изказва своето становище, че производството, разпределението, потреблението на материалните блага, следва своя собствена логика – формират се законите на пазарната икономика ( закон за S и D). Според Смит държавната интервенция трябва да бъде сведена до гарантирането на общите условия за производство, разпределение и потребление – т.е. до необходимия минимум.
Гражданското общество обхваща сферата на обществения живот, свързана със задоволяването на материалните потребности на индивида. То е сфера на индивидуалната свобода, чиято материална основа е частната собственост. Тя е неполитическата сфера на обществото, в която действат моралните, етичните норми, докато в политическата област водеща роля има законът.
Формирането на политическата държава става възможно през 16-17 век, когато възниква възможността религията да бъде неутрализирана. По това време религията се изважда от публичната сфера, като по този начин се създава основата на религиозната търпимост.
В гражданското общество хората доброволно си взаимодействат, т.е. отношенията се уреждат по договорен път – ето защо гражданското общество може да се саморегулира. Така, в резултат от взаимните договаряния, се появява концепцията за т. нар. „ спонтанен ред”.
Но в гражданското общество ресурсите са ограничени, което води до непрекъсната конкуренция между различните частни и кооперативни интереси – в ядрата на г. общество е заложен антагонизъм , пораждащ неизбежни сблъсъци, способни да доведат до гражданска война. Ето защо съществуването на цивилизовано гражданско общество е невъзможно без силна държава.
c) Централизация на властта и наченки на разделение на властите - Тази тенденция е свързана с идеята за преодоляване на раздробеността от предходната епоха. Във Франция, още в хода на революцията, се създава ново административно- териториално деление ( департаментите) – области с относително еднаква територия и население. Целта на тази реформа е именно да се разбият историческите провинции с присъщите им диалекти, обичаи и тн. и да се започне унифицирано прилагане на закона. Заедно с това се премахват т.нар корпоративни тека, които биха могли да деформират отношенията между граждани и държава.
Успоредно с централизацията на властта, тече и тенденцията към разделение на властите, но тя до голяма степен има условен смисъл и значение. Важен принос към нея има Бенжамен Констан, които пледира за обособяване на т.нар. неутрална власт на държавния глава и трите власти, обособени от Монтескьо. Освен това желае обособяването на 5та власт – местната, което сочи към един нов федерализъм ( нужда от децентрализация в държавата).
Разделението на властите се постига посредством конституцията, чиято основна задача е именно да гарантира основните права на човека и разделението на властите – т.е. да определи статута на управляващите и управляваните. Тази функция на конституцията е заложена най-общо в член 16 от Френската декларация за правата на човека и гражданина ( 1789 г.)
Конституциите, спазващи горните условия, се наричат конституции на свободата ( constitutio libertatis) и се създават 18-19 век. В либералните правови държави, ролята на държавата е да бъде неутрален арбитър спрямо различните частни и кооперативни интереси в обществото. Тези държави са от Абстенционистки тип ( избягва се намесата в живота на обществото, което се смята, че е изградено от индивиди с относително еднакви възможности)
Но индустриалната революция довежда до промяна в разбиранията - изграждат се предприятия, собствеността се съсредоточава в ръцете на една група хора, възниква противоречието между труд и капитал.
В Европа започва да се ограничава избирателното право чрез различни цензове ( имуществени – преки и косвени, образователни и тн. ), тъй като се смята, че предназначението на избирателната система е да се извлекат рационалните елементи от недрата на обществото - започва да се говори за суверенитет на разума, т.е. налага се идеята, че от името на нацията трябва да говорят онези, които разбират значението на общото благо.
Така постепенно след управлението на Наполеон III във Франция, на дневен ред идват 3 въпроса – за всеобщото избирателно право ( стъпка към демократичната република, разпростряла се на целия континент след ПСВ), социалният въпрос и този за правото на нациите на самоопределение.